Повод за настоящия коментар е Определение № 2036 на Административен съд – София-град, Трето отделение 16 състав, от 08.04.2016 г. по адм. дело № 2101 по описа за 2016 г., достъпно на електронната страница на съда.
С въпросното определение се отменя Заповед №13/04.02.2016 г. на председателя на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), с която е прекратено производството по преписка № 7095/21.05.2012 г. по описа на ДАБЧ и е отказано издаването на удостоверение за български произход на Нурджихан Гюнери (Н. Г.), родена в Добрич на 31.05.1949 г., изселила се с родителите си в Турция през 1971 г. при условията на Спогодбата между България и Турция за изселване от 1969 г. Не бихме се занимавали с този случай, ако от страна на турската гражданка не бе проявен недопустим тепегьозлък, обиден за всеки българин и български гражданин, считащ България за своя родина, от една страна, и ако българските съдебни органи, ангажирани с този случай, не бяха проявили недопустимо системно неумение да вникват в смисъла и целите, заложени в правните текстове, с които боравят, както и непростимата липса на правна и елементарна логика при опита да мотивират своите изводи, от друга страна.
За какво иде реч?
Както споменахме по-горе през 1971 г. Н. Г. се изселва в Турция при условията на Спогодбата за изселване от 1969 г. Условията, на които е трябвало да отговаря кандидатът за изселване, за да получи разрешение от българските власти да се изсели от България и да получи разрешение от турските власти да се пресели в Турция, са две и те са ясно и недвусмислено определени в член 1 на Спогодбата:
1. Желаещите да се изселят в Турция да са „български граждани от турски произход“;
2. Желаещите да се изселят да имат семейни и родствени връзки с бивши български граждани от турски произход, изселили се в Турция до 1952 г. и придобили турско гражданство, изчерпателно изброени: съпруг и съпруга; майка, баща, баба, дядо, прабаба, прадядо; необвързани с брачна връзка до влизане в сила на Спогодбата сестри и братя и децата на починали сестри и братя.
Това е кръгът от лицата, придобили право да се изселят в Турция, при условията и реда, определени в Спогодбата – кумулативно наличие на българско гражданство, турски произход на кандидата, роднини в Турция, изселили се като български граждани от турски произход и придобили турско гражданство. Спогодбата изключва изселването на български граждани от български произход.
За да не се допускат грешки и злоупотреби, при изпълнение на Спогодбата е предвидена процедура за проверка на кандидатите и от двете страни на границата - дали отговарят на предвидените условия. Н. Г. и родителите й правят искане до българските власти да им се разреши да се изселят по силата на Спогодбата, като представят доказателства, че отговарят на условията формулирани в член 1. Следвайки процедурата, българските власти приемат, че се касае за български граждани от турски произход, на Н. Г. е предоставен изселнически паспорт № 1122/28.07.1970 г. с валидност 45 дни и изходна виза № 155269. Институциите в Р Турция, след като констатират, че кандидатката за изселване е с „турски произход“ и отговаря на изискванията на член 1 от Спогодбата, й дават входна № 3147/04.10.1971 г., с която напуска страната.
С решение № 5580 от 27.12.1972 г. на Н.Г. е предоставено турско гражданство. Гражданство се предоставя от компетентните държавни власти, а не се приема от заинтересованите, както съдът е записал в определението си. С това българският период на турската гражданка от турски произход Н.Г. успешно приключва в гр. Чорлу, „Силахтараа махаллеси“ № 3, Турция, където се установява на постоянно местожителство и живее и днес.
През 2012 г. Н. Г. решава да възстанови българското си гражданство по натурализация на основание чл. 15, ал. 2 от ЗБГ, възползвайки се от либералното българско законодателство и вдъхновена, оказва се, от българското си самосъзнание. Тъй като Н.Г. е с постоянно местожителство в Турция и не отговаря на условието на чл. 26, ал. 1, т. 3 от Закона за българското гражданство „не по-малко от 3 години към датата на подаване на молбата за възстановяване да има разрешение за постоянно пребиваване в Република България“, тя решава да се възползва от ал. 2 на същата разпоредба: „Гражданството на лицата от български произход може да бъде възстановено при условията на ал. 1, т. 1 и 2“ - т. е., без изискването по ал. 3 за 3 години постоянно пребиваване.
