• Николай Хайтов беше рицар на българския дух
Откъс от подготвената за печат книга първа
от поредицата „Притаени мигове”
България е родина на одарени люде. Те са национален капитал, ала това духовно богатство е по-ценно при щастливо съчетание на талант с непоколебима гражданска позиция и постоянен характер. Възхищаваме се на даровити хора с постоянство и добродетели, които са твърди като скала. „Остаряват хора и дървета; падат дни, нощи, листа и дъжд; неизменен в есента и летото, камък, ти оставаш все същ!” (Атанас Далчев).
Тия думи сякаш са изречени за Николай Хайтов, който е съчетание на изключително дарование с твърда и последователна позиция в защита на българския национален дух. Писателят се изповядва: „Моето постоянно агрегатно състоятие е националист”. Затова бе осенен от рядко случващото се за голям творец щастие – приживе да получи заслужени най-високи почести и признание.
Предстоеше изборът му за член на Българската академия на науките. Срещнах се с изявени академици. С някои от тях Хайтов влизаше в открити сблъсъци по теми от близкото и далечното минало и на съвремието. Особено остър бе спорът им във връзка с неговата мисия да се издири гроба на Васил Левски. Приятно се впечатлих, когато и негови опоненти категорично се изказаха за безспорните му творчески и научни качества, поради което твърдяха, че избирането му за член на БАН е чест за най-високата българска научна институция.
Днес никой не спори, че Николай Хайтов е сред класиците на българската литература. Камък на народностнияа дух. От „Съперници” (1957) и „Искрици от огнището” (1959) до близо 40-те книги! Сред тях и блестящите „Диви разкази”...
Може ли да си представим небивалия подем на българската кинематография без сценариите му, телевизионната поредица „Семейство Калинкови”, филмите „Краят на песента”, „Козият рог”, „Ламята”, „Дърво без корен”, „Мъжки времена”, „Капитан Петко войвода”, „Орисия”...
„Козият рог” е най-гледаният български филм
Големият режисьор Методи Андонов и талантливият актьорски екип, начело с Катя Паскалева и Антон Горчев, пресъздават по неповторим начин Хайтовите герои. Казвали са ми, че в испанската столица филмът е прожектиран при пълен киносалон повече от две години.
По „Козият рог” композиторът Красимир Кюркчийски и балетмайсторът проф. Петър Люцканов сътвориха най българския балет.
След незабравимите премиери на „Капитан Петко войвода” и „Мъжки времена” авторът, режисьорите и актьорите се радват на вълнуващи срещи в цялата страна. Пиесите „Пътеки”, „Лодка в гората”, „Кучета”, „Празникът”, „Ламята”... продължават да поддържат несекващ зрителски интерес.
Впечатляващи са трудолюбието и творческата воля на писателя. Чрез своя герой аго Асан Мешов Хайтов се изповядва: „Най-лошо е, синчо, че сърцето ме тегли нещо да върша, да мърдам, да копам, да кося, а ногите не държат, кръста не държи, не смея да се наведа, че не мога да стана... Като спре да ме тегли сърце за работа, сигурно на другия ден ще мра...”
Забележителното творчество на Николай Хайтов заслужено му отрежда място сред първенците на българската култура.
Защото е олицетворение на оригинална и възвишена мисъл и вдъхновена художествена защита на всичко родно.
За пръв път срещнах името на писателя през 50-те години на миналия век. Бях чел негови дописки, литературни скици на трудови хора, разсъждения за исторически събития. Те подсказваха, че авторът им е способен журналист. Но едва ли тогава сме си представяли, че само след няколко години творчеството на Н. Хайтов ще е явление в съвременната литература.
Запознахме се в началото на 60-те години, когато той стана сливенски зет. Заедно с красивата си и интелигентна съпруга, преводачката Жени Божилова, бяха на посещение в родния й град Сливен. Николай Хайтов вече шеметно навлизаше в българската белетристика. Много негови ярки разкази се драматизираха и оживяваха по сцените на софийските и на почти всички театри в страната. На националния преглед на българската драма и театър постановките на „Пътеки” и „Лодка в гората” бяха посрещнати най-ласкаво от вещи ценители на изкуството.
Николай Хайтов имаше невероятното чувство да усеща пулса на живота
и да откликва с ясна позиция и конструктивно предложение по важни проблеми. Издаването на неговата книга „Хайдути” съвпадна с мащабния научно-изследователски проект за отбелязване на историческите заслуги на първите смели борци срещу турската робия. Силата на книгата допринесе за патоса на Националния фолклорен събор за прослава на хайдутството на прочутото сборище Агликина поляна, в Сливенския Балкан.
