Запазването на компонентите на дадена система е условие за нейното развитие. В тази връзка смятам, че е необходимо съхраняването на определени същностни характеристики на дадена социална структура като фактор за нейното запазване и развитие. Смятам, че дори промяната е необходимо условие за съхранение на определени компоненти в социалните системи.
Постоянството в единство с промяната, осигурява възможностите за развитие, защото съхраняващите се компоненти предопределят формирането на нови връзки между тях. Така се създават условия за качествени изменения, докато понякога революционните промени, разрушаващи определени обществени структури и традиции, не водят до развитие, а дори до регрес. В много случаи безсмислената неустойчивост и реформите не осигуряват стабилност като необходимо условие за нови идеи в науката, изграждане на ефективни обществени структури и хармонични отношения между хората. Настояще, минало и бъдеще са единство от непрекъснати от събития. Всяка част на това цяло съдържа компоненти от всички минали и бъдещи негови части.
Промяната е позитивна, когато запазват системите - живите организми например се движат, търсейки по-добри условия за съществуване. Големите промени невинаги благоприятстват развитието. В тази насока добър пример е еволюцията на живите обекти, където устойчивостта на определени природни условия дава възможност за поява на по-висши животински видове, за тяхното размножаване и развитие. (1)
Така консерватизмът има своите дълбоки основания в природната същност на човека, при което Р. Легутко смята, че „...в основата на консерватизма е неизменната човешка потребност и естествен рефлекс да се запази това, което съществува.” (2)
Историята показва, че обществените формации се променят, за да съхранят своите определящи елементи. Реформите в Римската империя например, са насочени към запазване на основните нейни структури и цялост. Промените в страните от Източна Европа в края на 20 век са породени от необходимостта за запазване и развитие на жизнеспособни икономически структури в тях. При позитивните промени съществуващите зависимости пораждат нови, присъствайки в тях, без да изчезват. В тази връзка консерватизмът е позитивен фактор за съхранение и развитие на определени компоненти в обществените системи.
Вековният исторически опит показва, че за да оцелее един народ в борбата за съществуване, е нужно да има силна собствена държава. Трябва да отбележим, че технологичното развитие не премахва нито класовите, нито националните противоречия, защото социалните и междудържавни конфликти имат дълбоко обективен и траен характер. Новите технологии винаги са били само средство за постигане на повече власт в обществото, както и за хегемония на определени народи над други.
За оцеляването на една страна е нужно тя да има развита икономическата и политическа система, което се постига чрез запазване и подобряване на нейните структурни елементи, а не с тяхното разрушаване. Като добър пример в тази насока бих дал Великобритания, която в своето историческо развитие е избягвала разрушителните промени. Има една идеологическа постановка, присъстваща в марксизма, както и в глобализма – че държавата ще изчезне на определен етап от общественото развитие, което категорично не приемам. Тази, противна на историческата практика концепция, създава траен нихилизъм към националната държава и притъпява нейните защитни сили. Ще отбележа като положителен пример развитието и на Китай.
Там, съвместявайки индивидуалния с обществения интерес, бе създадена просперираща национална общност, която не се отказа от своята история и традиции.
Стабилността на обществото е особено важна за развитие на науката. В тази връзка големият наш учен акад. Азаря Поликаров казваше, че „в науката е нужен здрав консерватизъм”. Бих обобщил, че не само там, но и във всяка област е необходим „здрав консерватизъм”, т.е. новото, ако е по-добро, трябва да се наложи от практиката, а не да се приема безрезервно. Опитът показва, че има „новатори”, които генерират нови, но глупави идеи. Реализирани в живота, те водят до големи поразии. След 1989 г. сме свидетели на изобилие от реформи и „новаторства”, съсипали не една структура на българската държава - икономика, система за сигурност, наука, образование.
