Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ОТ „КРАЯ НА ИСТОРИЯТА“ КЪМ КРАЯ НА ЛИБЕРАЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 16

 

Възходът на нелибералната демокрация

Фарид Закария, който още през 1997 г. в своя статия постави въпроса за възхода на нелибералната демокрация в света, излезе в края на 2016 г. със статия във в. „Вашингтон пост“, озаглавена „Американската демокрация стана нелиберална“. В нея той отбелязва, че в своята книга за нелибералната демокрация от 2003 г. е писал, че според социологическите изследвания американците демонстрират най-голямо уважение към трите най-недемократични институции в страната – Върховния съд, Федералния резерв и въоръжените сили. Днес обаче доверието и уважението към Върховния съд и Федералния резерв също са се сринали и се е запазило само това към въоръжените сили. Както институциите, така и културата на либералната демокрация е в заник в САЩ днес (21). А доверието само към въоръжените сили е индикатор, че немалко американци биха били готови да приемат и военен режим, тъй като повече се доверяват на военните, отколкото на традиционните политици.

Затова и в САЩ, и в останалия свят има тенденция на възход на нелиберални лидери. Новоизбраните нелиберални или антилиберални популистки лидери обаче не срещат единодушна подкрепа. И това не е случайно. Те не държат в ръцете си цялата идеологическа машина, имаме огромното дигитално медийно пространство. Затова Доналд Тръмп бе посрещнат с невиждани преди това протести в САЩ, още преди да встъпи в длъжност имаше дори самоизгаряния на хора в знак на протест срещу него. Нещо повече, проучвания на агенция „Галъп“ показаха, че Тръмп е президентът, който започва своя мандат с най-ниския от 40-те години насам рейтинг – едва 44 %. Той е единственият президент, към когото положителното отношение намалява в двата и половина месеца от изборите до встъпването му в длъжност (22).

В България през последните месеци на своя мандат президентът Плевнелиев се ползваше с доверието едва на около 20 % от избирателите, според проучване на „Алфа рисърч“. Същата агенция отчита през 2014 г., че нелибералният политик Тодор Живков има одобрението на 55 % от българите. След 27 години либерална демокрация с най-голямо доверие се оказва политик отпреди появата на тази демокрация.

В тези условия на все повече места се налагат авторитарни режими или различни форми на нелиберална демокрация, която прехвърля конституционно ресурси в ръцете на един човек и е свързана със засилване на ограниченията за външно въздействие върху съответната държава, прокарвано чрез неправителствени организации и медии, а и чрез дигиталните медиии. Това е

опит да се централизира властта, за да се получат повече правомощия за справяне с проблемите

да се ограничат външните системни зависимости, да се затворят страните за тях, като се предлагат различни протекционистки и антиглобалистки мерки.

В най-мощната икономика на света днес, каквато е китайската, няма либерална демокрация. Русия налага своя форма на „суверенна демокрация“. В Турция се появи ислямска нелиберална демокрация. Във Вишеградската четворка се утвърждават версии на нелиберална демокрация.

 

В голямата част от Близкия изток и Северна Африка опитът за налагане на неолиберална демокрация под световен корпоративен и американски контрол доведе до хаос и възход на ислямски неофашизъм.

Нарастващата несигурност от всякакъв вид, като се почне от несигурност за работното място, страх да не бъдеш ограбен, че идват опасни терористи и имигранти, че може да избухне война и пр., възпроизвежда

ситуация, описана още в „Държавата“ на Платон

В нея той разказва как кризата на демокрацията предизвиква появата на устати оратори, обещаващи да спасят и избавят хората от опасностите, стига да им се даде властта. Това води до господство на авторитарни фигури и тирани, появява се форма на управление, наречена от него „тирания“.

И сега навсякъде са във възход популистки сили и режими, разрушаващи системните партии, носители на неолиберална демокрация. Капитализмът в условията на криза, както през 30-те години на 20 век, се спасява чрез нелиберални демокрации, авторитарни и популистки сили и може да доведе на власт нови версии на неофашизъм. Факт е нарастващата вълна от евреи, които в последните години напускат Европа и бягат към САЩ или Израел. Както в края на 20-те и началото на 30-те години на 20 век.

Докато у нас новопокръстените в началото на 90-те години на 20 век „демократи“ обясняваха как с либералната демокрация ще постигнем небивали икономически успехи и ще настигнем Запада, което „комунизмът“ не успял да направи, се оказа, че в гигантската глобална надпревара между икономическите възможности на два типа политически системи – тази на Китай и на САЩ – големият победител е китайската нелиберална политическа система, начело с комунистическа партия, претендираща да изгражда „социализъм с китайска специфика“.

У нас трудно ще намерите някой от пренаписалите биографиите си след 1989 г. да признае това, но в САЩ не кой да е, а Франсис Фукуяма бе интелектуално честен да го направи, казвайки, че китайската система „може да взема бързо големи, сложни икономически решения, сравнена с агонизиращата политическа парализа, овладяла САЩ и Европа през последните години“ (23).

