Какъв финал само ни сервира Старата година!
Близо два месеца живяхме в очакване на Годо, между театъра и цирка. Пируетите на „автентичната” и „новата” десница у нас (сиреч на РБ и ГЕРБ) след загубата на президентските избори доказаха на своите избиратели, че разбирането им за политиката има толкова общо с етиката, колкото астрономията и геометрията. И че политическото коварство в мантрата, рекламирана като „съобразяване с волята народна”, няма дъно.
Винаги е възможно да се прегазят уж непоклатими принципи, така че първоначалното „никога” да означава „може би”, а „може би”-то да значи „да”.
По време на едно световно първенство по футбол перуанският национален отбор загуби катастрофално мач, някои коментатори отбелязаха, че в тази злополучна среща перуанците са изгубили всичко, освен срама си. Не важи ли това и за политическите шмекери в България, които се нагърбиха с безнадеждната мисия да реанимират себе си и 43-ото народно събрание, създавайки „правителство на последния шанс”? Зад мнимата им загриженост за съдбата на държавата в наистина тревожната международна обстановка само глупак и фанатик не би провидял надничащия отвсякъде страх да не загубят завинаги министерските и депутатските си столове. Освен международната нестабилност, тероризма и мигрантската криза – въпроси, по които целият „политически елит” е в пълен консенсус, като несъкрушим аргумент за съхранението на 43-ото народно събрание бе размахван и резултатът от референдума на Слави.
Народът, санким, искал замяна на пропорционалната с мажоритарна избирателна система и това налагало съхранението на 43-ото НС, което да промени изборното законодателство. В противен случай, както каза Бойко Борисов, следващите парламентарни избори щели да бъдат нелегитимни.
Интересно какво биха казали същите „тълкуватели” на народната воля, ако някой друг шоумен бе лансирал всенародно допитване за излизане на България от НАТО и ЕС? Дали отново щяха да уважат народната воля, ако тя бе за излизане от двата съюза? И ако пак не достигнеха 13000 гласа, за да бъде референдумът задължителен, дали щяха да се намерят такива твърдят, че този недостиг трябва да се пренебрегне от парламента?
Както и да е, съдбата предостави на
„спасителите на България”
и други, по-правдоподобни аргументи като атентатите в Турция, Германия и Швейцария, трагедията в Хитрино и превземането на Алепо от войските на Дамаск. Да не говорим за продължаващата мизерия на пенсионерите и социално слабите, за повсеместната корупция, за битовата престъпност и нарасналата (благодарение на Ердоган) заплаха от нов бежански и мигрантски потоп. В резултат на всичко това Бойко Борисов, предизвикал суматохата, хвърляйки оставката на кабинета заради загубените от ГЕРБ президентски избори, изведнъж бе харесан от „реформатори” и „патриоти” за нов спасител. Този път, избран с мандата на РБ. А от Брюксел, където беше отишъл „да слуша какво си говорят европейските лидери за Сирия, Русия и международната нестабилност” и „да брифира журналистките, като им превежда европейската мисъл на шопски”, според в. „Сега” (17.12.2016), той даде нишан, че може и да се съгласи. После, както му е станало навик, отрече възможността да стане премиер с чужд мандат, но обеща „да върне жеста” на „реформаторите”, като подкрепи тяхно правителство без министри от ГЕРБ. В процеса на пазарлъците и това се промени: ГЕРБ ще предостави министри, на премиерът ще бъде излъчен от РБ. И се започна преизчисляването на вероятността за сформиране на нов коалиционен кабинет, който със сигурност би бил истинският джакпот за две трети от депутатите в парламента. Уви, неосъществимо.
Възможно е Борисов да е бил притиснат от „големите началници” да приеме това съдружие. Но това, че изведнъж провидя в резултата от референдума за мажоритарна избирателна система нещо, заради което си струва да се запази компрометираният парламент, беше много подозрително. Нима резултатите от допитването не бяха известни още след първия тур на президентските избори? Защо тогава премиерът подаде оставка, преди да е приведено изборното законодателство в съответствие с волята на 2,5 милиона души? Очевидно кучето е заровено другаде и мястото е известно само на малцина, включително Борисов и Плевнелиев.