Има една зловредна концепция относно науката. Редица „новатори” твърдят, че в съвременния свят научната дейност вече не е плод на индивидуален творчески труд, а резултат от усилията на много изследователи от различни области. Не можело да се създаде вече нищо голямо от отделната личност, както е било по времето на Аристотел, Нютон, Декарт и т.н. Внедрява се неверие в силата на креативната личност и убеждението, че само „колективният ум” може да реши проблемите в науката. В резултат на тази стадна идеология се произвеждат учени ментета и псевдоуниверситети от целия свят бълват полуинтелигенти. Вследствие на това няма вече колоси в науката като Хегел, Нютон, Дарвин, Менделеев, Айнщайн, Ръдърфорд, Павлов и т.н. У нас също няма авторитети като Т. Павлов, Г. Наджаков, А. Поликаров и т.н.
Въпреки, че създаването на нови технологии наистина изисква екипи от учени и специалисти, то основополагащите идеи във всяка научна област, както и за всяко изобретение, винаги са били, са и ще бъдат дело на индивидуалния творчески ум. И хиляда говеда да се съберат, те нямат ума на един човек, както и хиляда псевдоучени няма да имат интелекта на Нютон или Айнщайн, каквито и технически пособия да ползват. Същото се отнася и за обществено-политическия живот.
Каквито и „нови ценности” да се пропагандират, никакво гражданско общество не може да замени великите водачи и мислители. Във времето на информационните технологии и погазването на традициите сме свидетели на псевдолидери, които не са в състояние да решат нито един голям проблем в съвременния свят.
Идеята, че всяка промяна и всяко нововъведение са по-добри от старото, е дълбоко погрешна. Да, промени понякога са необходими, но те трябва да са премислени, проверени в практиката и най-вече да са породени от невъзможност старото да функционира успешно, а не от самоцелно „новаторство”. Консерватизмът не отрича революцията и промяната, когато тя по силата на обективната историческа реалност е необходима, за да спре разложението и регреса на обществото, т.е. понякога е нужен „революционен консерватизъм”. В съгласие с това са и думите на руския философ Бердяев, че „Само по себе си консервативното начало не е противоположно на развитието, то само изисква... бъдещето да не унищожава миналото, а да продължи развитието му”. Той категорично отрича деструктивните промени, като предупреждава: „Нещастна е участта на народа, който не обича своята история и иска да я започне отначало”. (3)
За съжаление различни „нововъведения” наблюдаваме и в много развити страни. Там с лека ръка разни реформатори отхвърлят утвърдени с векове традиции в обществото и въвеждат „нови ценности”, каквито са пропагандата на сексуални перверзии, еднополови бракове, принизяване ролята на семейството и националната държава.
Ще обърна внимание и на друг проблем, породен от разрушаване на традиционните ценности в обществото. Свидетели сме на обезлюдяване на села и малки градчета както в България, така и в други европейски страни. Хилядолетният исторически опит показва, че селското население е основна градивна част и опора на всеки народ. То е коренът на нацията, нейната генетична сила, гаранция за съхраняване на традициите и моралните й устои. Поради намаляващото селско население обаче, редица европейски държави, страдащи от липса на работници с по-ниско образование, са принудени да заселват такива от други страни. Това създава вече сериозни проблеми с националната идентичност на народите в Европа.
Лишавайки се от селско население, в голяма степен нацията се лишава от своя генетичен резерв и от преградата срещу духовна деградация. За да съществува и се развива, националната общност трябва да има не само интелектуалци, но и работници с по-ниска квалификация. За съжаление, водени от „демократична” егалитарна философия, т. нар. бели държави сами се лишават от своите корени. Внушава се презрение към неинтелектуалния труд, въпреки че той е необходим за обществото, както всеки труд. Вследствие на това в много европейски страни има голям брой безработни висшисти, много от които завършили псевдоуниверситети с ниско качество, или специалности, ненужни за обществото.
Нацията е като дърво – то не може да има зелени клони и да дава плодове, а в същото време да няма корени в земята. Когато говоря за съхраняване устоите на един народ чрез запазване на селското население, не отричам необходимостта от високообразовани специалисти. Точно обратното - необходимо е повече качество, а не количество, защото в резултат на сегашната политика се занижава качеството на образованието, нацията се лишава от креативни личности за сметка на големия брой полуинтелигенти с претенции за лек живот.
