В политическата история на САЩ няма кандидат за президент, който да е посрещнат по-враждебно от Д. Тръмп. В кампанията срещу него, която по острота и злъч е без аналог, се включват държавни институции, разузнавателни и контраразузнавателни служби, военни, водещи печатни издания и електронни медии, дейци на културата, включително и холивудски филмови звезди.
Какво всъщност взриви тази пропагандна истерия, която излезе и извън границите на САЩ?
Безспорно, предизборното послание на Тръмп за нов външнополитически курс на САЩ, който посяга върху огромни икономически и политически интереси на оформилата се през последните четири десетилетия прослойка „глобалисти”, която определя насоките и приоритетите на американската външна политика.
Как се зароди и утвърди този феномен?
През годините на Втората световна война оръжейно-индустриалният сектор, наред с огромните печалби, става водещ в американската икономика. Усилията му, подкрепени от лобисти в Пентагона, да предизвика в края на 40-те и началото на 50-те години на 20 век военен сблъсък със СССР, срещат категорична съпротива от страна на президентите Труман и ген. Айзенхауер.
Проваля се и следващ опит на оръжейниците за крупно финансово облагодетелстване чрез увеличаване на военния бюджет от 40 на 48 милиарда долара. Президентът Айзенхауер, който през двата си мандата има годишен бюджет от 35 до 40 милиарда долара, гневно реагира. Нещо повече, той предупреждава за опасността от нарастване на средствата за отбрана „Америка да се превърне във военен гарнизон”.
Като голям военачалник, с огромни заслуги през Втората световна война, Айзенхауер е убеден, „че в ядрената епоха националната сигурност не може да бъде гарантирана чрез надпревара във въоръженията”. Голямото прозрение на генерала, според най-авторитетни фактори в международните отношения, е, че „колкото повече средства отдава една страна за атомно оръжие, толкова по-малко сигурна става тя, защото докато Съединените щати трупат оръжие, руснаците непременно ще правят същото”. Затова не въоръжаването, а „по ефективен начин за гарантиране на националната сигурност са преговорите с руснаците”.
Равновесие на ужаса
Бъдещата надпревара във въоръжаването потвърждава изключително точната прогноза на ген. Айзенхауер.
Към началото на 70-те години на 20 век между САЩ и СССР е достигнато решение – ядрено равновесие, известно като „равновесие на ужаса”. Нападаш първи, загиваш втори.
През януари 1961 г. Айзенхауер в прощалното си слово с тревога констатира, че „свързването на огромната военна институция (Пентагона – б.а.), с голяма оръжейна индустрия е ново явление... и то се чувства във всеки град, всяка служба, всяко министерство на федералното правителство. В кабинетите на правителството трябва да се пазим от налагане на неоправдано влияние на военно-индустриалния комплекс”.
Тази стряскаща констатация е направена, когато военният бюджет на САЩ е само 40 милиарда долара. А днешният му размер от 628 милиарда долара е смазващо доказателство за истинския стопанин и управляващ Съединените американски щати.
Младият и енергичен президент Кенеди и неговият заместник Джонсън вкарват САЩ във война във Виетнам. Годишните военни бюджети се утрояват, а печалбите на оръжейниците достигат умопомрачителни мащаби. Според официални данни само бомбите, хвърлени над Виетнам, „са повече от тези, употребени в цялата история на човечеството”.
Военният провал на американската армия във Виетнам е сериозен удар както върху международния авторитет на САЩ, така върху оръжейните производители и техните политически покровители.
Доктрината Никсън и мирът
Това дава възможност в Белия дом да влезе един от най-опитните международници – Ричард Никсън, спечелил президентските избори с обещанието, че ще прекрати американското военно участие във Виетнам. Осъждащ остро войнстващия външнополитически курс на своите предшественици, той предлага нова, радикална външнополитическа програма, станала известна в дипломатическата история като „Доктрината Никсън”, според която САЩ трябва рязко да съкратят военните си ангажименти и въоръжени акции в страни и региони, които не представляват стратегически интерес за Вашингтон и да изпълняват военните си ангажименти само с държави, с които имат договори.
Този нов външнополитически курс дава тласък на процеса на разведряването, започнал в началото на 70-те години. Подписани са 153 международни договори, някои от които с фундаментална стойност и до днес.
Реакцията срещу тази дързост, която директно посяга върху огромните интереси на военно-индустриалния комплекс и неговите политически покровители не закъснява. В резултат на добре режисираната афера „Уотергейт” Никсън е принуден да подаде оставка.
Уморени от войните, американските избиратели залагат на миролюбивата платформа на кандидат-президента Джими Картър.
Този краен идеалист и миролюбец още във встъпителното си слово като президент излиза с нечувана до този момент идея за „премахване на ядрените оръжия на Земята”, както и „незабавно съкращаване на производството на оръжие и на продажбите му за други страни: Една демократична държава, като САЩ, не трябва да бъде оръжейният търговец на света”, заявява той.
Картър осъжда не само мащабното военно производство, но и надпреварата във въоръжаването. Той се връща към позицията на ген. Айзенхауер, твърдейки, че най-голямата заплаха за световния мир и сигурност не е СССР, а надпреварата във въоръжаването.
Световната и американска общественост аплодират тази смайваща теза. Различна е обаче реакцията на оръжейните производители и свързаните с тях политически и икономически среди. Това поредно „грубо” посегателство върху техните интереси не остава без последствия.
Иранската революция от 1979 г. и кризата с 53-мата заложници
в американското посолство в Техеран е удобен повод за политическа разправа и с президента Картър.