Най-живи са спомените ми от съвместната работа с Николай Хайтов през 70-те години. Предложих му и той се съгласи да оглави Столичния съвет за култура. Рядко скъм срещал деец, който проявява на обществена длъжност енергията и вдъхновението, с които се отличаваше работата на Н. Хайтов. Дългогодишен редактор на списание „Родопи”, Николай Хайтов внесе аргументирано предложение да издаваме списание „София”, на което стана главен редактор. Още първите книжки привлякоха вниманието на широки обществени среди. Списанието се превърна в извор на новаторски идеи за културното и икономическото развитие, за градоустройството на столичния град, както и за популяризиране делото на най-заслужили негови строители от миналото и съвременността.
След няколко години Хайтов настоя, поради голямата си заетост, да потърсим друг главен редактор. Дълго обсъждахме кой би бил най-подходящ да го замести. Спряхме се на Стефан Продев. Той вече беше написал „Фред или Пролетта” и други бележити творби. Лозан Стрелков, дългогодишен директор на БТА, ме покани да обсъдим възможности за разширение на сградата, без което е трудно агенцията да изпълнява задачите си на основен информационен източник. Помолих го да ми посочи работното място на Стефан Продев. Лозан Стрелков взе да хвали журналиста: „Агенцията работи на печалба главно поради големия интерес и многохилядния тираж на списание „Паралели”. Учудих се, когато видях Продев да чука на пишещата машина в малка стая в приземния етаж, която нямаше дори прозорци. Казах на Стрелков, че искаме да го привлечем за главен редактор на списание „София”.
- Дума да не става, няма с кого да го заменя.
- Едва ли е така – засмях се, - като виждам при какви условия създава списанието, от което печелите най-много.
И така, Стефан Продев оглави списание „София” и заработи заедно с Хайтов в рядко срещано творческо съдружие.
Председателрят на Столичния съвет за култура Николай Хайтов в продължение на месеци посети десетки предприятия, разговаря със стотици труженици, запозна се с работата на библиотеките, с проявите на художествената самодейност и клубовете за култура в предприятията, с издаваните вестници и малотиражки. В Дома на киното, на разширено заседание на Столичния съвет за култура, в присъствието на министри, директори на предприятия и видни стопански и културни дейци, Хайтов изнесе доклад, който прикова вниманието на всички. Направи ценни предложения за обогатяване на културната дейност сред работническите колективи, призова националните културни институти и творчески съюзи да бъдат по-чувствителни към духовните потребности на трудовите хора.
През тези години софийското градско ръководство изгради много жилища и ателиета за художествено-творческата интелигенция. Насърчаваха се творби, посветени на историята и съвременния динамичен живот на столицата. Решихме да се присъжда и ежегодна голяма награда на София за литература.
Нейни носители станаха Нобеловият лауреат Михаил Шолохов, академиците Георги Караславов, Емилиян Станев, Венко Марковски, Елисавета Багряна. Преди връчване на наградите с Н. Хайтов посещавахме бъдещите лауреати и с тях обсъждахме не само сценария за тържеството, но и проекти за издаване на техни творби. Няма да забравя с какво уважение и топлота големите български творци се отнасяха към Николай Хайтов.
Бяхме във вилата на акад. Георги Караславов в Драгалевци. И друг път съм идвал в малката спретната къща, потънала в зеленина, поддържана от агрономката Дана Караславова. Като благодари за честта, застаряващият класик на литературата заразказва спомени от дългия си живот. Учител в Казанлъшкото педагогическо училище му е бил Тодор Павлов. Поради бедност не успява да завърши агрономство в Чехия. Много млад, още през 30-те години, навлиза в редиците на лявата интелигенция. От това време са и уврежданията на здравето му. Бай Георги беше почти неподвижен. Болежките му бяха следствие от побои по време на митинг на прогресивни граждани и антифашисти, на който е говорил Александър Малинов. На същия митинг големият държавник получава сърдечен удар и умира, без да довърши речта си. „Върху гърба ми се стовариха тежки удари със сопа, бяха ми счупени гръбначни прешлени. Какво съм преживял, само аз си зная... Докато бях по-млад, ходех, макар и бавно. Тътрех си краката. Но вече съм почти неподвижен. Дано е жива кака ви Дана, да ми помага и се грижи безропотно за мен...”
