Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2016 Брой 23 (2016) 140 години от гибелта на Христо Ботев ПОКЛОН ПРЕД БЕЗСМЪРТИЕТО

140 години от гибелта на Христо Ботев ПОКЛОН ПРЕД БЕЗСМЪРТИЕТО

Е-поща Печат PDF

И отново е Втори юни!.. Втори юни – Ден на Христо Ботев и на загиналите за свободата на България; Втори юни – Ден паметен, велик и съкровен, посветен на храбрите, на достойните, на безсмъртните чеда на нашата древна, свята и героична Ботевска земя...

И отново над кремъчните Балкани и над черноземните полета на България натежава баладична тишина. И в тази тишина отново чувствата и мислите на всички българи политат към гордите висоти на нашата близка и далечна история. И там – при крилете на орлите, при говора на изворите, при люлките на бурите – като митични видения израстват светли и любими образи. Израстват светлите, любими и незабравими образи на ония чеда на Майка България, които положиха костите си за нейната свещена Свобода. И озвучен от гневен звън на саби и камбани, и озарен от ясен блясък на пролятата кръв, пред очите ни преминава един огромен строй, наречен строят на безсмъртните. И там – в първата редица на този вечен български строй, все така 28-годишен, издига титаничен ръст Христо Ботев, който стана символ на силата, на борбата и честта на България...

Христо Ботев!..

Изричаме това велико име. И сякаш от безкрайните пространства на българската история до днес долита гордият и трагичен грохот на песента: „Откак се е, мила моя, майньо льо, зора зазорила“. И сякаш от кървавите бездни на вековете ехти гласът на Балканджи Йово: „Яна не давам на турска вяра!..“ И сякаш дочуваме клетвената повеля на Апостола на свободата Васил Левски: „Времето е в нас ние сме във времето!“.. И сякаш отново звучат стиховете на Никола Вапцаров: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме!“ И в душите ни отеква сподавен плач на майки и вдовици, грозен ек на ятагани и синджири, люти клетви по хайдушки сборища и в тъмни механи. И пред нас се извива оня кратък и страшен път – път, подобен на пролетна светкавица, който започва от орловото гнездо на Калофер, за да премине през черни вихри от покруси, борби и надежди. И да се извиси до принебесните висини на подвига, на славата, на вечността!

Въплътил в себе си най-благородните черти на своите велики предшественици, Христо Ботев понесе в душата си всички мъки, страдания и въжделения на поробена България. С героичен подвиг и гениална поезия той обезсмърти и своя път, и народа български! Оттам – дебрите на Врачанския Балкан, където падна поетът–войвода, започва един друг живот, който носи божественото име безсмъртие. С нажежения връх на перото си и с острието на воеводската си сабя, на необятния фон на самата вселена Христо Ботев изсече своя пророчески завет: Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!..

И живее Христо Ботев!..

През епохи и събития, през години и десетилетия, през исторически превратности и национални катастрофи, през бунтове и въстания, през мрак и светлина – той, гениалният поет-революционер, вървеше и върви все такъв – висок и пламенен, горд и готов за саможертва, велик и неповторим. Той стана стожер на най-големите български добродетели. А пък Раковски изповяда, че „най-голямата добродетел в света е любовта към Отечеството...“

Тази изконна любов към Отечеството нажежаваше сърцата и душите на всички, които тръгваха на страшни и славни битки срещу монархо-фашизма. И мнозина умираха! Но няма смърт за героите!

Годините ни отдалечават от техните последни мигове. Есени и пролети минават над лобните им места. Жътвени вихрушки разнасят заветните им думи. Снегопади покриват следите им. Но те остават чужди за смъртта! И в минутите на Втори юни слизат от високите върхове на безсмъртието. Напускат подземията на инквизициите. Разбиват тежката тишина на братските могили. И пристигат при децата си. При майките и любимите. При внуците и другарите. Дъхът им люлее цветята, клоните, облаците. Стъпките им отекват далече-далече. Очите им – строги и ласкави, се вглеждат в нас. И в пространствата, и в паметта ни звучат техните безсмъртни имена.

И няма смърт за героите!..

И в тези трудни, сложни и трагични времена, когато България се задъхва над гибелни пропасти, когато безродници я рушат и предават, когато се отрича всичко свято, безсмъртният строй на загиналите борци за свободата придава смисъл, красота и трайност на нашия живот, на нашите съдби, надежди и мечти.

Скъпи другарки и другари, тези думи са израз на съкровена обич и признателен поклон от името на Съюза на българските писатели.

А моят личен поздрав към всички вас е стихотворението „Молитва от Ботевия връх“.

Поклон, дълбок признателен поклон пред Христо Ботев и пред загиналите за свободата на България!

И вечна слава!