След Страсбург направо се поболях. Втресе ме. В жилите ми кръвта се утаи. Стисках зъби, а всъщност се мъчех да изгриза паметта си. И теглих чертата.
В началото бе словото и Клубът за преустройство и гласност.
И духът на демокрацията се рееше над душите на оглашени и неоглашени.
И като видя това, Бог я сътвори.
И в България.
И като обичаше народа ни, си спомни, че не наказва, когото мрази.
И се сдоби Отечеството ни с митинги и знамена. И макар че червените бяха неизброими и хората ги носеха в сърцата си, сините наводниха площадите. И потече синята река на надеждата. Вън вилнееше Лукановата зима, но в душите грееше топлото слънце на утрешната пролет. Щото демокрацията и пролетта били от една кръвна група. Наивно. Танковете не дойдоха, но си отиде Петър Младенов. И се започна. И ни изпрати Бог най-напред външни на България министри. И подир Стоян Ганев последователно затваряха вратата на дипломацията Надежда Михайлова (Нейнски), Николай Младенов, Ивайло Калфин, Кристиян Вигенин и Даниел Митов. Те имаха много качества. Можеха и преместваха исторически пластове и географски ширини. И България накрая излезе и от меридианите, и от релсите.
Преместиха я, както в песничката на Висоцки „...на Запад, на Запад!” И се отвори място и нахлу на земята вече в реални граници студ. И Иво Инджев написа „Течна дружба”. Но не ставаше по-топло, ставаше все по-студено. И Сибир някак си неусетно започна да се намества между София и Москва. И подир президент-председателя Петър Младенов застъпи пак човек от народа. Само че от Веселиново. Макар да ловеше риба с голи ръце и да ходеше неподстриган, беше инатлив и не признаваше, че социализмът го бе направил едного философа. И като видя демокрацията, че се запъва като магаре на мост, реши: той ще е! И го интронизира. Бог да го прости, пресели се наскоро в един по-добър свят. Но и до сетния си час, казват, се стряскал, че Еди Сугарев и Фори Светулката, или техният демократичен дух, чертае високи кръгописи над Боянските ливади. Подир което лумваха, както знаем, аутодафета, в които синята енергия като с електрожен гореше страниците на „Фашизмът”. А „Нова Зора” пишеше името му с малки букви. По други, по съвсем различни причини: за земята в реални граници, за ДПС и ортаклъка с Доган, за срама в Бъкингамския дворец, за шлифера и самолетната стълба в Токио... Но не му е сега времето да говорим за това.
Като рекох време, се сетих, че за джогинг всяко време е добре дошло. Особено ако е джогинг с президент. По време на джогинг два президента могат да формулират барем един нов цивилизационен избор и могат да уточнят, че макар и на 1300 години, България нямала международно признати граници. И нали Филибето, майна, Кидика, Коматево и Тепетата са все Източна Румелия, що да не я разпилеем тая Българийка, ако нещо е останало от нея след Ваньо. „Иване, кажи си”. Тъй рече бат Петьо, а китарата пое неуверено Let it be.
За социалния президент от с. Сирищник, и той божем човек от народа, ръката ми отказва да пише. Изписал си, казва, кофи с мастило. Пък и др. Велко Вълканов го довърши още през февруари 2014 г. И позна – Първанов, предрече той, се превръща в труп. И добави, че не проявявал интелигентност, че имал поведението на кукувица, която снася яйца в чужди гнезда, че на него не може да се разчита в трудни ситуации, че напразно се гордее с победата си над Петър Стоянов... „Не той победи Петър Стоянов, онзи сам се би”, заключава др. Вълканов. И аз съм съгласен с него. Винаги може да се вярва на Велко Вълканов. Но на Първанов – отнюд.
Как да я карам нататък? Откъде тръгнах и докъде стигнах, Господи, с тези записки! Петър Берон има един лаф: не настъпвай лайно, казва, ще се подхлъзнеш. А отпереде ми – рядко. Само да погледнеш към него и ще замирише. Дума да хвърлиш, ще те опръска. Оставиш ли го – ще продължи да вони. На него и писма съм му писал, и от вестника го предупреждавах. Той едно си знае. Представлението е за един човек. Да, ама позорът е за всички българи. Онези, споменатите по-горе, наместиха Сибир между София и Москва. Той и Северния, и Южния полюс докара тук. Студ, студ, дори лейтенант Пири и Амундсен не са виждали такива виелици. Смрази ни с най-братския и най-близкия ни народ. Превърна ни в сираци на вечността. Види ли микрофон, зала, камера, стой, та гледай: Русия, Кремъл и Путин. И Крим. „Крим е на Украйна!” И няма умора. Само се поти. Онзи ден в Страсбург, и Мартин Шулц се стъписа, и нали европеец, остави го на една ръка разстояние. Разбра, че на политически лилипут, макар и проевропейски, му е малко да скара България с Русия. Хоризонт, хоризонт му е нужен. Величини и величия! Мащаби на лудостта, и глупост. Безгранична и неизчислима! Никакъв мистър Бийн, никакъв Чаплин, никакъв Бъстър Китън... Те са велики изпълнители и почтени хора. Този е един гол охлюв, полазил по гърба на Бойко. Слуз, сребриста и гадна, остава не върху президентския стол, остава върху снагата на България. Остава след всеки негов опус. Остава след всеки негов жест. Остава след всяка поредна негова юдинска мерзост.
Бойко, откъде го намери такъв? Иска ми се да те попитам дали четеш руската преса, щото аз я чета. И направо ме втриса. От Нова година до днес съм наброил 130 антибългарски статии! И вината на твоя избраник се разпростира върху целия народ. За ехото след Страсбург, не ми се мисли. Глупостта и отрицанието раждат понякога страшното ехо на несправедливостта и отмъщението. А България не е за един ден, нито за един президентски мандат. Усмирявай го. Връзвай го, ако трябва. Купи му някакви играчки. Оловни войници, кончета, слонове и хвърчила, само и само да не говори. Научи го, че умно куче в мъгла не лае. И само може да вкара вълка в кошарата.
Стига плонжове. Стига клоунади.
Кукувица гнездо не топли.
