Новата и съвременната история на българското общество и неговата държава се сътворява от българските учени историци. Нейното популяризиране у нас и в чужбина също е дело на професионалните историци, освен това историческото познание, дори за недалечното минало, е истинско само тогава, когато е творческо постижение на изследователи, обрекли се на науката и останали чужди на прикрити или явни партийно-политически мотиви, интереси, или стремеж към власт. По думите на талантливия британски писател, публицист, журналист и критик Ерик Блеър, с псевдоним Джордж Оруел, всеки писател, а аз ще добавя и всеки историк, „който застава под партийни знамена рано или късно се оказва пред избор – или да се подчини, или да млъкне”.
За жалост, твърде малко са българските учени историци, които при различните идеологически и държавно-политически системи не застават под партийните знамена. Преобладават тези, които са еднопартийно или многопартийно оцветени, финансово подсигурени и възнаградени с повече или по-малко престижни административно-управленски постове с възможности за влияние и предимства в много посоки на научното поприще.
От втората преобладаваща категория български историци най-вредни за историческата наука и за национално-историческото съзнание на българския народ са онези, които от активни проповедници на догматично-доктринерската или субективно-волунтаристичната комунистическа пропаганда стават още по-активни и продажно-агресивни разпространители на антикомунистическите псевдодемократични пропагандни клишета. Наричам ги призраци, бродещи в необятните простори на българското историческо минало, защото с радикалната смяна на своите идейно-политически възгледи и позиции те тотално подменят научно установени истини за позитивни реални процеси, явления и личности в условията на държавния социализъм, с нереални, недействителни измислици, лъжи и клевети за социалистическото ни минало.
Тези възторжени пропагандисти на псевдодемократичните „ценности” на криминално-мафиотския капитализъм в Република България след 10 ноември 1989 г., с добре платените „научни” проекти от т. нар. неправителствени организации (НПО), от призраци стават действителни фалшификатори на българската история и манипулатори на българската общественост и особено на младото българско поколение.
Един от типичните представители на категорията български историци, които променят своите комунистически убеждения, доказани в собствените им публикувани научни трудове до 10 ноември 1989 г., с яростно антикомунистическо мислене, поведение и действие след 10 ноември 1989 г., е Ангел Николов Филчев.
Кой е този български историк? Какъв е този български автор на книги с комунистическо съдържание до 10 ноември 1989 г. и на антикомунистическия антинаучен провокативен и манипулативен текст със заглавие „Призраци в къщата”?
По този почти конспиративен текст, издаден като брошура, е написан сценарий и е заснет документален филм „Народен дом на терора”. Филм-фалшификат с научен консултант Ангел Филчев.
Но кой е
Ангел Николов Филчев?
Завършва висше историческо образование в Прага, Чехословакия. Като син на привилегирован баща от висшата комунистическа номенклатура, след завръщането му в София е назначен за сътрудник-уредник в столичния Национален музей на революционното движение (НМРД) (днес вече не съществува, сградата, разположена на бул. „Руски” в София, между ул. „6 септември” и Паметника на Царя Освободител, бе разрушена след промените от 1989 г. – бел. ред.). По-късно преминава на работа също в престижна и доходоносна институция, каквато е издателството на БКП, като редактор в отдел „История”. През втората половина на 80-те години на 20 век публикува в това издателство две книги.
През 1986 г. в споменатото издателство с фамилното име Филчев е отпечатана и неговата книга за Ана Драгиева, студентка в Софийския университет. През 1941-1944 г. тя членува в РМС и БОНСС. Участва в антихитлеристката съпротива. През 1943 г. е сътрудник на Военната комисия при Окръжния комитет на РМС в София и организира изнасянето на оръжие и боеприпаси от казармите за нелегалните участници в съпротивителното движение. След провал в края на февруари 1944 г. е арестувана, подложена на разпит във военното разузнаване (РО 2) и на жестоки мъчения в Дирекция на полицията, вследствие на което умира на 19 март 1944 г.
Няколко години преди 10 ноември 1989 г. Ангел Филчев се възхищава от смелостта, издръжливостта и всеотдайността на Анушка Драгиева. Идеята за написване на тази книга възниква неочаквано, възложена му е от редактори на партийни издания да напише статия за Ана Драгиева по повод 60 години от нейното рождение.
„Пред мен постепенно се разкриваше образът на една необикновена девойка, чийто кратък живот не можеше да бъде описан и в най-дългата статия. Тогава реших да напиша тази книга”, признава със затрогващо откровение и сърцераздирателно историкът Ангел Филчев. И продължава: „Реших да използвам сравнително рядко употребявана литературна форма – роман в монолози и документи, с разкази на очевидци на събитията, автентичният текст на документите, т. е. да бъда автор документалист”. Филчев наистина написва тази книга с творческо вдъхновение, събирайки материали, снимки, магнитофонни касети, факсимилета и преписи на документи от Архива на МВР, Архива на НМРД, Централния партиен архив, Централния военноисторически архив и повече от 120 спомени на дейци на БКП, които са познавали Анушка Драгиева и знаят за нейната нелегална дейност.