Н.Г. подава заявление с искане за удостоверение за български произход до председателя на ДАБЧ, единствения орган в България, компетентен да преценява и издава подобни удостоверения.
Със Заповед 467/05.08.2014 г. председателят на ДАБЧ отказва да удовлетвори молбата, черпейки основание от саморъчните й декларации от 1971 г., че е от „турски произход“, когато се е възползвала от привилегията да се изсели в Турция.
Н.Г. обжалва Заповедта на ДАБЧ пред АССГ, който с Решение 787/13.02.2015 г. отхвърля жалбата на основание закона и събраните доказателства. Дотук процедурата следва своя нормален ход.
Н. Г. обжалва Решение 787/13.02.2015 г. на АССГ пред ВАС, на което ниво Темида се оказва с бурка, а не с панделка за безпристрастност. С Решение № 11634/ от 04.11.2015 ВАС отменя решението на АССГ и Заповед № 467 на председателя на ДАБЧ и връща преписката за ново произнасяне на ДАБЧ.
Председателят на ДАБЧ констатира непълноти във върната преписка и дава указания на Н.Г. за отстраняване на непълните и противоречиви данни за самоличността на родителите й.
Непълнотите не са отстранени в указания срок. На това основание със Заповед № 13/04.02.2016 г. председателят на ДАБЧ прекратява производството по преписка № 7095/21.05.2012 г. по описа на ДАБЧ и отказва издаване на Удостоверение за български произход на Н. Г., което е изцяло в неговите прерогативи и компетенции.
Заповед № 13/04.02.2016 г. на председателя на ДАБЧ е обжалвана за пореден път пред АССГ и е образувано дело № 2101 по описа за 2016 г., разпределено на Трето отделение, 16 състав, който с Определение № 2036 от 08.04.2016 г. отменя обжалваната заповед на председателя на Държавната агенция за българите в чужбина и й връща преписката за ново произнасяне в едномесечен срок в съответствие с мотивите на определението. Това са фактите.
А сега да видим мотивите и оценките на съда
залегнали в определението и указанията, с които той задължава председателя на ДАБЧ да се съобрази при упражняване на законните си прерогативи по издаване на удостоверения за български произход.
Н. Г. обжалва заповедта на ДАБЧ за прекратяване на производството като неправилна и незаконосъобразна, твърдейки, че ДАБЧ не се е съобразил с указанията на ВАС по адм. д. 3888/2015 г., според което единственият официален документ, удостоверяващ релевантно за административното производство обстоятелство - българският произход на Н. Г. - е актът за раждане на Н.Г. № 593/1949 г. Съдът подкрепя тезата си с лъжа, твърдейки, че член 3, ал. 1, т.1, пр. 1 от Закона за българите, живеещи извън България, предвижда българският произход да се доказва с акт за раждане!
За да не сме голословни припомняме текста на член 3, ал. 1, т.1, пр. 1: „Чл. 3. (1) Български произход се доказва с документ, издаден от: 1. Български или чужд държавен орган“. Този български държавен орган, според закона, е Държавната агенция за българите в чужбина, а документът е Удостоверение за български произход, а не акт за раждане. С акт за раждане може да се установи единствено месторождението на едно лице, но не и неговия произход, гражданство или гражданството и произхода на родителите му.
Заложил на тази грешна изходна позиция, съдът мотивира своето Определение със следните разсъждения, относно правната и фактическа стойност на документите и правните институти, които анализира:
За да преодолее основната пречка за издаване на удостоверение за български произход на Н. Г., съдът твърди, без всякаква обосновка, че не било посочено и
не било ясно какво се влага в съдържанието на понятието „турски произход“ в междудържавната Спогодба
от 1968 г. Разбира се, подобно заявление е колкото произволно толкова и невярно, тъй като ако беше вярно, съдът задължително би трябвало да посочи критериите, според които биха могли да се дефинират понятията „турски произход“ и „български произход“. Критериите, които договарящите се страни – България и Турция - са вложили в понятието „от турски произход“, съгласно Спогодбата от 1968 г., са свързани с възможностите, които Спогодбата предоставя на всеки български гражданин от турски произход да се възползва от правото да се изсели, и те са: лицето да има роднини, бивши български граждани от турски произход в Турция, изселили се до 1952 г. и лична преценка на всеки кандидат-изселник, че е от турски произход! Това е
изцяло субективен елемент, свързан с етническата самоидентификация
на едно лице. Критериите, послужили за самоопределяне на етническата идентичност, не подлежат на обективно дефиниране, нито се е налагало да бъдат правно идентифицирани. На основание тези два критерия, по Спогодбата от 1968 г. за Турция са се изселили над 130 000 български граждани от турски произход. И това е само върхът на айсберга, тъй като по силата на тези критерии преселниците в Турция понастоящем са стотици хиляди! А българският съд, скрит под бурката, се опитва да им проправи път обратно към българските земи! Та малко ли бяха 500-те години?
