• Република или султанат, има ли разлика?
Седмица преди парламентарните избори у нас д-р Ахмед Доган, почетният председател на ДПС, който в миналото определи пътя на България към Европа през Босфора, обяви от Боянските сараи, че с Анкара играта е „ва банк”. Рекетът, принудата и заплахите от страна на Анкара, написа той в своето политическо послание, целят възстановяване и легитимиране на неоосманизма по пътя на изборите и чрез коалиция ДОСТ.
За реалностите и тенденциите в този смисъл ние в „Нова Зора” предупреждавахме от години. Днес и за г-н Доган стана ясно, че всички карти са сложени на масата.
И Европа, в това число и България, може да граничи на юг не със създадената от Мустафа Кемал Ататюрк светска държава Република Турция, а с един неоосмански султанат, начело с „реис” (фюрер) като Реджеп Тайип Ердоган. Султанат, който може да бъде установен и легитимиран „демократично” с референдума, насрочен за 16 април, на който избирателите в Турция ще кажат дали одобряват предложените от управляващите конституционни промени. Очевидно разтревожен от тази перспектива, почетният председател на ДПС Доган призовава всички политици и етноси в България да заемат ясна позиция срещу надигащия се неоосманизъм. „Всеки от нас трябва да преживее своя исторически катарзис, пише той. Иначе за състоянието „разкрачен стоеж” се плаща много висока екзистенциална цена, и то поколения наред... В това виждам силата на раждането на Обединяващия патриотизъм. Съзнавайки, че времето е в нас, нека да покажем на света, че и ние сме във времето!”.
Г-н Доган обаче, пропуска, че Левски, комуто принадлежи цитираната сентенция за времето, е добавил: „То нас обръща, и ние него обръщаме”. И е заявил това в писмо до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. по повод неговото предупреждение да се варди, „защото времето ни носи сега погрешки”...
Г-н Доган сигурно е прав, че референдумът за преобразуване на кемалистка Република Турция в султанат е безумие. Но нима цялата история на Турция не е пълна с безумия? И османската, и републиканската! Химери за исторически реванш, за връщане на „предишни територии” никога не са липсвали. Дори понякога са се осъществявали. В сърцата на турските политици винаги е имало място и за Кърджали, и за Солун, и за Тракия и за Лудогорието. Нима с доктрината за „турско-ислямския синтез” военните не подготвиха почвата за неоосманизма?
В този смисъл онова, което ги сполетя с идването на Ердоган на власт, си е напълно заслужено! Лошото е, че и български политици обслужваха диктатурата, затваряйки си очите пред намесата на Турция във вътрешните дела на България. В българските избори, подкрепяйки къде ДПС, къде НПСД на Касим Дал, а напоследък и ДОСТ, те отвориха сами пътя за агитатори като турския посланик в София Сюлейман Гьокче.
Публична тайна е, че ДПС и лично Ахмед Доган са изпаднали в немилост пред обитателя на другия сарай (Бештепе - Анкара). Според мнозина станахме свидетели как на идейно въоръжение дойде “обединяващият патриотизъм”, и то тъкмо по тази причина. Любовта към общото Отечество, като противовес на сепаратизма, е нещо много навременно, дори прекрасно! Но що е Отечество? Кое е отечеството на живеещите в България наши сънародници с турско етническо самосъзнание? България или Анаватан (Турция)? Там, където неоосманистите разглеждат Република България не като държава на българите, а като „бивша територия” на Османската империя, чието повторно завоюване предстои. А пък на българската нация гледат като на съвкупност от етнически, религиозни, културни и други малцинства, всяко от които се шири в собствените си представи за национална принадлежност. „Заедност в различието”, „общи интереси”, „общо минало”, настояще и бъдеще, не изключват категорично проблема за езика, за религиозната и културна обособеност и толерантност, нито формирането на т. нар. самоуправляващи се райони. Не чухме обаче нито г-н Доган, нито Местан, нито Орхан Исмаилов да протестират срещу това, че кметът на турската община „Шехзаделер” („Принцовете”), която се намира във вилает Маниса, Йомер Фарук Челик, призова турският език да стане официален в България. Да не говорим за „изборните туристи” от Турция и за изселниците с двойно гражданство, които министърът на труда и социалната сигурност Мюеззиноглу „насърчи” да участват масово и организирано в българските избори, като подкрепят движението „Обединение ДОСТ” на Лютви Местан. Щото пък ДОСТ щяла да противостои на асимилаторската политика на българската „дълбока държава” спрямо тамошните „сънародници” на министъра. По същия начин те ще бъдат „насърчени” да гласуват с „да” на референдума на 16 април 2017 г. за въвеждането на президентско управление „от турски тип”.