Очевидно те и „присъдружните” части от РБ и ПФ са се ръководили от много странна логика, подсказвана им дистанционно. По-точно, от „политическата целесъобразност”, а не от някакви „евроатлантически ценности”. Все пак „автентичната” десница не е получавала правителствен мандат от 19 години и едва ли ще дочака втори такъв шанс:
няма живот след смъртта!
„Патриотите” и БДЦ на Красимира Ковачка не са виждали и толкова. И Борисов не би желал да бъде запомнен с това, че след десет поредни победи е бил разгромен от една жена, Корнелия Нинова. За всеки случай от Брюксел той обяви на народа, че това, което е добро за Европа (сиреч, мажоритарният избор), може да не е добро за България. Но щом народът искал посредством мажоритарната система да се отърве от системните партии, така да бъде! Подобна интерпретация на народната воля не би могъл да измисли и Йозеф Гьобелс, когото Борисов мрази толкова, че вместо името му, казва „един немец”.
Всъщност мажоритарният вот „стабилизира” управлението, елиминирайки несистемните партии. Приложен според предложената в референдума форма (в два тура с абсолютно мнозинство), той ще напълни парламента само с представители на ГЕРБ, БСП и ДПС. И покрай „стабилизацията на политическата система”, ще лиши половин България от парламентарно представителство. Ето защо участниците в преговорите за съставяне на правителство в рамките на 43-ото НС не можаха да се разберат. Те се опитваха да решат една нерешима задача: да намерят пресечната точка на три успоредни прави. А както знаем от математиката, тази точка лежи в безкрайността.
Реформаторите и патриотите не искаха мажоритарен избор, ГЕРБ не искаха повишаване на минималната и другите пенсии, а заедно с ПФ смятаха, че Законът за борба с корупцията на г-жа Кунева може да почака. Ето защо на 20 декември 2016 г. бе официално съобщено, че бленуваното коалиционно правителство няма да го бъде и страната отива към предсрочни парламентарни избори. Стана това, което Корнелия Нинова предсказа още в нощта след втория тур на президентските избори. На следващия ден, 21 декември, когато настъпи астрономическата зима, мандатът беше върнат на възложителя. А държавният глава Росен Плевнелиев обяви, че няма да назначи служебно правителство за да не станем за смях с две служебни правителства за един месец... Може да имаме две кандидатури за генерален секретар на ООН, но две служебни правителства за месец ще ни посрамят.
А не се ли стигна до тази ситуация, благодарение на Плевнелиев, който ненужно убиваше темпото, след като ГЕРБ и БСП му върнаха мандата още същия ден? Защо беше цялото това времеубийство, насърчено от президента Плевнелиев? Може би за да продължи правителството в оставка да продължи управлението си до назначаването на служебно правителство от новия президент Радев? И да замете следите от няколкото крупни далавери за милиарди левове в Министерството на здравеопазването, Министерството на отбраната и Министерството на външните работи?
И „реформаторите”, и „патриотите”, които съдействаха на тази „операция”, ще понесат последствията. Първите, като изчезнат от политическото пространство; вторите, като намалят своята електорална тежест. При това, заради една обречена кауза.
Но дори да беше сформирано правителство с премиер от РБ или ГЕРБ, избирателите нямаше да простят на „спасителите на България” унизителните пазарлъци и загърбването на основните програмни искания. Например, изхвърлянето от парламентарната програма на „Закона Кунева” и реформата в правосъдието, както и отказът от незабавното повишение на пенсиите. Евентуално
„правителство на последния шанс”
би било подигравка с волята на суверена, гласувал категорично против досегашното управление на ГЕРБ и РБ, подкрепяно от ПФ по конкретни политики. Две седмици слава, после 100 години самота!
На 22 януари новоизбраният президент Румен Радев ще встъпи в длъжност, ще разпусне НС и ще назначи служебно правителство, което ще организира и проведе предсрочните парламентарни избори. Искрено се надяваме то да ревизира стореното от кабинета „Борисов” и да каже на народа какво е истинското състояние на фискалния резерв и отделните сектори и министерства.
