Продължение от бр. 12
• НА ВНИМАНИЕТО НА ВСЕ ОЩЕ БУДНИТЕ БЪЛГАРИ И В ПАМЕТ НА ЗАГИНАЛИТЕ ПО ВРЕМЕ НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
„...и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци…„
Христо Ботев, „Хайдути”
За вакъфите
Въпросите за взаимните имотни претенции между България и Турция имат над век история, манипулират се изцяло от Турция до ден-днешен и поддържането на въпроса открит е част от стратегическите планове на турската външна политика за възраждане на имперските механизми за влияние и присъствие в българската политика.
За целите на настоящето изложение само ще маркираме част от проблемите, а в бъдеще, ако има интерес, ще разгледаме по-подробно някои от тях.
От години медиите информират за заведени съдебни дела от Главното мюфтийство в България, за придобиване или за възстановяване на собственост, на отделни териториални структури на мюсюлманското вероизповедание в цялата страна, върху т.нар. вакъфски имоти - джамии, сгради, терени, пасища, паметници на културата, гори и всичко друго, което може да има някаква стойност, което може да се купи, да се продаде и да се разменя дори срещу държавен суверенитет.
Съобщава се за заведени над сто дела. Едва напоследък гражданската съвест у някои се пробуди и няколко стотин българи се опитаха да защитят честта на цялата нация, като организираха протести пред множество съдилища, в които предстои гледането на подобни дела. Справедливостта изисква да отбележим, че някои провинциални съдилища, прилагайки стриктно българското законодателство, отхвърлиха предявените искове, черпещи основания от институтите на Шериата и робовладелческите порядки на Османската империя.
Скандалът е огромен, българска държавна изпълнителна власт отсъства, а доколкото я има, създава се впечатление, че се ръководи от невежи, манипулирани и обслужващи интересите на Анкара лица. Защо мислим така ли? Защото претенциите са насочени към имоти, които са публична или общинска държавна собственост, чието опазване и защита в интерес на всеки български гражданин е основно задължение на органите на централната и местна държавна власт поне от 139 години.
Всъщност за какво става дума?
Началото бе поставено от онези, които замислиха и проведоха разграждането на българската държава през 1989 г., създадоха предпоставки за ликвидиране на българската икономика, за присвояване на трупаните в продължение на десетилетия национални имущества и активи, грабеж, който продължава и до днес.
Целта на настоящето изследване е да посочим замисъла зад привидно законовите претенции, да идентифицираме лицата и силите, стоящи зад този процес и да изследваме правните и политически възможности, с които разполагат българските органи на власт, за да се противопоставят на поредното ограбване на българското общество.
Грабеж, гарниран с предателство
Както споменахме по-горе, Главното мюфтийство усилено предявява исковете за придобиване на недвижима собственост в България, т.е. за собственост върху придобилите публичност т. нар. вакъфски имоти, на основание § 5. (1) от преходните и Заключителн разпоредби (ПЗР) на Закона за вероизповеданията (ЗВ) от 2002 година. С въпросната разпоредба се възстановява собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основания и по реда, посочени в Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти от 1992 година.
Ще се опитаме да посочим едно по едно отделните правни основания, на които мюсюлманското вероизповедание в България, (ръководено директно от Турция чрез десетките изпратени за целта мюфтии, турски граждани) се позовава, за да обоснове претенциите си.
С разпоредбата на член 21 от Закона за изповеданията (ЗИ), в сила от 1 март 1949 г., бе отнета възможността на изповеданията да откриват и притежават болници, сиропиталища и други подобни заведения, като притежаваните от тях заведения, с влизане на закона в сила, преминаха под управление съответно на Министерство на народното здраве и Министерство на труда и социалните грижи, а имуществата бяха одържавени срещу справедливо обезщетение, по ред, предвиден в самата разпоредба.
Със Закона за вероизповеданията, в сила от 1 януари 2003 г., бе отменен действащият Закон за изповеданията от 1949 г. и изрично бяха отменени настъпилите по силата на чл. 21 на този закон последици, с което се създаде възможност за предявяване на искания за реституция на отчуждените по силата на тази разпоредба имоти.
Периодът, в който се предвиди възможност за предявяване на искания за връщане на одържавени имоти бе фиксиран между 9 септември 1944 и края на 1989 г.
Въпросите, на които следва да се даде отговор по повод исканията на мюсюлманското вероизповедание за възстановяване собствеността върху недвижими имоти са няколко и те основно произтичат от аргументите и доказателствата, които се сочат в подкрепа на вече предявените искове. Ето и някои от тях:
• Допустимо ли е по силата на гореизброените закони, на действащото реституционно законодателство и на разпоредбите, определящи правата и задълженията на вероизповеданията в България, мюсюлманското вероизповедание да предявява подобни искания?
• За какви имоти биха могли да се предявят реституционни претенции, за какви периоди и при какви условия?
• По силата на кое право един имот би могъл да се нарече вакъф, кои правни норми регламентират подобен институт и от Освобождението на България от турско робство до днес такива норми действали ли са в България, по силата на кой нормативен акт и до кога?
• Коя институция или власт в България е компетентна да разглежда и да се произнася по подобни претенции?
