Свикнали сме да мислим за Св. Св. Кирил и Методий като за едно цяло – и делото им празнуваме на една и съща дата. Само дето за по-голяма точност към името на Константин-Кирил прибавяме понякога и определението философ. И често изтъкваме, че и монголците пишат на кирилица (погрешно смятана от тях за руска азбука).
Натоварени свише с духовна мисия, озарени от Божие просветление, в строг пост и молитви, двамата братя дават на славянския род писменост и далеч не са формални изпълнители на императорска поръчка.
По характер, заложби и житейска съдба Св. Св. Кирил и Методий са много различни един от друг. Родени са в Солун, втория по значение град на Византия , в семейството на друнгария Лъв, висш военоначалник, и жена му, майка Мария. Дали фамилията е била от славянски род, но елинизирана, или само майката е била славянка, не се знае със сигурност. Още в VI в. в областите наоколо започнали да проникват славяни и да се заселват. Рождената дата на Методий е около 810-820 г., а на Кирил – 827 г. Преди да ги изпрати във Велика Моравия, император Константин им казал: „Вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чист славянски.”
Методий е монашеското име на по-големия брат – спори се за светското - Михаил, Страхота или Анастасий. Още от детство той привличал вниманието на възрастните с ума си. Затова не било чудно, че съвсем млад – на около 20 години, го назначили за управител на славянско княжество в областта Стримон, северно от Солун – според едни източници, а според други – във Витиния, днес гр. Бурса. Княжеството не било напълно подчинено на византийската военно-административна система.
„Като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпратят за учител и пръв архиепископ на славяните, та той научи всичките им обичаи и постепенно ги обикна”, пише в „Пространно житие на Методий” Климент Охридски от края на IX в. „Славянският княз” управлявал 10 години, имал жена и деца. Отличавал се с представителен физически облик, военни умения и трайно участие в живота на Византия. В „Похвално слово за Кирил и Методий” четем: „Цъфтейки с мъдрост като благоуханно цвете, Методий беше обичан от всички управници. В беседите си се представяше като Соломон, привеждайки чудни притчи, поучения и въпроси; и като служеше добре на всички, беше като крал на война, страшен като Самсон, Гедеон и Иисус Навин”.
Към 855-856 г. Методий внезапно напуска високия си пост и става монах в манастир в планината Олимп, област Витиния, на юг от днешна Бурса. Историците обясняват рязката промяна с дворцов преврат в Константинопол и сваляне от власт на протекторите на синовете на Лъв. Езотериците пък виждат знака на Провидението, тъй като и блестящият Константин-Кирил изоставя столицата и длъжността „Главен библиотекар на Магнаурската школа” и отива при брата си. Така се ражда глаголицата. Някои метафизици съзират в структурните й елементи – точка, кръстче, кръгче, дъга и пр., космически символи.
Двамата братя обучават следовници, гръцките богослужебни книги биват преведени на църковно-славянски.
Тук монашеското битие на Методий прекъсва за няколко години – заедно с Константин-Кирил, известен с дипломатическите си способности, по нареждане на императора те заминават да преговарят и при възможност да християнизират населението на Хазарския каганат, ранно феодално образувание между Каспийско и Азовско море, насочило се към юдаизма. По пътя двамата спрели в гр. Херсон, център на Византийската империя по тези места. Събитията показали различия в нагласите им. Кирил се проявил като отличен археолог – той открил и събрал мощите на изчезналия римски епископ Климент, за който се твърдяло, че бил хвърлен в морето с котва на врата. При огромните разстояния и трудностите на пътуване, братята успели на връщане да предадат в Рим тленните останки. Надарен филолог, при изпълнение на хазарската мисия Кирил изучил не само еврейски, но и още по-стария – самаритински език; направил и преводи на ценни писмена.
Двамата пътешественици успели да стигнат Семендер, столицата на каганата (днес Дагестан). Успешно изпълнили задачата си – да изложат и защитят християнството, братята се разделят. Методий отново поема духовното поприще и става игумен в Полихрон, на юг от малоазийския Олимп. Там, в 862 г., го заварва поръката на император Михаил III да заминат с Кирил за Велика Моравия и по молба на княз Ростислав да въведат богослужение на говорим славянски език.