На Темида, нека тя заповяда! Дано от трима подсъдими министри от кабинета Борисов поне един да бъде осъден ефективно заради униженията, на които е подложил България. Министърът на здравеопазването Петър Москов бе изключен от ДСБ, докато участваше в пазарлъците за съставяне на ново правителство, но това е бял кахър: чакат го делата за ваксините и пръстовите отпечатъци на пациентите при постъпване в болница. Министърът на отбраната Николай Ненчев ще отговаря за далаверите около ремонта на изстребителите МиГ-29, възлагането на фирма за пайети да шие униформи за армията, въпреки че най-добрата оферта е била на „Интендантско обслужване” и продажбата за жълти стотинки на ценни военни имоти. Министърът на външните работи Даниел Митов също бе уличен в разхищение на публични средства за оборудване на посолствата с нови телефонни централи от точно определен фирма, заобикаляйки Закона за обществените поръчки. Сякаш гафовете с кандидатирането в последния момент на Кристалина Георгиева за поста генерален секретар на ООН и замяната на непостоянното ни членство в Съвета за сигурност на ООН срещу предполагаемата подкрепа на Полша за г-жа Георгиева не бяха достатъчни... Ами ангажирането на Митов с не успялата кандидатка за президент на САЩ Хилари Клинтън? Ами включването му в медийната кампания срещу новоизбрания президент Радев? Да ходиш като вретенарка циганка от едно телевизионно студио в друго, едва ли е проява на висша дипломация. Както и отчаяното търсене на топло местенце в Програмата за развитие на ООН.
Най-хубавото е, че след 22 януари 2017 г. Москов, Ненчев и Митов няма да бъдат министри, а може би знатни подсъдими. Къде другаде, освен в България биха взели на държавна работа подобни субекти?
Но има и други неща, за които бъбривият иначе Митов мълчи като риба. Докато ние чакахме Годо, в Турция бяха извършени три атентата. На 10.12.2016 г. до стадиона на “Бешикташ” в Истанбул, „Водафон Арена”, се взриви кола бомба, при което загинаха 44 души (от тях 36 полицаи) и 155 бяха ранени. В интервал от 45 секунди се взриви камикадзе в парка „Мачка”. На 17.12.2016 г. в Кайсери гръмна друг атентат, при който бяха убити 13 военни и бяха ранени десетки граждани. Първият атентат почти съвпадна по време с трагедията на гара Хитрино. А на 20 декември 2016 г. в Анкара беше застрелян руският посланик Андрей Карлов, докато открива изложба. Властите приписаха първите два атентата на Кюрдската работническа партия (ПКК), а последния – на терористичната организация на Фетхуллах Гюлен (FETO). Извършителят се оказа 22-годишен бивш полицай от силите за бързо реагиране, промъкнал се зад посланика с фалшива лична карта. Очевидно виковете му „Не забравяйте Алепо! Аллаху екбер” е трябвало да отвлекат вниманието от „целта на занятието” – провокирането на нова руско-турска криза преди срещата за Сирия в Астана (Казахстан) с участието на Русия, Турция, Иран и представители на сирийската опозиция и режима в Дамаск.
...как ехото заглъхва
Как всички тези събития се отразяват на българо-турските отношения? От турския всекидневник в. „Миллиет”(16.12.2016) трябваше да научим, че посланикът на Анкара в София Сюлейман Гьокче е отправил „остра критика и предупреждение” към българските власти, понеже, преди да изразят съболезнования на турската страна, призовали гражданите си да се въздържат от пътувания до Турция. “Установена и неотделима част от правилата на дипломацията е първо да се публикува съболезнователно послание „Гечмиш олсун”, след това ако е необходимо да се предупреждава строго. И по този повод смятам за полезно да споделя това”, казал посланикът.
По-нататък вестникът предава казаното и написаното от лидерите на ДОСТ и НП „Чест и достойнство” в книгите за съболезнования, разкрити в софийското посолство и бургаското консулство на Турция.