Приключвайки разказа си, каза: „Ех, Николай, Николай, и ти много преживя. Какъв ли не те изкараха. Пък и тогава не беше още изявен писател. Трябва да си благодарен на Орлин Василев. Той привлече нашето внимание; убеждаваше ни колко си способен. Разказваше с каква помия и заплахи те обливат. Сега вече се радваш на почести и добър живот. Нареди се сред големите писатели. Но винаги съм се учудвал на твоята незлобливост. Не зная да си търсил отмъщение. Постъпи много правилно, че забрави тези тегоби, отдаде се на дарбата си. И ето те сега на върха...” Николай слушаше и от време на време пускаше своята характерна усмивка. Само част от едната му устна леко се надигаше. Не правеше коментар за униженията, но които е подлаган.
Изминаха няколко години. На два-три пъти Николай уж между другото подхвърляше: „Не смяташ ли, че вече трябва да се оттегля... Много ми стана...” Отвръщах: „Нали ти намерихме заместник за списание „София”! „Да, ама аз имам големи задължения в Творческия фонд на Съюза на писателите”. Председателят акад. Пантелей Зарев нямал желание да се занимава с битовизмите на писателите, с поддържането на материалната база. „Всичко е оставил на мен...”. По това време към Творческия фонд на СБП наистина бяха съсредоточени много интереси. Завистливци измисляха поводи, за да злепоставят Хайтов. Едни го ревнуваха, други негодуваха, че не ги подпомага щедро от Творческия фонд. Неуморен в злобата си среден писател, който претендираше за неговото място в Столичния съвет за култура, ми дотягаше с „информация” за Хайтов. Николай търпеше, не обръщаше внимание на злепоставянето.
Покани ни в дома си заедно с моята съпруга. Жени беше приготвила вкусна вечеря. Николай ме помоли да отидем в кабинета му. Зад бюрото, в голям шкаф, бяха подредени десетки папки. Извади една от тях: „Всичко това мене чака. Трябва да го преработя в книги, сценарии, статии. Кажи ми как да се оправям? Нали разбираш защо искам да бъда освободен поне от задълженията ми в Столичния съвет за култура?” Можех ли да не го разбера. Та той сподели всичко това, както се казва, по дружба. И нашата дружба продължи без прекъсване до края на дните му.
С Николай обсъждахме кой да го замести в Столичния съвет за култура. Спряхме се на поетесата Лиляна Стефанова. В градския партиен комитет дойде и Людмила Живкова, която наскоро бе избрана за председател на Комитета за култура – на мястото на поета Павел Матев.
„Наистина Лиляна е подходяща. Тя освен че пише много добре, е и оправна” – отсече Людмила.
Винаги съм се впечатлявал от
невероятната гражданска чувствителност на Н. Хайтов
През 70-те години университетският професор Мирослав Янакиев публикува статия, в която ратувайки за чист български език, се изказваше против диалектите. Хайтов влезе в лют публичен спор. Написа книгата „Вълшебното огледало”. Без да е учен филолог, обосновано отстояваше разбирането, че диалектите не ощетяват, а обогатяват езика, че пренебрежителното отношение към различните говори и абсолютизирането на някои правила в литературния език го умъртвяват, а не го развиват. В продължение на месеци беше отдаден на този спор.
Щом чуеше думите гора, вода, природа, Хайтов се оживяваше
Започваше да говори, че България е длъжна да съхрани това най-ценно богатство; в бъдеще, когато водата и дървесината ще бъдат като златото, страната ни ще има на какво да се уповава. Професията му на лесничей, дългогодишната му работа в горските стопанства на Родопа и Рила очевидно бе превърнала любовта му към природата в смисъл на живота му. В ония години понятията екология, защита на природата, на редките видове, устойчиво развитие, бяха далеч от общественото внимание. Това възмущаваше писателя. Той написа забележителната книга „Бодливата роза”. Днес има много радетели на екологическа защита, няколко екологически партии, но малцина знаят, че Николай Хайтов първи изрече най-силни думи в защита на българските природни ценности. Той запали на тази тема и Георги Джагаров, за да напише пиесата „Тази малка земя”, в която страстно воюва срещу безогледното застрояване на плодородната българска земя.