По това време в Средна Европа се е заплел сложен политико-църковен възел. Води се борба между Византийската църква, Римската църква и Източнофранкското духовенство за овладяване душите и териториите на славянското население. Княз Ростислав искал да славянизира църковните институции с цел откъсване на Велика Моравия от франкското влияние и превръщането й в мощна независима държава. Братята Кирил и Методий приели въвеждането на славянски език в богослужението с желание и отговорност, но срещнали упоритата съпротива на Баварската църква в лицето на духовния й клир. Той издигнал идеологемата за „триезичието”. Според нея свещените езици, на които трябва да се проповядва християнството, са само три – еврейски, гръцки и латински. Големият принос на светите братя, освен създаването на писмеността и убедеността им, налагана от тях, и то в условията на Средновековието, е, че всеки народ има право да слави Бог на своя говор. Тази убеденост, този вътрешен подтик, не били подпомогнати, освен формално, от Византия. За да получат подкрепящи ги църковни пълномощия и от Римската църква, след три (или почти пет години) във Велика Моравия, Кирил и Методий напущат Велеград, където се смята, че са пребивавали, и се отправят към Рим (или Цариград – според други източници). По пътя панонският княз Коцел, управляващ също славянски племена (днешните словенци), ги кани да научат на славянска грамотност 50 ученика. От Залавар (на брега на езерото Балатон) братята и придружаващите ги ученици пристигат и престояват известно време за диспута във Венеция, а от там заминават за Рим.
Междувременно на светия престол се е възкачил нов папа – Адриан II (867-872), който е благосклонен към тях; той освещава преведените на славянски език църковни книги, а Методий и няколко ученика получават и духовни титли. На 14.02.869 г. внезапно Кирил умира. Погребан е в същата църква „Св. Климент Римски”, където са погребани донесените от братята мощи на патрона й.
Останал сам, Методий, окуражен, се отправя към Панония и Велика Моравия, за да осъществи общото дело. Трябвало да пристигне в гр. Сирмиум (дн. Сръбска Митровица). Но така и не успява. През пролетта на 870 г. трима немски епископи го залавят и след няколко месеца в затвор, му устройват църковен съд в Регенсбург. За по-голяма тежест присъствал и крал Лудвиг Немски. Осъден, Методий е заточен в Западна Бавария, най-вероятно в манастира Елванген. На процеса Методий защитава правото на славяните да имат собствена църковна организация. Издържа униженията и страданията, на които го подлагат. А те били толкова жестоки, щото папа Йоан VII, като научава за тях, изпраща писмо (873 г.) до един от немските епископи. „Наистина, пише той в писмото, чия жестокост, да не кажем на епископ, но на какъвто и да било светски човек, дори и на тиранин, или чия зверска свирепост не надхвърли и не надмина ти със своята дързост, като подложи нашия брат Методий на затворнически наказания, като най-сурово и безчовечно го наказа да стои продължително време под открито небе на зимен студ и дъждове, като го отдели от повереното му ръководство и като достигна до безумието да го довлекат на епископския събор и да го биеш с конски бич, ако това не е било възпрепятствано от другите?”
В тези ужасни времена до Методий останали само учениците му. В поменик на манастира Райхенау, който бил едно от местата на заточение, наред с името на Методий са имената на сподвижниците му – Леон, Игнатиос, Йоакин, Симеон, Драгайс.
Още един път ще пътува Методий до Рим, все за да убеждава папата да признае славянския език, достоен за богослужение. Той не се подчинил на забраната на папа Йоан VII, заради което последният му изпраща гневно писмо (879 г.): „Чуваме още, че служиш литургиите на варварски, т.е., на славянски език, след като с писмо до теб ти забранихме да използваш този език.”
Междувременно княз Ростислав е свален от немците, а след детронирането и на заместилия го княз Светополк Велика Моравия пада изцяло под немско владичество.