Пренебрегвайки логиката на фактите и разпоредбите на закона, съдът развива тезата за връзка между гражданството и произхода на едно лице, приемайки, че родителите на Н. Г. към момента на влизане в сила на Спогодбата „са лица с български, а не турски произход“. Този извод се налагал от нормата на чл. 30 от Заключителните разпоредби на ЗБГ от 1968 г., тъй като към този момент родителите й били български граждани, нещо което е безспорно, но няма отношение към произхода!
Защото въпросният текст на чл. 30 буквално гласи: „Смятат се за български граждани всички лица, които в деня на влизане на този закон в сила притежават българско гражданство съгласно разпоредбите на българското гражданство от 1948 г.“ Едва ли може да има спор, че единствено съдебна власт с бурка на главата е в състояние да открие в този текст думата „произход“! И на основание това си откритие да продължи спекулативните си разсъждения.
Именно затова твърдим, че определянето на произхода на едно лице въз основа на гражданството, е спекулативно и е противно на духа и буквата на Спогодбата от 1968 г. и на българското законодателство? Защото ако Н. Г. беше от български произход, съгласно член 1 на Спогодбата, тя щеше да се окаже извън лицата, имащи право да се възползват и да се изселят по силата на разпоредбите й, а това са единствено „български граждани от турски произход“. Място за промяна смисъла на този критерий по пътя на тълкуването няма.
Съдебният състав не се смущава сам да опровергава собствената си тези в две последователни изречения. Да твърди, че Н.Г. е от български произход и да се позовава на разпоредби отнасящи се до „български гражданин от небългарски произход“. Съдът се солидаризира с твърдението на Н. Г., че е загубила българското си гражданство „не по собствено желание“, „а по силата на факта на изселването“ и в подкрепа на този аргумент припомня разпоредбата на чл. 16 от ЗБГ от 1968 г., в който законодателят е постановил, че „български гражданин от небългарски произход, който се изсели от страната загубва българското си гражданство със самото изселване“.
По силата на тази сбъркана или по-скоро липса на елементарна логика в мотивите на определението, до абсурда в правната теза, която съдът изгражда, за да осигури „възстановяване“ на българско гражданство на Н.Г., остава само една крачка – да постанови, че Н.Г. не се е изселила доброволно, а е била депортирана в Турция против нейната воля. Необяснимо е как в два параграфа от 25 реда в съдебното определение е възможно да се твърди, че Н.Г. е „от български произход“, че е загубила „българското си гражданство по силата на изселването“ въз основа на Конвенция за изселване на „български граждани от турски произход“, но не по своя воля и най-сетне да признае, че загубата на българско гражданство по силата на изселването е възможно съгласно чл. 16 от ЗБГ от 1968 г. единствено по отношение на „български гражданин от небългарски произход“ т.е на лица от турски произход!
По наша преценка, за да бъде принуден председателят на ДАБЧ да издаде удостоверение за български произход на Н. Г., административният съд продължава да търси аргументи в подкрепа на своята абсурдна теза, прибягвайки към недопустима в правото еклектика. Съгласно § 2, т. 1 от Допълнителните разпоредби на сега действащия ЗБГ от 1999 г. „лице от български произход“ е лице, на което поне единият възходящ е българин. Има се предвид произхода, а не гражданството. При изселването през 1971 г. Н. Г. и родителите й изрично са декларирали, че са от „турски произход“. Днес, през 2016 г., административният съд София-град се опитва, по неизвестни причини, да ни убеждава, че в случая с Н. Г. определението лице „от турски произход“ е синоним на лице „от български произход“.
