Филипики и пристрастия
Размисли по повод
И така, вече всичко е известно. Няма повече недомлъвки, двусмислени намеци или загадъчни предположения. Някога в древния Рим, преди да премине съдбовната река Рубикон, завоевателят Юлий Цезар се е провикнал: Alea iacta est, жребият е хвърлен. Ще воюваме! Тъй и наш Цезар Бойко Борисов повтори по друг повод почти същото със свои думи: щом не се представя добре, няма повече да чакам. Ще изтегля кандидатурата й. Отгде да знае израза в оригинал, просто не бе имал време от футбол и вадене картофи в родния бостан да се занимава с римска история. Но това съвсем не е беда. Бедата е, че като разсече гордиевия възел с кандидатурата на България за поста на Генералния секретар на ООН, той едновременно с това реши и Хамлетовата дилема – да продължава ли да бъде, или да не бъде Ирина Бокова официалният кандидат на държавата ни, както сам я бе предложил, или да направи един ефектен, но несигурен и непопулярен бартер с еврокомисарката Кристалина Георгиева. Така ли всъщност й беше името на последната, да не бъркам нещо, че напоследък из медиите са плъзнали всякакви инсинуации по този повод. Те, медиите, нали си нямат друга работа...
Но да продължим в по-сериозен тон. Не че казаното дотук е несериозно, но то просто ни напомня, че ако не беше тъжна, сагата с българската кандидатура в ООН щеше да бъде много смешна. Съдете сами.
В съответствие с правилата и процедурите на световната организация за предстоящия вакантен пост на Генералния секретар на ООН, наред с други чуждестранни дейци, своята кандидатура представи и българката г-жа Ирина Бокова. И тук му е мястото да се припомни, че става дума не изобщо за някаква кандидатура, а за жена, достоен претендент за поста, с огромен национален и международен опит: бивш посланик на страната ни във Франция, бивш постоянен представител в ЮНЕСКО, бивш министър на външните работи, а понастоящем изпълняваща втори мандат като Генерален директор на ЮНЕСКО. За онези, които не знаят, ЮНЕСКО е втората по мащаб и значение специализирана организация в системата на ООН в сферите на образованието, науката и културата със 193 държави членки.
Като личност Ирина Бокова е доказан интелектуалец-ерудит
със съвършено владеене на четири чуждестранни езика – английски, руски, френски и испански. И което е особено важно – с доказан управленски, в т.ч. и менажерски опит и с качества на ръководител от голям мащаб.
Всичко това обаче се оказа недостатъчно за премиера на България и за неговите послушковци в правителството и в парламента.
Да, и в парламента, защото той неведнъж е определял народните представители от мнозинството като “моите депутати”, на които смята, че може да нарежда по право, а те са длъжни да му се подчиняват. Освен друго, този факт издава дълбоко, бих казал скандално непознаване на принципите на конституционното устройство на държавата ни и на фундаменталния демократичен принцип на разделението на властите. Според него законодателната власт е подчинена на изпълнителната, на която той е титуляр, а не обратното. Следователно не той е подчинен на депутатите, а те на него. Дори това да е спорадична или случайна практика, то свидетелства за една опасна тенденция. Но в крайна сметка, и това може да се преглътне.
Не може обаче да се приеме за нормално отсъствието на ефикасна поддръжка за кандидатурата на Бокова, която да я открои сред другите кандидати. Положителното начало на участието й в надпреварата е само нейна лична заслуга. Впоследствие бяха направени плахи и неубедителни опити за официална подкрепа, но те не доведоха до съществени резултати, защото през цялото време позицията на българското правителство бе колеблива и двойствена, а по мнението на редица експерти, добре запознати с развитието на надпреварата, фактически бягаща от безусловна подкрепа. Дори има данни за съзнателно подценяване на Бокова, както и на опити за нейното компрометиране за сметка на готвената от доста време у нас и в чужди дипоматически канцеларии кандидатура на Кристалина Георгиева. Какво от това, че в удобни и неангажиращи моменти премиерът отронваше по някоя банална и двусмислена фраза, а “неговият” президент само преди няколко дни се нахвърли в Ню Йорк да прегръща и целува Бокова.