Николай Хайтов неуморно диреше извори за българската история и оригинални писания на стари автори. Веднъж ми показа папка и каза, че съдържанието й е безценно. Ставаше дума за „Спомени от царско време” на Добри Ганчев. Хайтов има голяма заслуга книгата да стане публично достояние. Години наред търсеше записките на Панайот Хитов. След „Моето пътуване по Стара планина”, в условията на свободна България в Русе, вече грамотен, старият войвода оставя спомени. Според Хайтов тяхното издаване би било историческо и културно събитие. Ходи по следите на записките, рови се къде ли не, ала не ги откри. През последните месеци на живота си сподели: „С нея, както и с други нереализирани творчески замисли, ще легна в земята”.
Неутолимата жажда на Н. Хайтов да има свой прочит, свое тълкувание и обяснение за исторически събития и личности, определили националната ни съдба, може би трябва да обясни неукротимата му страст да дири къде е погребан Васил Левски. Това е цяла епопея. Издаде и книги за гроба на Левски, до край ратуваше за истината.
Посети ме в Министерския съвет и разпалено ми заговори, че е по следите на един факт, който ще слиса обществеността и ще се превърне в национално събитие. С голям интерес изслушах тирадата му за гроба на Левски. Разтвори обемиста папка, заизважда документи, публикации отпреди десетки години, записки и спомени на живели преди век. Разбрах, че е решил докрай да се бори, за да докаже своята правда. Беше събрал данни, които уличават археолога Стамен Михайлов в злоумишлено покриване на чувал с кости на покойник, намерени в подножието на олтара на църквата „Света Петка Самарджийска”. Това станало през 1956 г., когато се изгражда административния център на столичния град. Н. Хайтов убедено твърдеше, че това са костите на Апостола.
Учени-историци, предвождани от проф. Николай Генчев, започнаха да го обвиняват, че пак се бърка в работи, които не разбира. Направено бе внушение, че навлиза в светая-светих на няколко български историци, които имаха самочувствието, че темата за Левски може да бъде разработвана, осветлявана и публикувана единствено от тях. Спорът между Хайтов и историците доби обществена гласност. Заедно с акад. Ангел Балевски – председател на БАН, преценихме, че е потребно да се организира широка обществена дискусия. Натоварихме подпредседателя на академията, историка академик Николай Тодоров, да ръководи неколкодневните спорове в Националния археологически музей. Протоколите се обсъдиха в Президиума на БАН, който стигна до заключението: има народни предания и някои научни данни, че в църквата „Света Петка Самарджийска” е възможно да е бил погребан Васил Левски. Решението на най-висшата научна институция, подписано от акад. Ангел Балевски, пристигна в Съвета за духовно развитие при Министерския съвет.
Николай Хайтов също ни предостави десетки страници, стенограми от дискусиите. Заместник-председатели на Съвета за духовно развитие при Министерския съвет бяха професор Илчо Димитров, акад. Благовест Сендов, проф. Константин Косев, проф. Любомир Павлов, проф. Васил Мръчков, Милан Миланов – дипломат.
След оживено обсъждане преценихме, че е целесъобразно на външната стена откъм олтара на църквата „Света Петка” да се постави паметна плоча с текст: „Според народни предания и някои научни данни на това място е бил погребан Апостола на българската свобода Васил Левски”. Подписах решението на Съвета за духовно развитие, което имаше сила на акт на Министерския съвет. Николай Хайтов започна подготовка за изпълнение на нормативния документ. Ала някои историци не се примириха. Не зная как е протекъл разговорът им с първия ръководител на партията и държавата. Но след една среща Тодор Живков ми каза: „Абе, акад. Димитър Косев и други историци много са се настроили срещу Николай Хайтов. Нямаме интерес този конфликт да се разраства. Забавете изпълнението на решението, в правилността на което ме убеждава и Ангел Балевски...”. Но Хайтов не се примири. Публикува нови статии, събрани по-късно в книги. Спечели и сподвижници в лицето на висши духовни служители и в края на краищата на църквата бе поставен мраморният знак с поменатото съдържание.
Настанаха промените след 1989 г. Плочата незнайно кога и от кого е била изкъртена. След смъртта на Николай Хайтов по инициатива на негови почитатели, на синовете му Александър и Здравец, на духовници, преди няколко години отново бе поставен паметен знак със същото съдържание. Ала мястото не се превърна в светилище. Постоянно има цветя до плочата, но признателното потомство предпочита да изразява поклон на Апостола пред издигнатия в края на 19 век паметник по проект на чешкия архитект Колар.
