• Офицер от съзидателната армия на България, генерал, общественик и ръководител в най-грандиозния модернизационен проект в българската история – периода на социалистическото съзидание
Неговото име отдавна е символ на всеотдайност, съпричастност и любов към Отечеството, към тревогата за днешния и утрешен ден на държавата и народа, към величието, славата и неповторимостта на славянския свят.
Тези думи написах за Стоил Фердов по повод неговата 80-годишнина, и искам да ги повторя и сега, по повод на неговия патриаршески юбилей. Похвални слова на нас, миряните, не ни е съдено да пишем, но кой би отрекъл, че на крилете на младостта, през въглищния прах на гара Куциян, със стрелата на устрема, с пламъка, вярата и дързостта на РМС, до мъдростта и широкия размах на ръководителя – генерален директор на БДЖ и зам.-министър на транспорта, Стоил Фердов премина с божия промисъл като неизменен победител на волята над трудностите в попътните сражения на битието. Премина, облъхнат от вярата в един нов живот, в един нов път на любимото Отечество и бе щастлив да види въплътените си в живота мечти.
Когато България, с гърмящите колела на славата, събираше възторга на света и завистта на недоброжелателите, Стоил Фердов ръководеше удвояването и електрификацията на жп линиите в България; строеше най-модерните разпределителни гари на Балканите; отчиташе горещия пулс на фериботния комплекс; следеше графиците на превози и производства, с две думи – беше генерал на една близо стохилядна железничарска армия, която освен сладката умора на усилния ден и сладостта на честния хляб, имаше своите прекрасни дворци – почивни домове, санаториуми, профилакториуми и здравни заведения, която беше уверена в своя утрешен ден и бе спокойна за бъдещето на децата си.
Но животът понякога подло обръща стрелките в коловоза на историята. Днес големият слънчев експрес на България е лашнат в „девета глуха”. А с него и железничарският делник. Ръжда, сивота и унилост бележат протяжните му часове. Пустеят кантони, спирки и гари, а край тях като призрачни видения угасват бездиханни градове и села. Все по-малко са пътниците, все по-малко товарите, все повече стават фирмите, роени от разпада на БДЖ. Някъде зад хоризонта потънаха хилядотонните влакове. Трева и закръстосани светофари са знакът на мъртвилото, на агонията, на пречупения гръбнак на железницата. И на България. Ненаситни и зли пламтят само горелките на електрожените: скрап от топлите сърца на локомотивите; скрап от пазвите и буферите на вагоните; скрап от звънките струни на релсите; скрап от колела, надежди и съдби! И само гаровите часовници, със стрелки като ръце изстинали, отчитат как расте тревата на забравата - както расте брадата на мъртвец.
Да беше сън, да разтърка очи човек и кошмарът да свърши! А то, и да не заспива, все вижда как маломерници яхат крилатото колело на железницата; как хора, нехвърлящи собствена сянка, съзерцавайки делата на разрухата и греха на позора, който са сътворили в този несвършващ бал на Сатаната, повтарят като заклинание – това е просперитет; това е европейско бъдеще; ние сме възхитени! Ние сме очаровани!.. И нямат срам, че седят в креслото на титанични съзидатели като Борис Колчев, Диман Диманов, Стоил Фердов, Йосиф Смилов, Ангел Димитров, Стамен Стаменов - тяхното име е легион.
Прощавай, генерале, не звучат като за празник тези думи. Не искам да помрачавам твоята радост, не искам да омрачнявам сърцата на твоите другари, на твоите съратници. Но нали във всяка радост има и петънце тъга. Как да я спестя върху белия лист сред думите на моето преклонение пред твоя път, пред твоя човешки пример на чест, достойнство и патриотизъм. Тъгата е там, в сърцето ти, и в сърцата на твоите другари, за които истината е свята, правдата неотменна, а съвестта няма почивен ден. Вие бяхте велико поколение – най-доброто, най-всеотдайното, което можеха да излъчат народните недра. Към теб и към твоите другари е моят поклон днес.
Пожелавам ти от сърце и душа сибирско дълголетие и здраве, другарю Фердов, и все така ясен поглед за верния път, за човещината, за отговорността и стоицизма, за подадената ръка, за добрата напътствена дума, за куража... И за вярата. И на хората до теб, и на хората зад теб, на съпругата ти, на децата ти и внуците ти искам да кажа: бъдете горди и достойни за славата и обичта на всички, които осъзнават величието на делата и твърдостта на кремъка, скрит в името Стоил Фердов. И като нямам друго, мога да споделя с теб единствено своята непомръкваща надежда и увереност, че захвърленото и затъпкано в калта знаме на общия ни идеал, новите поколения след нас ще вдигнат и ще пренесат през годините като символ на една неумираща и възхождаща идея. И че победата в края на краищата ще бъде наша. И на България! И че тя, както и железницата, която ни сроди, ще пребъдат въпреки всичко.
Честит рожден ден! Честит юбилей, бай Стоиле! Сполай ти за примера и за мъжеството. За смисления ти живот и за преклонението ти пред истината, правдата и Отечеството!