Е, и в това отношение има исторически и даже библейски прецеденти: спомнете си за Юдинската целувка в Гетсиманската градина и на Тайната вечеря. Дори и т. нар. министър на външните работи на Борисов, който би трябвало да бъде най-заинтересован от успеха на кандидатурата на Бокова, с половин уста каканижеше някакви невнятни слова: полуобяснения, полуобвинения... Явно недораслият министър не си е бил донаучил добре урока по време на подготовката си в задокеанските школи по виртуална дипломация. Но толкова може момчето...
Всъщност за какво става дума?
Разбират ли онези, които с дълбоко нежелание и след болезнена вътрешна съпротива се насилиха да издигнат кандидатурата на Бокова, смисъла на този необикновен демарш?
Разбират ли оттеглилите кандидатура й за какво става дума?
Разбират ли кого наказаха? Бокова? Не, разбира се.
Защото става дума именно за България! И тъкмо нея вие наказахте, господа президентстващи, премиерстващи, министерстващи и политиканстващи. Но всичко е до време, а най-вече за вас, властващите еднодневки.
Става дума за това, че никога повече България няма да има този уникален шанс, а вие го проиграхте, защото не искахте да приемете една реалност, която не ви допада и не ви носи съответните непосредствени облаги. Не се наемам да пророкувам, но подобна ситуация не ще се повтори в обозримо бъдеще, ако изобщо това би било възможно. И каква полза от напомпания оптимизъм, страстните заклинания и смехотворните бълнувания на нереализирани държавници, пишман политици и набедени продажни политолози, които виждат в действията на правителството и в личността на Кристалина Георгиева разковниче и еталон за спасение честта на нацията, виждат манна небесна за възхода на България чрез ООН под водачеството на Кристалина Георгиева. И откъде тази увереност, че при новата кандидатура всички досегашни участници ще се откажат от претенциите си, а международните лидери ще викнат “Осанна” на новата ООН-овска звезда. Дали защото тук и там е още жив споменът за плачевното за България представяне на Румяна Желева, предложена от Бойко Борисов за комисар в Европейския съюз и спасителното in extremis включване на Георгиева, което някои сега се опитват да представят като възможен и нужен прецедент. Само че те забравят нещо много съществено, а именно, че Ирина Бокова не е Румяна Желева, а за Кристалина Георгиева имаше достатъчно време да натрупа всякакъв опит в ЕС, за да не бъде разпозната в ролята на благодетелната спасителка майка Тереза.
Да сложим в ред неразборията
Едно е сигурно: сагата около избора на генерален секретар на ООН стана причина да се отворят много очи, да се развържат много езици, да се подложат на изпитание и проверка много съвести.
Най-напред тук, у нас, защото преди да се търсят обясненията навън – сред приятели и неприятели, сред съмишленици и опоненти, сред близки и далечни доброжелатели и зложелатели, редно е да се тръгне от нашия собствен интерес, от оня чист, безкористен и всеотдаен интерес за добруването на Отечеството. Та нали един от любимите, не знам доколко искрени, но често използвани изрази на Б. Борисов, е повикът му най-напред да сложим ред в нашата собствена къщичка.
Тъкмо за това става дума, защото именно тук и сега, ние сме твърде далече от собствения си възрожденски идеализъм на предтечите и мъчениците за свободата и благоденствието на България. Далече сме и от великодушния и щедър опит на приятелски нам народи. След като не проумяхме и не осъзнахме в пълната му мяра светия зов на Хилендарския монах за национално самочувствие и стремеж към извисяване на Отечеството, което е валидно и за днешния ден: „О, неразумни и юроде. Поради что срамишся да ся наречеш Болгарин... Ти, Болгарино, не прельщайся, знай свой род и язик” (1762).
