Някой прибързано е написал, че животът и смъртта се разминават всеки час. Малко е знаел човекът за смъртта.
По околните ниви и баири смъртоносният вълк Ликург се разминава с живота всяка минута. Всяка секунда го прави дори. Смъртоносният вълк Ликург непрестанно има кръв по муцуната си. И е стократно по-бърз от всеки друг вълк.
В тази минута подпоручикът агонизираше.
Паднал в дълбокото на кръвта и калта. Потънал сред стотиците застреляни в онзи ден. Сега, когато всички са се сврели в окопите, а небето се е оттеглило някъде надалеч, за да не гледа позора и лудостта на земята. Да си пази очите от бликащата кръв и от летящите буци пръст.
Кой да утеши подпоручика с раната?
Коя самодива да дойде да я промие с отвара от билки, набрани от планината Пангей! Самата мис Уелдън се грижи за болните английски войници в далечната Индия. И е затрупана с толкова много работа!
Няма кой да го стори – това е истината, която дори не горчи.
На педя от смъртта, на сантиметри от грозната й муцуна, онова, което изпитва умиращият, не може да се нарече страх, нито ужас, нито самосъжаление... Изпитваното може да се определи съвсем точно и най-кратко като „самота”.
Смъртната самота е пустота на сърцето – с нищо не може да бъде запълнена. Смъртната самота е смразяваща болка – с никакви билки не може да бъде лекувана. Самотата е самото безразличие на хаоса – безпределният недоимък на свят и надежда, на светлина и слова.
Самотата, скъпи умиращи, и вие, които още сте живи, е Нямане на всичко.
В това Нямане на всичко си тръгва подпоручик Дебелянов.
И вече нищо не може да ни го върне в света.
(Фрагмент от книгата „Слепия градинар или Душата си тръгва в 10.34”, 2011)