Във връзка с исканите от Ердоган конституционни промени, които предвиждат той да има практически неограничени пълномощия, да бъде едновременно държавен глава, шеф на изпълнителната власт, върховен главнокомандващ на Въоръжените сили, главен кадровик на съдебната власт и дори председател на партия (управляваща или в опозиция), депутатът на Народнорепубликанската партия от Анталия Дениз Байкал каза: „Ако тези правомощия ги дадеш на Пророка, ще развратиш и него! От Адам до днес са дошли и са си отишли 124 хиляди пророци. Този, когото наричам „пророк”, е личност за пример, с висши морални характеристики и качества. В този смисъл казах, че ще развратим някого. По-рано го нарекох „Евлия”, пророк, в Трабзон. Пророк с малка буква, а не какъв да е пророк”. („Миллиет”, 18.03.2017).
Но отдавна е известно, че и най-умният си е малко прост. Трябваше ли да се разрази кризата с бежанците и нелегалните мигранти, за да разберат европейските лидери цялото коварство и изнудвачество, на което са способни днешните управници в Анкара? Трябваше ли министрите на Ердоган и членове на ръководството на създадената от него Партия на справедливостта и развитието (ПСР) да плъзнат из Европа, за да агитират като амбулантни търговци турците в ЕС да гласуват с „да” на референдума от 16 април, за да осъзнаят европейците опасността от пълзящата ислямистка диктатура? И когато властите по места им забраниха да водят пропаганда, която впрочем е забранена и от турското законодателство, те заплашиха Европа със „стократно отмъщение”. Включително със санкции, нова бежанска вълна, замразяване на дипломатическите отношения и закриване на турското небе за самолети, превозващи холандски и други западни дипломати. Едва сега Европа осъзна, че със своята мигрантска политика, която Тръмп нарече „шантава”, германският канцлер Ангела Меркел повери сигурността на Стария континент на новия турски падишах Ердоган. Обаче източната граница на ЕС се пази не от германци, французи, холандци, скандинавци, австрийци или поляци, а от българи и гърци. Кой по-добре от нас разбира, че сила се възпира със сила, а не само с дипломатически любезности?! Правото без сила е безсилно, а силата без право е безправие! Ние, българите, сме живели и като поданици на Османската империя, и като съседи и дори съюзници на Турция. Видели сме и раждането на Републиката на Ататюрк, и нейното израждане (в сатрапия), съпроводено с военни намеси, в това число военни интервенции в чужбина. Така че Републиката не е чак такъв антипод на Султаната и Халифата, за каквато я представя г-н Доган.
Великодържавните амбиции на Турция не са нито монархически, нито републикански. Когато през 1989 г. събралата се на площад „Таксим” в Истанбул тълпа скандираше „Армията – към София!”, на антибългарския митинг държаха речи лидерите на „републиканските” политически партии от целия политически спектър. И ако днес Бойко Борисов твърди, че ситуацията никога не е била по-предвоенна, той просто не желае да си спомни времето, когато е бил командирован в Делиормана да пази реколтата от яростта на потеглящите на „Голямата екскурзия”. Нека и русофобите от РБ, „Нова република”, „Да, България”, ДОСТ и част от ПФ да не ни размахват като плашило „анексията” на Крим от Русия. Понеже Турция можело да използва този прецедент, за да провокира отцепването от България на Кърджалийско и Лудогорието.
Когато вълкът е гладен, не му трябват прецеденти, за да си хапне агнешко. Пък и природата не търпи празни пространства. А в България цели региони са обезлюдени. Нашите политици, за разлика от Ердоган, не зачитат силата на демографията, поради което оставиха народа без хляб, унищожиха промишлеността с работните места, демонтираха под лекомислени лозунги и закони изграденият и ефикасен държавен механизъм на България. Не стига това, ами приеха и закон за двойното гражданство, чиито плодове берем днес. Прокудиха и милиони българи по света, торпилираха миналото, унищожиха послушно и служби, и армия, и образование, и едва сега си прехапаха езика, понеже Ердоган призовава турците в Европа да раждат по 5 деца, а ние се топим с часове.
Що се отнася до Крим, той не е прецедент. Още през 1937 г. Република Турция е заграбила сирийския район Хатай, инициирайки референдум под дулата на турската армия. И макар, че само 40 % от населението на Хатай са били турци, Турция го анексирала, възползвайки се от мълчанието на Франция, на която Сирия дотогава е била протекторат. Очаквайки нападение от нацистка Германия, Франция дори не протестирала. През 1974 г. отново републиканска Турция стовари военен десант и окупира Северен Кипър, където обяви признатата до днес единствено от нея Севернокипърска турска република (СКТР). Тогава Турция и Гърция бяха на ръба на войната, въпреки членството си в НАТО. Военните провокации на Турция в Егейско море не спират и днес. Анкара е готова да воюва дори за двата камънака, които турците наричат Кардак, а гърците – Имия. Ами Косово защо бе признато? То не е ли историческа сръбска земя?