През 1989 г. Ангел Филчев, т.е. Ангел Николов Филчев, публикува в същото издателство още една книга със заглавие: „Фридман. Повест за Фридман”, с обем 311 страници. Рецензент на книгата е проф. Дончо Даскалов.
За написването на тази книга Филчев използва документи освен от посочените вече архивни учреждения, също и от Централен държавен исторически архив, Софийски градски партиен архив, Архив на революционното движение и Окръжен партиен архив в Пловдив, лични архиви, спомени, вестници и други източници, посочени в края на книгата (с. 309-311). Ангел Филчев представя на читателите светлия и героичен образ на комуниста Марко Фридман въз основа на архивни документи и разкази на негови съученици, близки роднини и дейци на БКП. В отношението му към самоотвержения комунист с висше юридическо образование Фридман проличава чувството на симпатия. В книгата, на с. 284, във връзка с молбата (до цар Борис III да бъде помилван) на осъдения на смърт Марко Фридман заради непосредствено участие като един от извършителите на атентата на 16 април 1925 г. в катедралата „Света Неделя”, Филчев пише: „Какво е очаквал от молбата си Марко Фридман, вероятно завинаги ще остане в тайна. Доблестен, смел и благороден човек, самата противоположност на царя, той вероятно не е предполагал до каква степен е лишен от положителни човешки качества”.
За разлика от тази висока морална оценка за Марко Фридман на същото място в книгата си Ангел Филчев дава крайно негативна характеристика на държавния глава на Царство България Борис III. „Монархът - отбелязва той, - особено в период на активност, е бил необикновено жесток. Към противниците си той е причислявал всички заподозрени в симпатии към демократични и републикански идеи хора. И естествено, всички привърженици на опасния единен фронт. Смъртните присъди са му били нужни и за сплашване на вървящите след антифашистките маси и вероятно са били предопределени още от започването на заседанията на съда. Затова утвърждаването им се превръща в чиста формалност”.
След 10 ноември 1989 г., в лишеното от научен апарат свободно съчинение на Ангел Николов
(но вече без фамилното име Филчев) „Призраци в къщата”, както той нарича Народния дом на БРСДП (т. с.), а по-късно и на БКП (т. с.), близо до „Лъвов мост” в София, черните краски в портрета на Борис III изчезват. По думите на автора, на 28 август 1943 г. със смъртта на царя „България губи най-авторитетния си лидер”, която той обича с цялото си сърце” (с. 19, 20).
Четвърт век след 1989 г. в същата брошура - „Призраци в къщата”, комунистът-терорист Марко Фридман мистериозно изчезва. Неговият образ в най-черни тонове като злодей липсва, тъй като преди политическата промяна на 10 ноември 1989 г. той е представен от Ангел Филчев като „доблестен, смел и благороден човек”.
След 10 ноември 1989 г., в условията на хаотичния преход към многопартийна парламентарна демокрация, Ангел Филчев става подвластен на триумфиращата в публичното пространство нова идеологическа и политическа конюнктура. Той вече е „друг автор”, с ново име – Ангел Николов. С ново, вече разкрепостено антикомунистическо и демократично мислене, написва „Призраци в къщата”, без място и година на издаване. В тази анонимна и всъщност скрита от българската научна и културна общественост брошура той се възмущава от дейността на Марко Фридман и Анушка Драгиева, вече без да споменава и техните имена. Нещо повече, възмущава се и от дейността на десетките хиляди други български граждани, които се обявяват против тираничното управление и прохитлеристкия авторитарен режим в Царство България. Те участват с риск за живота си в борбата за социална справедливост, право на труд и свободно човешко развитие. За Ангел Николов (Филчев) тези български граждани вече са терористи и врагове на държавата. Затова той ги ненавижда, осъжда, заклеймява и проклина като агенти на чужди, преди всичко на съветските тайни служби.
Тоталното отрицание и оклеветяване на толкова внушителна категория български граждани Ангел Николов Филчев прави без да използва или посочи архивни документи, нито пък други оригинални източници и научни изследвания. А. Николов (Филчев) престава да бъде историк изследовател с автентичния текст на документите, т.е. да бъде автор документалист. Тъкмо затова всички тематични текстове в неговата брошура с акцент на политическите явления, събития, процеси, ситуации и личности, са на равнище тенденциозна и зловеща неоконюнктурна пропаганда с цел манипулация на общественото съзнание, както и поредна фалшификация на българската политическа история в ново и най-ново време.
Обхванат от постоянно антикомунистическо настървение след 10 ноември 1989 г., у Ангел (Филчев) се ражда идеята комунистическият тероризъм да бъде разобличен и чрез документалното кино.
Филмът „Народен дом на терора” е създаден по идея и настояването на Ангел (Филчев), който, както вече бе отбелязано, е и научен консултант на филма. Неговата брошура „Призраци в къщата” е в основата на филмовия сценарий. Този факт се потвърждава от дикторския текст във филма, който почти дословно покрива текста в брошурата.