Николай Хайтов бе обект и на недобросъвестни инсинуации, и на набеждавания. Негови ученици и сътрудници в списание „Родопи” и дръзки ръководители от окръга отправиха тежки обвинения срещу главния редактор на списанието. Това наложи въпросът да се обсъжда в Секретариата на ЦК на БКП. В преддверието на залата видях Хайтов. Стискаше в скута си голяма чанта. Попитах го какво прави тук. „Ами ще ме разчекват...”. Бях подочул в какво го обвиняват. Преди седмици ми каза, че заместникът му в списанието Капсъзов го клевети. „Нали ти ходатайства да го изпратим да учи в Москва?”
„Така де, но хората се изменят и увълчват. Стават неблагодарни. Госдподинът е пожелал да ме измести от списанието, макар че главното редакторство е тегоба. Но аз не мога да се примиря с лъжи. Приготвил съм достатъчно аргументи, за да им натрия носа. Няма да пощадя и тия двама-трима нафукани партийци от Смолян, които се бъркат, където не им е работата...”
По време на почивката казах на колеги от Секретариата на ЦК на БКП, че Хайтов има качества на научен изследовател. Обосновава последователно и методично с факти и доказателства всяко свое твърдение. На заседанието Хайтов разби на пух и прах необоснованите обвинения. Хулниците му бяха попарени.
Николай Хайтов за пореден път показа, че умее да воюва за истината
При социализма той критикуваше несправедливости и вредни практики, „недъгави” администратори; гневеше се, че в общото се губи индивидуалният характер на човека, че не умеем достатъчно да мотивираме и насърчаваме личността и т.н.
Дни след промяната на 10 ноември 1989 г. и той се надяваше, че ще настъпят по-добри времена в условията на шумно прокламираната демокрация и свободен пазар. Много се писа за срещата в неговия дом на Андрей Луканов с новопоявилите се „бунтари” и демократи: Желю Желев, Блага Димитрова, Петър Берон, Йордан Василев, Петко Симеонов и други. Срещата, както по-късно се изясни, е станала със съдействието на съпругата му Жени. Хайтов бил в родното си село. В събранието се включил в края му. След седмици бе в моя дом. Разказа ми, че жена му поканила на тази среща новите политици и А. Луканов, но неговата интуиция вече му подсказва, че го „забъркват в нещо, което хич няма да е добро за България”.
Скоро след това писателят-класик започна да публикува гневни статии срещу силите, олицетворяващи началото на разрухата на държавата, на икономиката и духовността. Днес в. „Нова Зора” отбелязва името му като един от първите членове на редколегията. А дългогодишният редактор на вестника, поетът Минчо Минчев, авторитетните и честни патриоти, които сътрудничат на изданието, се гордеят, че са последователи на Николай Хайтов.
Писателят се възмущаваше от посегателствата върху българския национален дух и култура. Публикува талантливи материали в защита на гората и водата на Родопите, срещу опитите на новопоявилата се етническа партия ДПС да турцизира българи, приели мохамеданството по време на робството. Та това са неговите герои от „Диви разкази” и от други произведения! С тъга споделяше: „Каквото и да правиш, както и да мърдаш и да се съпротивляваш, каквото и да кажеш и напишеш, нищо не може да се промени в този програмиран от корен до върха свят...”. И въпреки това продължаваше да се бори, да надделява отчаянието от суровата действителност и неясната перспектива пред народа.
Огромни са заслугите на Николай Хайтов да се запази Съюзът на българските писатели, в основаването на който участва Иван Вазов. В онези години на всеобщо отрицание на социалистическата модернизация на страната писателят-публицист с перо и на дело воюваше срещу слугинажа на международния финансов аферист Джордж Сорос и други международни фондации и сили, които открито работят срещу българската национална кауза. „Ти знаеш ли, ми каза веднъж, че нашите глупаци, дори моят съсед Луканов, който ме разочарова, не само са довлекли този антибългарин, но са му дали и десетина милиона, освободили го от данъци, за да ни развращава. Той сипе щедро пари, подкупва даровити писатели и учени. Разцепи ни съюза и продължава да безчинства. Най-лошото е, че това става с подкрепата на държавата...”
Не бива да се забравя, че Николай Хайтов пръв надигна глас срещу опасността чрез български безродници да се посяга на националната ни самобитност, на сигурността на държавата.
Съхранявам много документи и писма, в които се открояват моменти от съвместни усилия и дейност, свързана с Николай Хайтов. В края на 1999 г. получих от него честитка-писмо:
Драги Георге,
Честита Нова година и Рождество.
