„Ти помниш ли Батак, / помниш ли завинаги клането страшно?”... Мисля, че няма българин, останал равнодушен, когато чуе името Батак, когато прочете историята на едно сираче...
Сред тези българи съм и аз - едно обикновено дете от V клас. Когато прочетох стихотворението, останах потресена. Нима така е било наистина? Та това е толкова вледеняващо... Обръщам се към историята с надеждата това да не е истина, но уви!
В миналото на нашия народ има много славни герои, славни подвизи, славни събития. Едно от тях е Априлското въстание. Преди 140 години жаждата за свобода надделява над страха от тиранина и малкият български народ се вдига на въстание срещу голямата сила на Османската империя. Силата на духа се изправя срещу силата на оръжието. В много кътчета от нашата родина въстаниците с малко оръжие и много смелост се сблъскват с турския башибозук. Едно от тези паметни места е Батак.
Уви, кратки са миговете на свободата, а дълги и мъчителни са дните на погром. Малкото селце, сгушено във величествената планина, е обкръжено от турците. Започва потушаването на въстанието. Започва масовата сеч. Турците колят, убиват безпощадно малки и големи, стари и млади, деца и жени, грабят, опожаряват. Пред заплахата от турския ятаган безпомощните жители се затварят в черквата „Св. Неделя”, която остава като малък остров на свободата. В нея те могат да направят свободния избор - да живеят, или да умрат. С категоричното си решение да се опълчат срещу тиранина, българите от Батак вече са си заслужили място във вечността.
Аз не помня тези страшни времена. Аз съм от електронното поколение, онова, което умело борави с компютъра, с айфона, със смартфона, с таблета, но за което историята постепенно се превръща в минало забравено. Благодарна съм обаче, че имам до себе си близки, родолюбци , хора, които с чувство на болка, но и с гордост, чест и достойнство разказват на поколенията като мен истинската неподправена история.
Осъзнавам също, че ние, децата, днес живеем добре благодарение на силния дух на народа ни в миналото. Той е съхранил вярата и националността ни след едно мрачно петвековно турско потисничество.
Многобройните невинни детски жертви, „кръвният данък”, еничарството разтърсват свободните западноевропейски народи и Западна Европа се обръща на изток, за да узнае за Батак.
140 години по–късно аз разбирам, че ние, младото поколение, нямаме право да не познаваме историята си. В нея са изводите за нашата същност, настояще и послания за бъдещето.
Всеки би настръхнал пред жестокостта и зверствата, извършени в Батак. Описаното от историци, художници, писатели ни препредава картината от миналото, а още по–силно е въздействието от събитията, когато звучат думите на очевидците. Затова и разказът на очевидец е подбудил големия наш писател Иван Вазов да напише стихотворението „От Батак съм чичо...”, което и до днес посреща посетителите в едно от най-светите места в България – църквата в Батак.
След всичко, което научавам за подвизите на моя народ, чувствам, че където и да отида и каквото и да видя, аз нося гордостта, че съм Българка! Не се срамувам от историята си, не се срамувам от пораженията, защото именно те ни правят по-силни, по-устойчиви, по българи.