В наши дни сякаш на мода е не гордостта от Отечеството и утвърждаването му сред най-развитите и духовни държави в света, а обратно, съзнателното му подценяване и злепоставяне. И това отношение не е от вчера. Не стана ли причина подобен „светоглед” да изтръгне у един от най-ревностните будители и просветители, Петко Р. Славейков, горчивите, пълни със скръб, граничеща с отчаяние, думи на големия родолюбец, изречени на свойствения му език и стил: „Не сме народ, не сме народ, а мърша... И не знаем, не можеме, не щеме да работим за себе си с време. Само знаеме и можеме, и щеме един други злобно да се ядеме...” (1875).
А какво да кажем за правдивите и съчувствени слова на предания славянски приятел на България, оставил удобствата на живота си в родния дом в една високо развита държава, за да дойде да помага на току-що освободилата се България, големият чешки интелектуалец Константин Иречек, когото много наши съвременни управници едва ли знаят и трудно свързват името на улицата със заслугите на човека, на когото е наречена тя. Ето как характеризира той българската действителност от 1881 г.: “За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да си развалят един другиму работата...” Невероятно! Като че ли го е изрекъл днес за сегашната ни действителност! Има нещо страшно в това, че над 130 години са изтекли, откакто Иречек е произнесъл своята своеобразна присъда над българския национален характер, а той почти с нищо не се е променил, поне в сферата на конкретните междуличностни отношения, естествено рефлектиращи върху обществения живот.
А сега нека се опитаме да потърсим максимално спокойно и обективно някаква поука и да направим някакви
изводи от двубоя Борисов-Бокова
Някои може да не са съгласни с това комбинативно определение и за себе си може да са прави. Аз считам, че за себе си и аз съм прав и ще се опитам да се мотивирам.
Бокова за мен олицетворява положителния потенциал на съвременна България, съчетавайки в себе си патриотизъм, интелигентност, ерудиция, компетентност, управленско умение, международна известност, усет за новото, далновидност, перспективност, визия. Навсякъде, където е била на отговорни постове у нас и в чужбина, тя е доказвала не само теоретическите си знания, но и практическите си умения да ги осъществява на дело. При това, независимо от характера на дейността си, тя никога не е забравяла българския си произход и корен и е съумявала да работи така, че да съчетава изконния си патриотизъм със съвестното отношение към международната кауза, на която служи.
Борисов олицетворява властта в настоящия момент и държи в ръцете си силовите лостове на тази власт. Изпълнявайки задълженията си, работи за утвърждаване на собствения си образ в рамките на мнозинството и ако намери начин, и в рамките на обществото изобщо, което все повече става проблематично. Притежава скромни интелектуални възможности, но за сметка на това ги използва със завидно майсторство в разиграването на задкулисни игри и интриги. Проявява склонност към използването на популизма като основен метод в управлението си. Компенсира липсата на собствено самочувствие с демонстриране на арогантност и податливост на чуждо влияние и въздействие, при това както на национално, така и на международно ниво, което варира от потупване по рамото и congratulations до зле прикрити категорични внушения и когато е необходимо, груб натиск от чуждестранен произход.
Още при първи, дори задочен допир до тези две личности става ясно, че те не са предопределени да работят заедно, толкова са различни, че приличат на две планети, не обезателно враждебни, но напълно несъвместими и чужди една на друга. В случая с Георгиева приликите, общите черти и общите цели са значително повече и твърде близки.
И така един от най-съществените резултати от несъстоялата се (поне засега) кандидатура на Ирина Бокова е дълбокото разделение на нацията, възникнало не по нейна вина. Толкова много нелепости и мерзости се изсипаха по неин адрес, по адрес на семейството й, на близките й, на бита й, на убежденията й, че човек се пита какво още друго омерзяващо може да се каже. При това най-злостните квалификации, маскирани като благопожелания и съчувствия, бяха “поднесени” не от манипулираните, нерядко полуграмотни писачи във форумите, а от овластените висши чиновници и представители на властта с ранг на министри, депутати, всякакъв калибър началници, превърнали угодничеството в свое лично верую. Най-красноречивите и витиевати сред тях, раздаващи добри съвети как най-лесно да издъхне една според тях обречена кауза, могат да се открият сред правителствените кръгове, Министерството на външните работи, начело с поредния временен министър (нищо страшно, нали всички сме временни) и сред неуморните трудолюбиви пчелички - политолозите, престараващи се да заслужат подарените им от услужливи западни фондации и фондове институти, медии, ефир и разбира се, съблазнителни грантове, стипендии и солидни дотации.