---
Помня те с добро, с твоя български дух и човещина, но времето, проклетото, не те остави да си довършиш делото.
Нищо, да има за какво да мечтаем!
Николай Хайтов
През 2001 г. се навършиха 90 години от рождението на вече покойния Тодор Живков. Слав Христов Караславов и други писатели с леви убеждения подеха инициатива да се подготви малък сборник, в който обективно да се публикуват факти и размисли за дейността на Т. Живков. Слав ме помоли внимателно да попитам Хайтов, знаейки, че е мой приятел, дали би написал няколко реда. Николай начаса се съгласи. „Как няма да напиша. Стига са го плюли. По негово време нямаше тая бедност, която ни унищожава. Той беше държавник. А и аз съм видял от него само добро...”. След няколко дни големият писател, с присъщата си честност, изложи своето твърдо мнение не само за грешките, но преди всичко за заслугите на Тодор Живков към България.
Наскоро след това Николай заболя тежко. Пребледня. Трудно се движеше. Сподели ми: „Хич не ме бива. Ама ще се държа...” Но не ми каза, че е обречен. В жилището ми дойде прочутият колоездач и многократен носител на жълтата фланелка Ненчо Христов. Покрай мои приятели, известни колоездачи от Сливен – Милко Димов, Илия Кръстев, Никола Филипов, Асен Асенов – се сближих и с Ненчо Христов. Прославеният състезател в продължение на години бе в ръководството на колоездачния съюз и стори много за развитието на тоя популярен спорт.
„Абе, знаеш ли, че всяка седмица в онкологията лежим един до друг с Николай Хайтов. Не чета много книги, но съм чувал, че е голям писател. Често говорим за теб. Но в болницата почти няма кръв. А трябва постоянно да ни преливат. Та дойдох да видим как да помогнеш, лекарите да не се измъчват, когато търсят банки за мен и за писателя...” Наскоро след това и Николай Хайтов, и Ненчо Христов си отидоха.
Бях на погребението на Хайтов в началото на юли 2002 г. Малцина писатели са изпращани по такъв трогателен начин. От зала „София” на Народното събрание до паметника на „Св. св. Кирил и Методий” пред Националната библиотека и вечния му пристан в Централните софийски гробища хиляди читатели и почитатели мълчаливо скърбяха, че се разделят с виден сънародник.
Сред тъжното множество имаше и хора от родното му село Яврово, Пловдивско. Спомням си с каква радост го посрещаха като най-скъп човек. Спря го як мъж. „Кольо, помниш ли как тичахме по отсрещните баири след добитъка?”
Няколко младежи поднасяха за автограф последните му книги. А той – скромен, земен, досущ като съселяните си. Поспря се развълнуван пред потъналата в зеленина родна къща. „Постегнах я малко. Тук дишам на воля. Писането ми върви като по вода...”
Беше очевидно, че родните сенки с родната реч – както се изразява Д. Дебелянов, – го правят честит. Наистина, преди да те познае светът, трябва да те признаят в родното гнездо...
Всепризнат и тачен в родния край и отечеството, Николай Хайтов, преведен на десетки езици, е известен и извън нашите предели. Литературните му герои – отрудени люде с досущ български нравствен характер – са носители на ярки общочовешки качества. Така Рамадан от „Дервишово семе”, в „Диви разкази”, вместо да мъсти на съседа си Руфат, който по нечестен начин отнема любимата му Силвина, прощава и го жали. А когато неговият проклет съперник се пропива и парализира, му носи дърва с магаренцето си и го подпомага. Каква рицарска постъпка! Българският селянин Рамадан е обут в цървули, навлечен е в потури и абичка. Шпагата му е човещината, която изпълва неговото благочестиво сърце!..
Акад. Николай Хайтов беше рицар на българския дух. Чудесен разказвач, с ясна, оригинална и възвишена мисъл, той непрекъснато се противопоставяше на посредствеността, на нравствените уродства на безродниците. Целият му живот е борба. Борба за българската чест и достойнство.
Наскоро посетих гроба му в алеята на заслужили творци. Припомних си, че Алеко Константинов е известен и като Щастливеца. При подземни разкопки в града на Моцарт, Залцбург, открили надпис отпреди две хиляди години: „Тук обитава щастието”. Мисля, че и тук, в българската земя, е намерила своето безсмъртие една щастлива човешка съдба. Защото творческото и гражданското дело на Николай Хайтов е щастливо духовно състояние на България.
(2012 г.)