А председателят на новоучредената и съставена предимно от членове турци партия „Демократи за отговорност, свобода и толерантност” (ДОСТ) Лютфи Местан, споменавайки за притеснението си от това, че турският народ отново преживява болка, поднесе своите съболезнования. Местан използва изразите: „Споделяме тази болка заедно с Турция и отново преживяваме това страдание. Заедно сме с Турция в борбата, която тя води срещу терора. Убеден съм, че Турция ще даде своя отговор на терора. Безкрайно е убеждението ни, че нашата съседка отново ще бъде страна, която живее в мир”.
От името на всички мюсюлмани, живеещи в България, главният мюфтия Мустафа Алиш Хаджи посочил, че осъжда нападенията: „Действително, понеже не могат да решат проблемите си човешки, цивилизовано, тези хора се опитват да ги разрешат с тези подли нападения. Според нашата религия и според нас, никой няма право да отнема живота на никого. Молим от Аллах покой за нашите мъченици”.
Заместник-председателят на НПСД Корман Исмаилов казал, че гражданите в България следят с голямо безпокойство събитията, свързани с нападенията в Истанбул: „Тези нападения разтърсват не само България, а и цяла Европа. За съжаление, всички трябва да сме готови за тези неща”.
Другият заместник-председател на НПСД, Касим Дал, заявил, че не намира думи, с които да изрази болката, която изпитва: „Плачем вътрешно с кървави сълзи. Винаги сме до турския народ, до нашия турски народ и до нашата Турция!”.
Наистина жалко, но излиза, че България кучета я яли! Нищо че в Хитрино гинеха и страдаха както българи, така и турци. Огънят от разкъсаната цистерна с пропилен не направи разлика между християнските и мюсюлманските къщи. Нима трябваше в такова време властите да насърчават гражданите към рискови пътувания в Турция?
Впрочем, в следващия брой на „Миллиет” (17.12.2016), България беше включена в списъка на турското МВнР на страните, изразили съболезнования на турското ръководство. Само че нейното име бе смушкано като нещо незначително между Босна и Херцеговина и Бруней. Докато съболезнованията на други, макар и обявени за „диктатори”, бяха размахани като назидание. „Не можаха да бъдат като Ким Йонг Ун!” - така „Миллиет” озаглави своя коментар. Анкара отбеляза изразените по телефона или писмено съболезнования на президента на РФ Путин и премиера Медведев, на германския канцлер Ангела Меркел, на президента и премиера на Гърция, на президента на Палестина Махмут Абас, президента на Словения Борут Пахор, президента на Куба Раул Кастро, на президентите, премиерите или отделни министри на страни, като Албания, Австрия, Азербайджан, Афганистан, Беларус, ООН, Босна и Херцеговина, България, Бруней, Еритрея, Естония, Габон, ЮАР, Ирак, Испания, Организацията за ислямско сътрудничество, Италия, Япония, Камерун, Северна Корея, Литва, Ливан, Унгария, Малайзия, Молдова, Мавритания, Узбекистан, Португалия, Татарстан, Сингапур, Словакия, Словения, Саудитска Арабия, Таджикистан и Туркменистан.
Явно бе недоволството от това, че САЩ са изразили съболезнования на равнище министър на отбраната, а Франция – на равнище министър на външните работи. Доколкото се разбира, България е изпратила съболезнователно послание на ниво министър на външните работи. Хайде, Бойко Борисов беше зает с операцията в Хитрино, но къде е била „държавната ни глава” да изрази съболезнования на своя турски колега? Може би г-н Плевнелиев е изпитвал угризения заради мандата, който връчи на реформаторите? Цялата ни дипломация фалира за един миг, като дори не забеляза наглото изявление на турския посланик Гьокче по радио „Дарик”, че Турция била осигурила спокойствие на България за Коледните и Новогодишните празници. А пък неблагодарниците от бившия Дунавски вилает си позволили да саботират турския туризъм, преди да са казали „Гечмиш олсун”...
