• Мисли за нашето съвремие, породени от разговорите ми с д-р Петър Дертлиев
Неотдавна обществеността ни отбеляза 100-годишнината от рождението на видния политик, патриот и привърженик на идеята за социална справедливост д-р Петър Дертлиев. Във връзка с тази годишнина в многоуважавания от мен вестник „Нова Зора“, отличаващ се със сериозен подбор на темите, дълбока аналитичност и правдивост, защитаващ интересите на народа и родината ни, беше поместен материал за Доктора от Мирослав Попов, писан и публикуван през 2000 г., но не загубил актуалността си и сега.
Тази статия, обрисуваща правдиво личността на г-н Дертлиев, възбуди в мен спомени от срещи и разговори с него в Берлин, където той беше дошъл по покана на Германската социалдемократическа партия и аз, по негов личен избор и молба, го съпровождах като посланик и преводач. По време на това посещение той проведе срещи и разговори с Вили Бранд и други членове на ръководството на ГСДП по теми, които имат излъчване и до днес.
Може би познанството му по „македонска линия“ с баща ми стопи бързо всички възможни официалности и бариери между нас и ние много бързо, по негово предложение, минахме на „адаш“. Този факт, както и това, че по моя покана няколко дни ми беше личен гост в резиденцията, което ми даде възможност в среднощните ни разговори на „чаша бяло вино“ да се насладя на неговата сладкодумност и богат житейски опит. Не оставаха незасегнати нито един от актуалните въпроси на ставащото у нас. Аз му задавах въпроси, а той търпеливо и „по бащински“ ми отговаряше.
„Какво става у нас, бай Петре?“ – беше един от първите ми въпроси. А той, леко усмихвайки се под мустак, ми отговори с въпрос: „На сцената ли или зад нея, защото събитията у нас се развиват в два плана? На авансцената се разиграва един истински политически маскарад. Във вашата партия няколко души, до вчера седели най-близко до Тодор Живков, сега облекли „белите ризи на невинността“, стоварват всичките негативи на така наречения „реален социализъм“ на неговия гръб, а те отново като ръководители повеждат България към някакво ново, уж демократично общество, но какво точно, и те не знаят. Другата група, в която съм и аз, на така наречената „опозиция“, се бият в гърдите като „изстрадали дисиденти“, които постоянно увеличават своя брой, подобно на така наречените „активни борци“ след 9 септември 1944 година, се мъчат да се докопат до повече власт и материални благини. И всичко това се върши без закон, ред и съвест, по правилата на джунглата. Истинските сценаристи и режисьори на този организиран хаос стоят зад сцената и „дърпат конците“ – това е новият „Голям брат“ и неговите по-малки европейски събратя, които съживяват и разширяват своите стари проводници на влияние у нас.
При това положение, което описваш, адаш, му казвам аз, ти как, като пострадал от комунизма, издигнат като ръководител на опозицията и неоспорван кандидат-президент, не стана държавен глава?
„Е, рече бай Петър, отговор на този въпрос ще търсиш от твоя приятел Андрей Луканов, който ни извъртя страхотен номер. Андрей несъмнено е високоинтелигентен млад човек, но невероятно самовлюбен. Той искаше да остане в новата история на България като българския Горбачов, открил спасителния път за страната ни. В мен той вероятно виждаше фигурата, която ще пречи той еднолично да блести и затова си избра безличния селянин Желю Желев. В изпълнение на това негово желание му помогна ръководството на вашата партия, но преди всичко новият господар в България – САЩ.“
„И в тази връзка запомни едно от мен – каза бай Петър, – досега основните въпроси, касаещи страната ни и особено кадровите, се решаваха от Москва, а отсега нататък ще ги решава Вашингтон. Това отлично знаеше Андрей, който много бързо установи доверителни връзки с американците.“
Днес, ако погледнем нашия „политически и властови ландшафт“, ще намерим потвърждение на тези думи на д-р Дертлиев. Оттук ще си обясним и самоувереното държание на г-н Премиера и смехотворните напъни и опасни за страната ни външнополитически изцепки на г-н Президента, когото бате Бойко почукваше обидно по главата при неговия избор, а сега го оценява като „прекрасен президент“.
По този начин д-р Дертлиев ми даде ключа към ставащото у нас във вътрешно и външнополитически аспект даже и сега.
Германският въпрос
Изключително важни изводи си направих и от разговора на д-р Дертлиев с големия политик и държавник от световна величина Вили Бранд, архитектът на така наречаната Нова източна политика на Федерална република Германия.