Киното и телевизията, както добре знаем, са сред най-мощните средства за въздействие върху човека и обществото. Филмите, особено документалните, излъчени по телевизията, или в интернет пространството, оказват мощно влияние върху съзнанието, поведението и действията на хората. Именно затова личната и социалната оговорност на кинотворците е огромна.
Съзнават ли своята отговорност създателите на филма ”Народен дом на терора”? Филм, в който основна тема е темата за терора и по-конкретно за комунистическия терор?! Терор, който според тях, има начало, но няма край.
Подходът да се акцентира само на комунистическия тероризъм, без да се обясняват историческите обстоятелства и причини за възникване, формите на проявление, но като се подминава държавният тероризъм (с огромните му възможности и средства за смазване на социалното недоволство, на публичните протести и демонстрации чрез бруталното насилие на полицията, жандармерията и войската), е едностранчив и ненаучен подход към изключително опасно и вредно явление в обществения живот.
Централното и всъщност единствено пропагандно внушение на създателите на филма „Народен дом на терора” е, че всички комунисти са терористи и те са единствените виновници за всички беди и трагедии на българския народ. Обаче с подобни тенденциозни филмови послания се насажда, поощрява и утвърждава вечната омраза на българи към българи.
Един от активните участници в антихитлеристката съпротива, българският интелектуалец Анжел Вагенщайн, писа, че създателите на този филм пренебрегват безчинствата и злодеянията на прогерманските ни управници. За режисьора, сценариста и продуцента на филма Стойчо Шишков не са издавани и не съществуват книги като „По дирята на безследно изчезналите”, „Допълнение към Закона за защита на държавата”, изследвания с най-големи подробности за правителствения тероризъм през 1923-1925 г.
В същия този “дом” са призовани за „справка” поети, журналисти и общественици каквито са Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Георги Шейтанов, Васил Карагьозов и много други „изчезнали” без диря.
За Ангел Филчев и Стойчо Шишков няма издадени книги, албуми, филми и научни изследвания за талантливи поети, които загиват във въоръжената битка с хитлеризма и фашизма през 1941-1944 г., каквито са Никола Вапцаров, Атанас Манчев, Цветан Спасов, Кирил Маджаров, Иван Нивянин, Антон Попов, Христо Козлев, Христо Кърпачев и други творци на художественото слово.
Какво е мнението на кинокритика Деян Статулов за филма?
Неговият професионален интерес е свързан с киното и историята на България в периода между двете сакрални години 1944 и 1989 г., естествено, и с демоничната история на една култова сграда в центъра на София – „Народен дом на терора”, с режисьор Стойчо Шишков.
„Тук е мястото да отбележа - изтъква Статулов, - изключително некоректното (или по-скоро непрофесионалното) описване на документите във филма „Народен дом на терора”, което без да се съмнявам в тяхната достоверност, оставя усещането за манипулативност и пропаганда”.
За филма „Народен дом на терора” е отредена наградата „Златен ритон” на Фестивала на българското документално кино в Пловдив. Наградата на създателите на филма е дадена от техни идейни съмишленици или от хора на изкуството, които не знаят, а може би не искат да знаят, действителните причини за драматично-трагичните събития в новата и най-новата българска политическа история.
Освен по БНТ и в интернет пространството, този филм в съкратен вариант е показан на 14 март 2016 г. и в Европейския парламент в Брюксел. Според режисьора Стойчо Шишков този филм е „готов урок по история” и той е готов да го предостави за ползване във всички училища, в които директори, учители и ученици проявят интерес към филма.
Този филм е предизвикателство към българската общественост
Той се приема с възхищение, удовлетворение и одобрение от определена категория български граждани – жертви на или пострадали от комунистическия терор. От друга категория български граждани, които са жертви на не по-малко свирепия и продължителен държавен тероризъм, същият този филм се посреща с възмущение и тотално отрицание.
Очевидно филмът поставя още една разделителна линия в съременното българско общество и допринася за неговото по-нататъшно пагубно разединение.
По повод критично интерпретираната брошура и краткия коментар на филма е необходимо да се направи следното заключение: всеки български професионален историк изследовател и популяризатор, както и всеки обективен и безпристрастен български кинокритик, всички творци с научна съвест, национално съзнание, социално-хуманитарно чувство и граждански морал, без колебание ще разкриват и изобличават прозрачните манипулативни и пропагандни цели на Ангел Николов (Филчев) като автор на посочената сензационно-провокативна брошура и на тенденциозно-визуалното внушение с документалния филм на Стойчо Шишков, че единствените виновници българи да убиват българи през размирния 20 век, са българските комунисти и всички български граждани с лява социална и действително демократична идеология.
Клевета, която триумфира в българското публично пространство с агресивна и натрапчиво-необуздана сила в началото на 21 век.
Клевета, която и занапред ще трови обществената атмосфера в нашето Отечество и ще руши националното единство на българския народ. Освен ако не се направят стъпки към дълбоко и истинско помирение.
