• Вятърът на времето ще отвее всички лъжи и всички неправди за Леонид Брежнев, партиен и държавен ръководител на СССР, един от най-големите приятели, които е имала България
• Л. И. Брежнев почина на 10 ноември 1982 г., точно седем години преди антисоциалистическия преврат на нашите доморасли перестройчици
Гробното мълчание, с което медиите у нас се отнасят и към рождената дата, и към годишнината от кончината на последния значителен ръководител на Съветския съюз, може би е предопределено от съвпадението на двете дати - 10 ноември 1982 г. и 10 ноември 1989 г.
Всичко това поражда много въпроси. И един от тях е от принципна важност: човекът, обявен за символ на застоя, на безвремието, на склерозата на установената в СССР политико-икономическа система, заслужава ли днес паметта и интереса на обществото? Та нали това бе ръководителят, за който твърдят, че изпитвал осъдителна, непреодолима страст към ордените, медалите и званията?
За да отговорим на този въпрос, трябва да бъде проследена истинската биография на Леонид Илич Брежнев; трябва да бъде претеглено всичко „за” и „против” нея, както и нейната необективност в голяма степен, и дори лъжливост, и приживе, и преди смъртта му, и след нея.
В такива случаи толерантните политици оставят професионалните историци да дадат в бъдеще вярна оценка за делата на определена историческа личност.
От смъртта на Л.И. Брежнев изминаха 34 години, през които се извършиха колосални промени в света. Това вече не само ни дава право, но и ни задължава, особено нас - преживелите този период, да дадем трезва оценка за т. нар. време на застоя.
Признавам – по-лесно ми е да бъда обективен по тази тема, но не и безстрастен. По една проста причина - защото съм българин.
Защото Леонид Брежнев искрено обичаше българите и България. Защото той е един от тримата забележителни държавни лидери на Русия - царска и съветска, които през последния век и половина са направили най-много от всички за нашия народ. Първият е император Александър Втори, вторият - Й.В. Сталин и третият – Леонид Илич Брежнев.
Императорът – Цар Освободител, върна на българите държавността, отнета им за цели пет века от османските завоеватели.
След Втората световна война Йосиф В. Сталин се застъпи за България пред своите съюзници от антихитлеристката коалиция и въпреки че ние бяхме на страната на победения Тристранен пакт, отечеството ни не загуби нито квадратен метър от своята територия и плати възможно най-ниските репарации.
Поел ръководството на КПСС Леонид Брежнев, се отнасяше с най-голямо внимание и грижа към България. От СССР по негово време нашата страна получаваше внимание и разбиране, с каквито не се ползваше нито една от другите източноевропейски социалистически страни.
Днешните българи не знаят нищо, или съвсем малко (и то само в отрицателен план) за Л. Брежнев. Някои дори си позволиха подигравателно кощунствени оценки за този велик приятел на българския народ. За това се постараха както продажните перестроечни медии, така и политиците, „леви” и „десни” след 1985 г., и в България, и в Русия. И точно по тази причина е необходимо да си припомним, поне сега, в дните на 110-годишнината на неговото рождение,
кой беше Л. Брежнев
Роден в един от най-богатите земеделски райони на Царска Русия, Л. Брежнев съвсем млад става член на ВКП(б) и споделя съдбата на новото, следреволюционно поколение в СССР. Той е от онази генерация млади съветски комунистически функционери, които не само преживяха колективизацията и индустриализацията в СССР, но и в най-голяма степен участваха в нея. Това поколение се формира политически през 30-те години на 20 век – времето на върховно обществено напрежение, когато благодарение и на техните усилия, СССР стана втората след САЩ индустриална сила в света.
Следващото жестоко изпитание бе Великата Отечествена война на народите на Съветския съюз. Три четвърти от загиналите над три милиона и половина комунисти и комсомолци – цвета на съветския народ, бяха от поколението на Леонид Брежнев. И затова на 19-ия конгрес на ВКП(б) през 1952 г., когато по замисъла на Й.В. Сталин трябваше да се сложи началото на нов курс в изграждането на социализма в СССР, кадрите от това поколение бяха издигнати на самия връх на партията и държавата. Между тях бе и Л.И. Брежнев.
В периода след смъртта на Й.В. Сталин в КПСС и СССР започна рязка промяна на дотогавашния курс на развитие на съветското общество. Започна епохата на управленския волунтаризъм и политическата немощ на Никита Сергеевич Хрушчов.