Днес, когато Анкара е в обтегнати отношения с редица страни от ЕС и видимо е погребала своята „европейска мечта”, няма никакви причини да любезничи с България. Особено след като предишният ни премиер Борисов се беше превърнал в пощенски гълъб, пренасящ посланията на Ердоган и Йълдъръм до Ангела Меркел и Жан-Клод Юнкер. А поредица „евроатлантици” превърнаха русофобията в професия.
Президентът Радев и назначеното от него служебно правителство се опитват да отстояват националните интереси и сигурността на България, правейки протестни декларации и експулсирайки няколко турски агенти, предрешени като имами. Посланикът ни в Анкара Надежда Нейнски бе извикана в София за инструкции, но това не е достатъчно. Трябваше България да натири турския посланик Сюлейман Гьокче, който нагло се включи в акциите на ДОСТ. Дори образът му беше разцъфтял в предизборен клип на Местановата коалиция, който ЦИК забрани. Но защо регистрацията на ДОСТ бе потвърдена от ВКС на Лозан Панов, който уж се бори срещу задкулисието? От прекалено вживяване в театрото с „румънския модел”, представен от Лаура Кьовеши, на Панов не му остана време да види задаващия се на хоризонта „анадолски модел”. Да видим как новото правителство на България ще води играта „ва банк” с Анкара, когато се видят резултатите от турския референдум.
Апетитът на Анкара идва с яденето. Преди седмица премиерът Бинали Йълдъръм обяви триумфално, че страната му е дала насока на холандските избори. „Дори Европа вече прави политиката си, съобразно с Турция. За известно време спря расизма в Европа. Вразумете се най-сетне! Тези враждебни политики, тази враждебност към исляма и Турция, този страх от исляма няма да ви доведат до правилния изход!” („Миллиет”, 17.03.2017).
А на среща с медийните разпространители от Анадола, проведена в президентския комплекс „Бештепе”, малко след атентата в Лондон, бъдещият „демократично избран” падишах Реджеп Тайип Ердоган заяви: “Нито един европеец, нито един западняк няма да може безопасно и спокойно да направи и една крачка по улицата!” След което изрази съболезнование на народа на „приятелското и съюзническо” Обединено кралство. („Джумхуриет”, 23 март). Ден по-късно, изтъквайки значението на 16 април, той отправи следното „кърваво” послание: “Имаме много кръв, която да пролеем ако трябва за родината и за бъдещето!”.(пак там, 24 март). Чия кръв?
Британският „Индипендант” резюмира ситуацията с едно изречение: „Преди малко Ердоган заплаши сигурността на всички в Европа!”
„Главозамайването от успехите” пълзи и към по-долните етажи на властта. Неотдавна кметът на Балъкесир (от ПСР) скъса и захвърли подписаната през миналата година декларация за добри намерения между община Бандърма и компанията, която експлоатира пристанището в Ротердам. Това беше отговорът му на поредния отменен от властите в Ротердам турски митинг за референдума. Турският министър на правосъдието Бекир Боздаг пък квалифицира поведението на холандския премиер Марк Рюте като „детинщина”.
За капак всекидневникът „Миллиет” оповести с едро заглавие, че на българско-турската граница бил поставен „ветерански щит” срещу бежанците (18.03.2017). Това било формирование, попълнено с пенсионирани бивши военни, наречено „Шипка”, и то щяло да спира потока от нелегални мигранти, между които се промъквали терористи на „Ислямска държава”. Все едно че някой е завъртял филма от съветско време „На бой отиват само старците”!.. Младите защитници на Отечеството, санким, или са на гурбет в чужбина, или са негодни за военна служба, или не желаят да служат при сегашното безпаричие в армията и полицията. Дори на платената „доброволческа” армия не й достигат 6000 войници. А те могат да потрябват всеки момент, защото модернизацията на войската закъсня фатално, оградата с Турция е недовършена, а от юг един нов „Сюлейман Безумни”, министърът на вътрешните работи на Турция Сюлейман Сойлу, се провиква: „Да им пращаме по 15 хиляди бежанци на месец, че да се побъркат!”.(„Миллиет”, 17 март).
У нас някои ронят сълзи за емисаря на Ватикана, католическият свещеник Паоло Кортези, който си бил заминал от Белене, обиден от нетолерантния, негостоприемен и проклет български народ. Затова ще цитираме казаното от българския православен свещеник Владимир Дойчев пред „Стандарт” (17.03.2017): “Отказвам да приема определението за народа си „проклет”. Работата на пастира е да обича паството си, дори с неговите недостатъци”... Къде си вярна, ти любов народна!
