• ...написано и публикувано в България
В броя на в. „Литературен вестник“ от 23-29 март т. г. е публикувана статията на Пламен Антов - „Под игото“ като философия на историята: творбата срещу своя автор“. Да се развенчае “легендата” за Априлското въстание, и за Априлската епопея е стар мерак на наште доморасли свободомислещи и свободнопишещи, но не открито, демонстративно, а тихомълком и под сурдинка. Рядко се споменава дори думата „въстание“, повече се говори за „бунт“, „събитие“, „карнавал“... Специално място и внимание в текста са отредени на подробното описание на ситуацията в Бяла черква. В това малко градче е извършена огромна работа „по подготовката“ на Събитието. Но Събитието не се случва. Въстание няма...
Основа, главен критерий в статията е разбирането на блестящия М. Бахтин за трите елемента, които трябва да присъстват, върху които да бъде изграден модерният роман. Пламен Антов смята, че в литературата все още няма създадено такова произведение, което да притежава тия три елемента, проявени във висока художествена форма: „в епопеи като „Война и мир“, „Тихия дон“, „Клетниците“ има народност, но няма карнавалност – нито „отгоре“, откъм авторовата идея, където народното е рационализирано и плътно приближено към модерния логос на Историята, нито „отдолу“, в образната органика на самата творба. Селякът Платон Каратаев е изразител на „народна идея“ във високия логос на Историята, мислена и манипулирана от Толстой; но той не е народна фигура в собствения, вътрешен смисъл на народното per se (an Sich); и затова не е могъл да бъде карнавална фигура“.
И малко преди това: „Но дори повърхностното сравнение с класически епоси като „Война и мир“ или „Тихият Дон“, да не говорим за любимите на Вазов „Клетници“, които са затънали до уши в романтизъм, показва същностната отлика на „Под игото“.
Според г-н Антов в романа „Под игото“ Вазов се е домогнал, но само до два от трите елемента – епопейния и карнавалния, при това в обрисовката на образите на второстепенните герои. „Идеята за елиминиране на индивидуално-личното и претопяването му в общото има формалния израз в едно основно качество на романа – че художествено по-убедителни са второстепенните образи, онези, които в най-пълна степен представят и съставляват макрообраза на народната маса, разбирана в неразчленимата си дуалност на тяло и дух. Персонажите, които писателят се е стремял да обособи като отделящи се героични фигури (в художествения, но и в идейния смисъл), са бледи и схематични“.
Интересно защо тогава милионите читатели на романа са обикнали точно тия главни герои и с имената им кръщават своите деца или приемат тия имена за свои? В своята биографична книга „През сито и решето“ Николай Хайтов споделя, че като гимназист в Асеновградската гимназия е имал като най-добър приятел едно момче, съученик – Ахмет Еминов, българче, мохамеданче от Родопите. И Хайтов продължава: „Емин наскоро се беше преименувал Бойчо Огнянов по собствено желание. Против волята на баща си – българин мохамеданин от родопското село Загражден“.
За повече авторитет и научност Антов не се е посвенил да привлече дори Хегел и Фройд: „...Романът е териториално съсредоточен в градчето Бяла черква: (като микрообраз, литота на България); но – точно там въстанието не избухва („един невъстанал град“ е наречена Бяла Черква: III, XII). Въпреки цялата подготовка на Събитието, то така и не се случва. Романът на практика разказва за гигантската подготовка на нещо, което не се състои – на едно липсващо Събитие. Но събитие, което дори в липсата си е абсолютният център на цялата парасъбитийност, кръжаща около него, или по-точно – около неговата липса, около маркираната от него празнота. В жанров план самата епопейност на романа е отместена от епопейното Събитие към неговата подготовка; и това отместване не е девиация, а самата същност, целевата причина и телосът на националноидеологическия модел, който романът на всички равнища гради (курсивът мой, Васил Колевски). Същност е самата изместеност, отклонението е център, липсата е абсолютното наличие на идеологически смисъл“.
А защо е привлечен Фройд ще разберем от големия цитат, който следва: „Самата реалност на Събитието е „отместена“ в собствената му подготовка, която е същинската, самата му реалност; отношението е кръгово огледално, а потенциалността е единствената реалност. Ключовата дума тук е потенциалност (лат. potential, означаваща едновременно „сила“ и „възможност“). Събитието се е случило като такова, като реално, чрез своята възможност – чрез възможността-си-да-се-случи. Случило се е като-себе-си- преди себе си. Ситуацията е нескрито и някак неизбежно лаканианска, което пък с още по-голяма неизбежност ни отпраща към сексуалната метафорика а la Freud: събитието Април като гигантски акт на eaculatio: то се е състояло преди себе си, т. е. преди самото изпразване – в процеса на подготвящия го и водещ към него процес на ерекция. Това, което прави втората част на романа, е да разказва една колективна ерекция (erectio) – едно колективно „изправяне“, „ставане“, което всъщност е централният императив на епохата и на националноидеологическия модел.“
Статията на Пламен Антов провокира и други важни проблеми: за езика, с който е написана, към кого е адресирана, за кого е предназначена? За учениците ли, които изучават романа „Под игото“ в училище, за преподавателите по история и литература, за хората ли, които ще четат статията с Речник на чуждите думи в българския език, или за „елита“, който се пръкна в България в годините на прехода, без цел и посока?!
Въпреки “модерността” и “другостта” на автори от подобен “формат”, българският език успя да се съхрани - все пак - за цели десет и повече века, така че Вавилонската кула на новооглашените “модератори” и “интерпретатори” едва ли ще може да го събори. А творбите на Вазов „Под игото“ и „Епопея на забравените“, и „Записките по българските въстания“, на Захари Стоянов, ще останат навеки в българската литература и живот, защото припомнят на поколенията трагизма, но и за величието на борбата за свобода на целокупния български народ.