Икономическото състояние на всяка нация е необходим фундамент, но то не определя нейната същност и трайно историческо значение. Културната идентичност дава облика на един народ, неговата географска и историческа принадлежност в човешката цивилизация. Според Роджър Скрътън „...хората живеят, направлявани не от някакви универсални стремежи, а търсейки опора в нещо свое и близко, и ги вълнува не цялата планета, а националната история, религия, език, обичай...”. (4) И ако загуби своя идентитет всяка нация може да стане лесна плячка на духовно и икономическо колонизиране.
Технологичното развитие не налага обезличаване на културно-историческа специфика и традиции. Примерът с икономически силни държави като Япония и Китай, които запазиха своя национален дух, е показателен. Тезата за глобализиращия се свят е за заблуда, с цел размиване на национално съзнание, за да се осигури господство на едни народи над други. Затова се хвърлят много сили и средства за ерозиране на националната идентичност, духовната и ценностна система на народите от Източна Европа. Глобализаторите методично работят за откъсване на някои от тях от славяно-византийското културно пространство, в което сме и ние, българите. Ето защо трябва да сме консервативно скептични, когато ни поднасят подобни химери и да знаем, че „...мисията на консерватизма е да опази това, което съществува от нашествието на различни фикции, мечти или отвлечени проекти, които макар и нереални, могат да бъдат ефикасни оръдия за унищожаване на реалното”. (5)
Българската култура, създадена от колоси като Ботев, Вазов, Елин Пелин, Йовков, Емилиян Станев и много други, изгражда истинските морални ценности.Определени сили обаче искат да ерозират националното ни съзнание, опитвайки се да очернят личности като Ботев, Вапцаров, че дори и самия Апостол на свободата. Чужди агенти, работили срещу България, се величаят като герои. Целта е българите да загубят базисните ориентири за добро и зло, като приемат за нещо нормално да бъдат ограбвани и унижавани. В разрез с традициионните ценности се внушава търпимост към перверзиите, пошлостите и несправедливостта. Трябва да отбележим, че отхвърлянето на религиозните догми е прокламирано от идеолозите на Френската революция през 18 век. Пренебрегването обаче на вековни морални устои, въплътени в религията, дава уродлив за обществото резултат.
Неслучайно великият Достоевски ни предупреждава: Ако няма Бог, значи всичко е позволено!
В тази връзка, относно съхраняването на нравствените ориентири, английският философ Ръсел Кърк смята, че „...същността на социалния консерватизъм е в запазването на изначалните морални традиции на човечеството”. (6)
* Статията представя със съкращения доклад на доц. П. Дамянов на тема „Консерватизмът като условие за развитие” от международна конференция „ФИЛОСОФИЯТА В СЛЕДПОСТМОДЕРНА СИТУАЦИЯ – ПРИЛОЖЕНИЯ И ПЕРСПЕКТИВИ“, проведена на 19-20 май 2014 г., гр. Велико Търново, организирана от ВТУ „Св. Св.Кирил и методи”
Бележки:
1. Дамянов, П., Промяна и постоянство. София, 2004 г., Акад. изд. „М. Дринов”, с. 146
2. Легутко, Р., Консерватизмът. Сп. Панорама, 1992 г., кн. 3-4, с. 104
3. Бердяев, Н., За консерватизма. Сп. Панорама, 1992 г., кн. 3-4, с. 68
4. Скрътън, Р. Как да бъдем нелиберални и антисоциалистически консерватори?, Сп. Панорама, 1992 г., кн. 3-4, с. 129
5. Легутко, Р., Консерватизмът. Сп. Панорама, 1992 г., кн. 3-4, с. 104
6. Кърк, Р., Идеята на консерватизма. Сп. Панорама, 1992 г., кн. 3-4, с.117