През лятото на 1957 г. от ръководството на КПСС бяха отстранени и последните съратници на Й.В. Сталин от времето на революцията и Гражданската война. В хода на тази втора антисталинска чистка на Н.С. Хрушчов Леонид Брежнев бе първи секретар на Областния комитет на КПСС в Днепропетровск. Така в кадровта въртележка, предизвикана от Н.С. Хрушчов след смъртта на Й.В. Сталин, Л. Брежнев оцеля и се утвърди като безупречен млад ръководител от всесъюзен мащаб. Това става една от главните причини през 1960 г. той да бъде избран за председател на Президиума на Върховния съвет на СССР, т. е. за президент на великата държава. И когато през есента на 1964 г. напълно деградиралият, вреден и вече никому ненужен Никита Хрушчов бе отстранен от властта, Леонид Брежнев го замести и заема водещата политическа позиция в СССР – генерален секретар на ЦК на КПСС, чак до смъртта си.
За държавен глава на негово място бе избран Николай Подгорни, а за председател на Министерския съвет – Алексей Косигин. И тримата са от онова славно военно поколение за което стана вече дума.
В епохата на волунтаризма
Пред тогавашната челна „руска тройка” в управлението на СССР стояха изключително сложни проблеми. През 10-годишното си присъствие във властта Н.С. Хрушчов бе създал конфликти къде ли не – в Полша, в Унгария, в ГДР. Бе довел КПСС и СССР до драматичен разрив на отношенията с Китай и Китайската комунистическа партия (ККП).
Никита Хрушчов, оказал се почти мистериозно в най-близкото обкръжение на Й.В. Сталин, бе предизвикал невъобразим идеен и теоретичен хаос не само в Съветския Съюз, но и в цялото комунистическо и работническо движение. Да не говорим за безумната вътрешна и външна политика на този полуграмотен „марксист-ленинец”. Под неговата пряка диктовка в промишлеността и земеделието на Съветския съюз се възцари волунтаризмът, който доведе до травматичен дисбаланс. Не колективизацията, а замяната на нормалното, съобразено с руските климатични условия земеделие с „целинно”, наложена от Н.С. Хрушчов, нанесе най-тежкия удар на руското село. А безумната вторична индустриализация, освен че погълна огромни капиталовложения, поднови екстензивната линия на икономически растеж, като отхвърли сталинския проект за преход към интензификация на промишленото производство, приет на 19 конгрес на ВКП (б). Така именно Никита Хрушчов пося семето на последвалото забавяне на икономическия растеж в края на 70-те и началото на 80-те години, приписвано на Брежнев.
Причините за това бяха много, но една от важните бе, че Л. Брежнев не успя да се освободи от всички хрушчовистки кадрови недомислия, инфилтрирани в икономическата, политическата и културната област в обществения живот на СССР. Мащабната подмяна на изпитаните през 30-те години и във войната кадри с привърженици на „гулаш-социализма” положи началото на ерозията на КПСС, завършила с нейното рухване през 1991 година.
Перестройчиците от антисоциалистическата клика на М.С. Горбачов приписваха всички негативи в политиката на КПСС на Л.И. Брежнев, прикривайки същевременно налудничавите „идеи” на Н.С. Хрушчов.
Нагло невъздържаното, високомерно поведение на Н.С. Хрушчов към ръководствата на комунистическите партии от Източна Европа бе създало сред тях объркващо напрежение, въпреки че всички тогавашни техни лидери бяха негови поставеници.
Л.И. Брежнев можеше да ги смени до един, но не направи това и допусна голяма грешка. Известно е вече неговото секретно писмо до лидерите на източноевропейските комунистически партии, в което той питаше не е ли дошло време за обективна преоценка на дейността на Й.В. Сталин. Получил категоричен отрицателен отговор от тях, Л.И. Брежнев се отказа от този съдбоносен за партията и родината му акт.
А какъв друг можеше да бъде отговорът на тогавашните лидери на компартиите от Източна Европа, когато всички те (освен Н. Чаушеску ) бяха издигнати от Н. Хрушчов в качеството им на „невинни жертви на сталинизма”, или просто елементарни послушковци? Тогава единствен Тодор Живковотговори на Л. Брежнев, че „казусът Сталин” е в компетенциите само на КПСС.