Твърдо решени да не допускат повече „миролюбци” в Белия дом, оръжейниците и войнстващите среди във Вашингтон залагат на кандидат за президент, който твърдо да отстоява техните интереси. Това е крайно десният републиканец Роналд Рейгън. Дивидентите от правилния избор не закъсняват.
Една от първите инициативи на новия президент е рязко увеличаване с 40 % на военния бюджет, който надхвърля 300 милиарда долара. Това е акт без аналог в американската история. А до края на втория си мандат Рейгън „закръгля” военните разходи на 500 милиарда.
Доктрината на хегемонизма
Разпускането на Варшавския договор и разпадането на СССР рязко променя съотношението на силите на световната сцена. Влиятелни американски политици, анализатори и експерти мотивират необходимостта от сериозно съкращаване на разходите за отбрана. Дори с 50 %.
Могъщият във финансово отношение оръжеен сектор и привлечените от него влиятелни политически среди от изпълнителната и законодателната власт са на друго мнение. Те смятат, че е настъпил моментът за открито и агресивно налагане на проектирания от тях нов политически феномен – глобализма, чрез който ще се реализира и разработеният нов американски външнополитически курс към световен хегемонизъм. Разбира се, когато се налага, с употреба на сериозна военна сила. Затова и военният бюджет на САЩ не само не се съкращава, а в продължение на повече от две десетилетия ежегодишно нараства.
Бюджетът, който е почти колкото средствата за отбрана на всички страни в света обаче, както и астрономическите печалби, не са достатъчни за налагането на световния хегемонизъм. За реализирането на тази грандиозна по мащаби стратегическа програма не достигат дори усилията на привлечените към глобализма президентски администрации – на Буш-младши и Клинтън.
Най-голяма пречка пред глобалистите са националните държави. Те трябва да бъдат дестабилизирани, отслабени и поставени под пълен външен контрол, т.е. под техен. Тази цел може да бъде постигната чрез подкрепа или провокиране на военни конфликти, насилствено сваляне на националистически режими в Близкия изток и в Северна Африка, открити войни и завладяване на природните ресурси. Разбира се, безпрецедентният хаос и кръвопролитни граждански войни, които ще избухнат, също ще бъдат поставени под контрол от тяхна страна.
Далеч по-спешен и труден е въпросът с отстраняването на Русия като една от най-силните национални държави. На този етап се изключва пряката военна интервенция. Затова, като първа стъпка за постигането на тази цел е разширяването на НАТО и рязко увеличаване на американското военно присъствие до руската граница. Следва хвърляне на огромни средства за дестабилизиране на Украйна и провокиране на руско-украински военен конфликт. Разгръщане на непозната досега, дори от годините на “студената война”, антируска пропагандна кампания, дискредитираща Русия като агресор и заплаха за Европа.
Глобалистите разработват и специална програма за отслабване, обезличаване и постепенно разбиване на европейските национални държави. Поради съюзническите връзки и ролята на Европа като незаобиколим фактор за реализиране на хегемонистичните амбиции на глобалистите, се налага коренно различен подход.
От средата на 90-те години на 20 век стартира план за подмяна на европейския ръководен екип. Силните лидери, особено в по-големите държави, трябва да бъдат подменени със слаби, безлични и зависими персони. В изпълнение на тази мащабна амбициозна задача се включва целият политически и разузнавателно-дипломатически апарат на Вашингтон, изцяло поставен в услуга на глобализма. В продължение на две десетилетия европейският ръководен политически елит е подложен на груб натиск, шантаж, заплахи и брутално заменен с фигури, готови да обслужват интересите на глобалистите. България, както всички европейски държави, е една от жертвите на този кадрови произвол. Няма български външен министър, който да не е посочен или „утвърден” от глобалистите.
Впрочем, подмяната на изградения европейски управленски елит с “политически недоразумения”, дава отговор на въпроса на европейските граждани:
„Защо Европа днес няма лидери?”
Наред с погрома върху европейските ръководни кадри, глобалистите нанасят и сериозни вреди на конкуриращата ги европейска икономика и интеграционните процеси на континента. В резултат на огромните бежански вълни, предизвикани от „неконтролирания хаос” в Близкия изток, Северна Африка, както и санкциите, наложени на Русия, Европа, т.е. европейските граждани, платиха огромна цена за „дружбата” и „трансатлантическото сътрудничество” с глобалистите.
Резултатите през последните десетилетия от тяхната разрушителна дейност свидетелстват за огромните им възможности и неизчерпаем финансов потенциал.
Именно срещу такава невероятно мощна, строго организирана и перфектно позиционирана сила във всички сфери на политическия и икономически живот в САЩ, Европа и редица други точки на планетата се изправя Доналд Тръмп.
Освен безспорно голямата воля и кураж, той получи и една мощна обществена подкрепа, както и подкрепата на значителна част от деловите икономически среди. Отчитайки заплахата, която глобализма представлява, не само за националните държави, но и за самите Съединени щати, Тръмп получи подкрепата и на видни политици, общественици, интелектуалци, учени.
Как ще завърши очертаващият се грандиозен сблъсък между глобалисти и националисти, е трудно да се прогнозира. И най-големите политически анализатори избягват прогнози за изхода от този двубой. Очаква се обаче той да бъде продължителен и безкомпромисен.
Ако Тръмп успее, това ще бъде триумф на националните сили, както в САЩ, така и в световен мащаб. А такъв изход от схватката „националисти-глобалисти” ще нареди новия американски президент сред имената на най-великите държавници не само на САЩ, но и на планетата.
18.01.2017 г.