След уводните думи на протоколни любезности и размяна на взаимни информации какво става в обединена Германия и малка България бай Петър го попита как се стигна до разсичането на този изключително сложен възел – обединението на двете Германии? Бранд се усмихна и отговори: „Като преминахме в отношенията си с Москва от конфронтация към диалог.“
Това беше и сърцевината на така наречената Нова източна политика, която разработихме с моя екип, ръководен от най-добрия ми и верен сътрудник и приятел Егон Бар. След сериозни анализи бяхме стигнали до заключението, че решението на така наречения германски въпрос, основното съдържание на който беше обединението на Германия, можеше да се постигне само със Съветския съюз, а не срещу него. Въпреки тежките отражения от войната, облени с немалко кръв, в народите на Русия и Германия отново се пробуждаше лежащото в историята ни общоевропейското съзнание и фактът, че Русия също е част от Европа, както и взаимодопълващите се фактори в икономиката на двете страни. Съществуваше и една реалност – дали искаме или не искаме – Русия беше един незаобиколим фактор за решаване на всеки важен международен въпрос, какъвто представляваше и така нареченият германски въпрос.
Нямаше никакво съмнение, че главният ключ за решаване на този въпрос, водещ до обединението на Германия, лежеше в Москва. Но как да я накараме да задейства този ключ? Със сила това не можеше да стане, защото историята беше доказала неведнъж, че със сила Русия не можеш да принудиш да вземе едно или друго решение. Тогава как?
И тук, мисля, че моят екип, ръководен от Егон Бар, намери верния отговор, а той гласеше –
„Промяна чрез доближаване“
тоест промяна чрез диалог, а не чрез конфронтация.
През юли 1963 г. в реч, произнесена в Евангелистката академия в град Тутцинг, Егон Бар за първи път формулира тази мисъл. На другия ден в същата академия в моята реч, подлагайки на критичен анализ досегашната немска външна политика, обосновах и развих този слоган, като успокоих разбунените духове на някои консервативни сили, че това не значи припознаване на комунистическата система на Москва, а чрез доближаване, тоест чрез диалог, се създава нов климат в отношенията между Изтока и Запада, а с това и нови по-благоприятни отношения и климат между Бон и Москва за решаване на „Германския въпрос“. Тази нова линия на външната ни политика спрямо Москва, макар и много трудно, се наложи и накрая изигра решаваща роля за обединението на Германия и успокояване на климата в Европа и света.
Днес, спомняйки си тези думи на Вили Бранд, този политически колос от световен мащаб, си мисля дали г-жа Меркел не би могла да се поучи нещо от неговите думи, а и от мнението на човека, който я вкара в голямата политика – г-н Хелмут Кол, както и от мнението на видния стратег в областта на международните отношения и дипломацията, роденият в Германия Хенри Кисинджър, когато формулира своята политика и тази на Европейския съюз спрямо Русия? Засега проблясъци у нея не се забелязват и тя твърдо и последователно изпълнява политиката на САЩ за изолация на Русия и обграждането й с военни бази с оглед осигуряване на желанието на Вашингтон за еднолично господство в света. Ако г-жа Меркел не иска да се поучи от думите на Вили Бранд, тъй като той все пак е бил председател на ГСДП и на Социалистическия интернационал, да си спомни думите на обединителя на Германия в края на 19 век, “железния канцлер” Бисмарк, малко преди неговата смърт при последното си посещение при кайзер Вилхелм Втори: „Ваше Величество, ако наистина мислите за благото на нашето отечество, съветвам Ви в никакъв случай да не допускате военна конфронтация с Русия. Това може да има за нас катастрофални последици.“
Тези думи бих посъветвал да прочетат и редица наши политици и особено г-н Росен Плевнелиев, който със своите „гениални мисли“ срещу Русия и нейния президент очевидно иска да си осигури подкрепата на „Големия брат“ при новото му кандидатиране за президент – пост, за който той няма за съжаление, никакви качества, но голямо желание.
Тези политици, включително и президента, добронамерено съветвам да си напишат в кабинетите с големи букви поне думите на любимия им цар Борис Трети – „Обединител“: „Винаги с Германия, но никога против Русия“. Това ще ги предпазва от сериозни грешки, мисли и постъпки, които ще имат тежки последици за нашия изстрадал народ и Отечество!
* Петър Междуречки е бивш първи посланик на Н Р България във ФРГ, след установяване на дипломатически отношения след войната, и последният посланик в ГДР до нейното ликвидиране