Възход в „застоя”
Умен отговор. И Леонид Брежнев не може да не го е отбелязал. Този факт, както и вродената обич на хората от Южна Русия към българите, предопределя специално отношение на Л. Брежнев към България. И когато страната ни през 1964 г. приключи с изплащането на всички дългове, репарации и всякакви вид задължения, завещани ни от буржоазните правителства в периода 1879-1944 г., се откриха широки пътища за ускорен икономически растеж.
През същата тази 1964 г. Л.И. Брежнев поема кормилото на властта в СССР и до смъртта остава като истински приятел и благодетел на България и на народа ни. Именно в този съзидателен период на мощен и всестранен възход България заема 26-о място в света по комплексни показатели за качеството на живот. Нашето селско стопанство произвеждаше 4 пъти повече продукция от необходимата за изхранване на почти 9-милионното ни население. Останалото отиваше за износ, главно на необятния пазар в СССР. Много производства на българската индустрия догонваха световното ниво, а продукцията им се изнасяше в най-развитите промишлени страни. Това бе времето, когато България се готвеше да стане водеща страна в електрониката в света, както бе постигнала вече това в рамките на СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ). За сведение на днешните отрицатели тези години на върхови успехи за България, бяха години на върхови успехи и за СССР, както и на останалите страни от социалистическия блок - не само в Европа, но и в целия свят: победоносно завърши освободителната война на виетнамския народ срещу американския агресор; СССР стигна до изравняване на военния си потенциал с този на супердържавата САЩ. През 1975 г. бяха подписани Хелзинкските споразумения между Изтока и Запада, които установиха неизменността на границите в Европа. А много държави в Африка тръгнаха по социалистически път на развитие.
И след всичко изброено дотук престъпната клика на М.С.Горбачов нарече това време „период на застоя”!
След събитията в Чехословакия през 1968 г. бе поставен въпросът за по-тясното сътрудничество между социалистическите страни. Западната пропаганда веднага го определи като „доктрината Брежнев”, чиято същност бил „ограниченият суверенитет”. Но от позициите на днешния ден е неоспоримо, че тогава, когато уж е действала приписваната на Л.И. Брежнев доктрина на ограничения суверенитет, страните от Източна Европа са имали много повече суверенитет и реални възможности за самостоятелен национален живот, отколкото сега в Европейския съюз, където всичко се върши под диктата на бюрократите в Брюксел.
В „динамиката” на олигархията
Налага се да повторим – нагла клевета е твърдението на перестроечната пропаганда, че времето на Л. Брежнев било „застойно”. А какво бе времето за Русия и другите бивши социалистически страни при управлението на политическия фанфарон М. Горбачов или на никога неизтрезняващия Б. Елцин?
Дори сега - в „динамичното” време на олигархичната демокрация, либералните пропагандисти в Русия се гордеят с икономически растеж от около 2 %, докато в онова „застойно” брежневско време икономическият растеж на Съветска Русия не падаше под 4 %.
Заслужава да отбележим една нашенска клевета, според която умният Т. Живков надхитрял оглупелия Л. Брежнев, като превърнал СССР в суровинен придатък на България... А истината е, че между нашите две братски страни – едната малка, а другата гигантска, - бяха установени взаимно изгодни икономически отношения. За сравнение - с кои членки на Европейския съюз днес ние имаме такива връзки? И коя от тези 27 държави от Европейския съюз можем да наречем „братска”? Отговорът е известен! Нито една.
Другото са простотии, долни и глупави, тиражирани от част от някогашния слугинаж на Т. Живков! Да не говорим за още една друга пошлост, родена от известни на всички отметници, които свидетелстват уж от първо лице, че България била получавала изгодно и в изобилие всичко, което е поискала от СССР срещу някой и друг орден за тщеславния Л.И. Брежнев... Този циничен израз на черна неблагодарност е всъщност иманентна черта на много от онези, които направиха успешна кариера под крилото на бившия партиен и държавен ръководител Тодор Живков, а после с удивляваща хамелеонщина се отвърнаха от него...
Но все пак истината, скъпата за нас, българите, истина е ясна и проста: Леонид Брежнев обичаше искрено и дълбоко България и нашия народ. Затова неговото място е сред тримата най-велики благодетели, лидери на велика Русия, извършили безкористно и без колебание всичко в подкрепа на българите и България. Тази истина за нас, българите, е по-скъпа от удобството на всяка политическа конюнктура. Леонид Илич Брежнев бе велик приятел на България. И завинаги ще си остане нашият Леонид Илич!
Вятърът на времето непременно ще отвее всяка лъжа и всяка неправда за сътворения от историята съюз между руси и българи.
България не забравя своите приятели!