В обстановка на постоянна борба с франкското духовенство Методий приема поканата на император Василий I Македонянин да посети (883 г.) Цариград със свои ученици. След 20 години съавторът на славянската азбука е посрещнат с почести. Някои изследователи твърдят, че Василий изпратил в двора на българския княз Борис I, който признал върховенството на Византийската църква, бъдещия епископ Константин Преславски.
След завръщането си от Византия Методий се отдава на книжовна дейност, предимно преводаческа. Тя продължава около две години, до смъртта му.
Св. Методий е погребан в главната моравска църква с опело на латински, гръцки и славянски език. „Събра се народ от безчислено множество хора, които го изпроводиха със свещи, плачейки за добрия учител и пастир. Мъже и жени, малки и големи, богати и бедни, свободни и роби, недъгави и здрави – всички оплакваха оногова, който беше всичко за всички, за да спечели всички.” (”Житие на Методия”)
Новият папа Стефан не само не одобрил моравеца Горазд, когото Методий приживе посочил за свой приемник, но поставил за архиепископ на Велика Моравия Вихинг, върл противник на Методий, който подновил борбата срещу славянската писменост. Учениците на Кирил и Методий са хвърлени в затвор, подложени и на физически изтезания, а след това - изгонени от страната. Една част от тях биват отправени в крайдунавските области, откъдето тръгват за България. Друга част, продадени за роби, са откупени във Венеция от императорски служители и отведени в Цариград. Така, за кратко време, във Велика Моравия славянската писменост и култура са ликвидирани.
В началото отбелязахме, че големият брат е бил по-различен. Неуморен организатор, със силна воля и несломим характер, освен сътворец на славянската писменост, Методий е и главен неин разпространител.
ПОСЛЕСЛОВ
От изложеното дотук става ясно, че за утвърждаване на славянската писменост се е водила тежка и дълга битка. Ако се върнем не много далеч в историята, ще видим, че често славянството е бивало подлагано на опити за претопяване, подценявали са го. И това не е само от страна на хитлеристка Германия в съвременността... Предците на българите са дошли от далечна Азия. Но в жилите на народа, който сме, тече и славянска, и тракийска кръв. Ние пишем на кирилица, източноправославното ни богослужение се води на говоримия ни език, близък до църковно-славянския. Така щото, принадлежим – и историята ни е причислила – към голямото славянско семейство.
Ще си позволя да подчертая становището за славянството на един голям наш учен-философ – д-р Янко Янев. Роден е през 1900 г., завършва философия (защитава и два доктората) в Германия през 30-те години на 20 век. По всеобхватност и дълбочина на мисълта специалисти го поставят редом до проф. Ив. Шишманов, проф. Ас. Златаров, проф. Михаил Арнаудов. Недолюбван еднакво и от „дясно” и от „ляво”, определен като „обективен идеалист”, д-р Янев написва (на немски) най-пълната биография на Хегел, с анализ на неговата диалектика. България го посреща унизително – правят го дребен администратор в Университетската библиотека. В Германия обаче, където се връща, му поверяват курса „История на българската литература”, а после го издигат за министър. Починал през 1944 г. в Дрезден при бомбардировка.
За мен бе истинска изненада да прочета статията му „Пробуждане”. Възпитаникът на немската школа, още в началото на 30-те години на миналия век – очевидно и тогава се е правела болезнена съпоставка между европейския Запад и славянството (в лицето главно на Русия), пише следното: „Славянският Бог е жив и действителен, славянската мисъл винаги е била човешка мисъл. Колкото и много идеи да са били заимствани от Запада, всякога руският дух ги е преобразявал и претопявал в пламъка на своето мистично съзерцание, правил е от тях животворни същности, превръщал ги е в движение... Това е стихията на всеславянското осъществяване на идеите, това е неговото историческо призвание. Славянството е всемирна воля. Не е пророчество, ако се каже, че от там ще дойде спасението на света. Тогава може би, ще настъпи развръзката на „великия спор” – Европа и славянството ще се примирят и ще служат за изграждане на новото царство, което ще бъде царство на свободата”.
Тези слова не ви ли се струват, сякаш, отнасящи се за нашето време?