Всяка вина има своя адресат
Най-тежкото последствие не е за Бокова, а за обществото ни, което продължава да живее разединено, обезверено, потъпкващо един след друг своите национални идеали. И последните ООН-овски събития също допринесоха за това. Вината, разбира се, не може да бъде еднозначна и еднопосочна, но не може да бъде и колективна. Всяка вина има своя адресат. В този смисъл, както казва народът, рибата се вмирисва откъм главата. Никаква тайна не е, че управниците на държавата ни не можаха да преодолеят дребнавите си и тясно партийни интереси (макар, а може би и тъкмо затова, че повечето от тях начело със своя премиер бивш комунист имат не само добър спомен, но и фактическо участие в комунистическите партийни институции от недалечното минало) и да се издигнат до нивото на радетели за благото и добруването на Родината, вместо да се боричкат безпринципно помежду си. Усукването и фалшивите доводи, че кандидатката не се била представила добре, съжителстват с недоказаните пошли обвинения за някакво руско влияние, за руска кандидатура и т. н. Тогава чий интерес защитава Меркел и лидерите на някои други западни държави с намесата им в подкрепа на Кристалина Георгиева - свой личен, на Германия, на САЩ, на НАТО, на ЕС, на световната банкова олигархия (да не не забравяме, че Георгиева е отгледана като ценен кадър на Световната банка), на масоните, на илюминатите и/или на всички тях взети заедно?!
И какво от тук нататък?
В резултат на безволевата и угодническа политика на българското правителство, за което важи шопският девиз: “Не е важно на мен да ми е добре, важно е на Вуте да е зле”, сега сме изправени пред две кандидатури, от които най-вероятно нито една няма да мине. Всъщност това бе от самото начало целта на западните (не)приятели на България, но нашите управници не го разбраха, или го разбраха, но решиха, че не си струва да си развалят достлука със силните на деня в международното пространство и така да загубят обещаните им благини, които имат не само материално- финансово изражение, но се измерват и във власт, в престиж, предпочитания, постове у нас и в чужбина и т.н.
За да се стигне дотам един виден американски интелектуалец, мислител, общественик и носител на много други качества, когото никой не може да заподозре в русофилски симпатии или дори симпатии към левицата, но човек с достойнство и визия философът Ноам Чомски, наричан още последният жив гений на двадесетия век, да предупреди само преди няколко дни българските управници: “Вие сте малка държава и от вас се искат повече морални усилия да отстоявате независимостта си. Добре е да знаете, че България е една провалена държава благодарение на САЩ. Но след всеки провал може да последва възход. Дали ще ви се случи, зависи и от вас.”
И той е прав, но няма кой да го чуе. А може много да се мисли и разсъждава върху думите на този мъдрец, защото действителността предлага обилен материал за това в какво се състои провала на България, защо бе провалена именно сега, именно от САЩ, само от САЩ ли, или в резултат от една западна философско-масонска визия? Каква е ролята за този провал на собствените ни управници, каква е на пасивността и примирението на преобладаващата маса от населението? Кой и защо уби, отвътре или отвън, имунитета на държавата ни, а това значи и съпротивителните й сили на международната арена и т.н. Е, ако Чомски беше прононсиран русофоб, то и управниците ни, и т.нар. политолози ласкатели ведно с подарените им от Запада институти за изследване на демокрацията, общественото мнение, изборите, обществените нагласи, партийните действия и противодействия и т.н., и тути кванти, щяха да се надпреварват да го ухажват и славословят. Сега някак твърде скромно или по-скоро скръбно мълчат, или не бързат да коментират. Може би защото не могат да принизят гиганта до себе си, за да го обвинят в русофилия и в топли взаимни чувства с Путин. Жалко. А колко показателни, макар и убоги, биха били изобличенията на изобличените?
И отново се връщам към заглавието на тази статия. Защото май наистина за някои не е важно дали на България е зле, важното е на тях да им е добре... А кои са те, надявам се, че стана ясно, нали!