При обосноваване на отговорите на така поставените въпроси бихме искали да предупредим, че целта ни е не да достигнем до безспорната и единствена истина, тъй като това е невъзможно по две причини: първо, поради противоречивите цели, които е преследвал законодателят с приемането на правни норми, отнасящи се до вероизповеданията в различните периоди след Освобождението. Проведените отчуждителни процедури в началото на 50-те години на 20 век са мотивирани с превеса на обществения над частния интерес и установяването на справедливост при ползване на обществените блага от членовете на цялото общество. Приемането на реституционното законодателство в края на века бе мотивирано с необходимостта „да се възстанови” историческата справедливост, като имотите, обществена и държавна собственост, се прехвърлят в ръцете на сили, успели да пренаредят дневния ред на обществото под флага на частния, егоистичен интерес.
Втората причина, поради която не бихме могли да бъдем сигурни в точността и изчерпателността на нашите изводи, е несъвършенството на законодателството, регламентиращо тази материя. Основните пороци, от които страда нормативната уредба от средата на 40-те и началото на 90-те години на 20 век са подчиняването й изцяло на политическите подбуди и мотиви, волунтаризмът, колизията с действащите правни норми - все действия, вдъхновени от политически реваншизъм и подхранвани от благородната алчност и егоизъм, присъщи на примитивната човешка природа.
При така формулираните резерви отговорът на първия въпрос - допустимо ли е мюсюлманското вероизповедание да предявява ревандикационни искове, - не може да бъде друг освен положителен, и то не защото съществува правно основание за това, а защото в днешна България нито една от трите основни власти не се решава да се позове на правомощията си, за да заяви, че нещо е процесуално недопустимо, преди някой да събере смелост и да констатира, че по същество то е несъстоятелно, а в някои случаи и престъпно. Особено когато се засягат интереси на робовладелеца, в какъвто се превръща всяка узурпирана власт, независимо от средствата, с които се постига целта - демократични или диктаторски!
При търсене на отговор на втория въпрос - за какви имоти биха могли да се предявят реституционни претенции, за какви периоди и при какви условия - ще се спрем по-подробно на възможните хипотези, тъй като отговорът на този въпрос ще очертае до голяма степен обема на претенциите на мюсюлманското вероизповедание към имоти в България, основанията, на които се претендират тези имоти, властовите зависимости и нормативната уредба или приложимото право, на които вероизповеданието се позовава.
Както вече отбелязахме, съгласно параграф § 5. (1) от Преходните и Заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗВ (2002 г.) се възстановява собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основания, посочени в Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСВОТИ).
Времевият отрязък, който законът визира и до който ограничава т. нар. възстановяване, по силата на параграф § 5. (1) от ПЗР на ЗВ, на отнети имоти, съгласно член 1 на ЗВСВНОИ, е 09.09.1944 г. до 21 април 1990 г. Реституционното законодателство, разбирано в най-широк смисъл на това понятие, би могло да включва, всички закони за отчуждаване, конфискация и т.н., приети след 9 септември 1944 г. Тази формулировка по дефиниция изключва от обхвата на евентуални реституционни претенции всички имоти отчуждени, по независимо какви причини и независимо на какво основание, преди 9 септември 1944 година.
При тази правна рамка позоваването на закони, договори, устави или действия, приети и случили се преди 9 септември 1944 година, би могло да се отнася до основанията за придобиване, стопанисване или определяне статута на даден имот, но не и до основанията за загубване на правото на собственост. Поради тази причина претенции за възстановяване на имот, отчужден, отнет, заграбен или на каквото и да е основание станал държавна или общинска собственост преди 9 септември 1944 г., предявени от мюсюлманското вероизповедание или негови структури, по съдебен или административен път, следва да бъдат отхвърлени като
недопустими ab initio, а не като неоснователни
При определяне приложното поле на законодателството, отнасящо се до възможни реституционни претенции от страна на мюсюлманското вероизповедание, следва да се изхожда от спецификата и вида на имотите, предмет на домогвания. Съгласно параграф § 5.(1) от ПЗР на ЗВ собствеността на вероизповеданията се възстановява върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основания, посочени в отменения чл. 21 от Закона за изповеданията, в Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по Закона за териториално и селищно устройство, Закона за плановото изграждане на населените места, Закона за благоустройство на населените места, Закона за държавните имоти и Закона за собствеността, в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и в Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд.
В периода от 09.09.1944 до 1 март 1949 г. (приемане на ЗИ), законите, по които биха могли да се предявяват претенции за възстановяване на отчуждени имоти без правно основание от вероизповеданията, основно са следните: Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти (обн., ДВ, бр. 78 от 1946 г.; Закона за държавния монопол на тютюна (обн., ДВ, бр. 96 от 1947 г.; Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия (обн., ДВ, бр. 302 от 1947 г.; Закона за изкупуване на едър земеделски инвентар за трудовите кооперативни земеделски стопанства и машинно-тракторни станции (ДВ, бр. 22 от 1947 г.); Закона за национализиране на товарни плавателни съдове (ДВ, бр. 265 от 1948 г.); Указа за мините и подземните богатства (обн., ДВ, бр. 135 от 1948 г.; Наредбата - закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея (обн., ДВ, бр. 219 от 1944 г.; Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти (обн., ДВ, бр. 78 от 1946 г.; Наредбата - закон за снабдяване и цените (обн., ДВ, бр. 213 от 1945 г.). В дискреция (по волята - бел. ред.) на мюсюлманското вероизповедание е да открие по кой от така изброените закони би могло да твърди, че са му отнети имоти, ако не изпитва някакво неудобство.
Следва