Трансформацията в смисъла на понятията има следната логика: Понятието „българин“, използвано в ЗБГ от 1999 г., не може да се възприема в неговия етнически или народностен контекст, тъй като подобен подход би довел до дискриминация по отношение на лица от небългарски произход, загубили българското си гражданство и кандидатстващи за възстановяването му. Понятието „българин“ трябва да се тълкува с оглед правното му съдържание, което се определя от правната и политическа връзка между едно лице и държавата България, т.е. българското гражданство, съгласно Определение № 145354 от 03.12.2014 г., постановено по адм. д. № 12221/2014 по описа на ВАС.
Така определено правното съдържание на понятието „българин“ означава, че българин е всеки български гражданин, имащ връзка с държавата България по силата на гражданството си и че като „българин“ не може да се определи никой, който няма българско гражданство, независимо какви са родителите му и къде е роден.
Противно на тази формална логика,
съдът решава да разбърка епохите и законите
и да приложи правното определение на понятието българин съгласно ЗБГ от 1999 г. към правния режим от 1949 г., когато е родена Н. Г. и е бил в сила ЗБГ от 1948 г. Съдът припомня актът за раждане на Н.Г., за да докаже факт, който никой не оспорва – че Н.Г. е родена българска гражданка от родители български граждани. Но законът от 1948 г. не установява никаква зависимост между гражданството и произхода на едно лице и е недопустимо с норма от 1999 г. да се определя произхода на Н. Г. като български, при условие, че по действащото по време на раждането и на изселването й от България законодателство тя самата се е самоопределила от турски произход, нещо, което по тогава действащото законодателство е било възможно.
За да се разбере обстановката през 50-те и 60-те години на 20 век, характеризираща българо-турските отношения и изборът на критерия „бивши български граждани от турски произход, изселили се в Турция до 1952 г.“ бихме искали да припомним, че по силата на т.н. Ангорски спогодби от 1925 г. от България в Турция са се изселили също стотици хиляди „български граждани от турски произход“, които са въпросните „роднини“ в Спогодбата от 1968 г. За постигане целите на Договора за Установяване от 1925 г. според членове 1 и 2 на този договор „турчин може да бъде само турски поданик, независимо дали живее в Турция или в България, а българин може да бъде само български поданик, също независимо дали живее в България или в Турция“.
Въз основа на гореизложените, алогично и незаконосъобразно свързани и интерпретирани факти и обстоятелства, АССГ отменя Заповед № 13/04.02.2016 г. на председателя на ДАБЧ, като издадена в противоречие със закона. Изпраща преписката на ДАБЧ за произнасяне в едномесечен срок в съответствие с обърканите мотиви и указания на съда.
От направения анализ не разбираме как и при най-добро желание председателят на ДАБЧ би могъл да издаде удостоверение за български произход на туркинята Н. Г. Предоставянето на гражданство е въпрос от национално значение за всяка държава и то се предоставя при спазване на законовите изисквания досежно административната процедура, от една страна, и по-целесъобразност и преценка на държавния интерес по същество, от друга. И това никоя от трите власти в България не бива да пренебрегва и да не съблюдава.
Случаят поставя на дневен ред отново въпроса за отмяна на двойното гражданство, преустановяване изплащането на български пенсии в Турция, преразглеждане на действащите между България и Турция договори, ликвидиране на всякакви опити за намеса във вътрешните работи на България на основание групови малцинствени права, концепция, която бе отречена с модерната система за всеобщите права и задължения на човека и гражданина.
Задължение на изпълнителната власт е да осигури безпрекословното изпълнение на конституционните права и задължения на българските граждани, записани в член 36, ал. 1 за изучаването на български език и член 53 ал. 2 – за задължителността на образованието в българското училище за лица до 16-годишна възраст.
Време е въпросът за връщане на тракийските бежанци и техните наследници по родните им места в Източна и Западна Тракия да се интернационализира и да се постави на масата на преговорите в Брюксел, чието решаване да се превърне в conditio sine qua non в бъдещите отношения Европейски съюз – Анкара.
В предаването по “Канал 3” на 24 април т.г. Илияна „Беновска пита“, водещата постави редица въпроси на министър-председателя Бойко Борисов, главния прокурор и председателите на административните съдилища във връзка със законосъобразността на Определение № 2036 на Административен съд – София-град, Трето отделение 16 състав, от 08.04.2016 г. по адм. дело № 2101 по описа за 2016 г.
Бихме искали да вярваме, че ще последват отговори!