По подобен начин, ако сравним разрушения във война между 1956 и 1973 г. Виетнам с 27-годишния преход към капитализъм в България, ще се окаже, че моделът на нелиберална демокрация във Виетнам му е донесъл през последния четвърт век по-голям икономически успех, отколкото наложеният корумпиран компрадорски модел на българска либерална демокрация.

Демографската катастрофа и икономическите загуби от разрушаването на хиляди индустриални предприятия по време на това, което у нас се нарича с неолибералната идеологема „демократичен преход“, вероятно са по-големи, отколкото тези на Виетнам по време на 17-годишната му война със САЩ. И българските лидери по времето на социализма очевидно са вземали по-рационални икономически решения от днешните либерално-демократически политици, ако сравним факта, че онези за пет години, между 1970 и 1975 г., изграждат първите два блока на АЕЦ „Козлодуй“, а сегашните за 25 години не само не изградиха АЕЦ „Белене“, а доведоха страната до милиарди загуби от замисления, но неосъществен строеж.

„Отвореното общество“ отива в историята

В глобален план върви делегитимация на ключов идеологически инструмент и дискурс като „отвореното общество“, чрез който бе наложена неолибералната компрадорска демокрация в страни като нашата. В масовото съзнание в началото на 90-те години на 20 век, когато в бившите социалистически страни бяха създадени фондации и институти с наименование „Отворено общество“, това означаваше поне две неща.

Първото бе свобода на словото, неограничавано с политически инструменти, но обработвано с икономическите инструменти на съответните собственици на медии. Това трябваше да донесе рационалност, да дава истините за нещата. С победата на Тръмп в САЩ и Брекзита в Европа обаче се разгръща

нарастваща либерална истерия

че свободата на словото всъщност ни е вкарала в едно „постистинно общество“. И се дават всякакви съвети как тя да се ограничи, за да могат някои хора да ни казват коя е „истината“.

Вторият елемент на неолибералната идеологема заотвореното общество“, с която се наложи глобализираната неолиберална демокрация под американски контрол, бе

„свалянето на границите“

В продължение на много години медиите възторжено напомнят провъзгласената за историческа реч на Роналд Рейгън на 12 юни 1987 г. пред гражданите на Западен Берлин, когато той призовава за събаряне на Берлинската стена, за да дойдели „свободата“ и „демокрацията“: „Господин Горбачов, отворете тази врата! Господин Горбачов, разрушете тази стена!“. Редовно ни показват с либерални възторзи за „свободата“ и „демокрацията“ кадри от разрушаването на Берлинската стена. Това всъщност се превръща в

инструмент за налагане на господството на глобализирания капитал

който ражда толкова тежки противоречия, че започват да се строят повече и много по-големи стени, отколкото, докато съществуваше съветският социализъм.

От 1945 до 1991 г. стените, изградени между различни държави, са 19. В края на “студената война” през 1991 г. те са 12, а през следващите две десетилетия почти се утроиха. През 2014 г. са 64 и стават все повече. За точната им дължина се спори. Различни автори в периода между 2007 и 2012 г. дават цифри от 12 000 до 41 000 километра (24). Този процес се разгърна след терористичните актове на 11 септември 2001 г. и имаше за цел да спира имигранти и терористи. За следващите 15 години 30 държави започват да строят стени, като само през 2015 г. 15 държави вземат решения за това (25). А Доналд Тръмп, наследникът на призоваващия за свалянето на стените Рейгън, започва да строи по границата с Мексико 3200-километрова стена – най-голямата след Великата китайска стена. Така идеологемата за „отвореното общество“ като същност на либералната демокрация отива в историята.

Диалектиката на историческото развитие на капитализма, за която говори Маркс, се е проявила в пълната си сила. Когато му е било необходимо, за да увеличи печалбата, капитализмът се е глобализирал, наложил е идеологемата за „свалянето на стените“ като израз на движение към най-доброто общество – либералната демокрация. След като това рязко увеличава всички противоречия, той изоставя тази идеологема и започва да строи стени, за да се съхрани.

Ето защо не е странно, че на 27 януари британското издание „The Conversation“ излезе със заглавие „В едно странно бъдеще: защо либералното обещание за истинска свобода е лъжа“(26).

За милиони хора по света то наистина изглежда лъжа.

Кризата на социалдемократическата левица

Неолибералната глобализация и кризите на либералната демокрация обаче се превърнаха във фактор за криза и на социалдемократическата левица. Тя възниква като алтернатива в края на 19 век, опирайки се именно на възхода на многопартийната представителна демокрация, в която вижда инструмент за защита на работническите интереси, различен от революционната борба.

След Първата световна война кризата на либералната демокрация води до криза и разпадни процеси и на социалдемократическата левица. Тя открива отново територия за развитие и постига своя върхов период след Втората световна война до 70-те години на 20 век в условията на кейнсианска регулация на икономиката.

След това кризата на капитализма и преходът към глобализиран неолиберален капитализъм започнаха да обезсилват социалната държава и либералната демокрация. Това постави началото на кризисни процеси в социалдемократическата системна левица, която разчиташе на силата на либералната демокрация, допълвайки я с инструментите на т. нар. социална демокрация, свързани с преразпределителната роля на държавата.

В опит да намери път напред левицата излезе временно от тази криза през 90-те години и началото на 21 век, приемайки и подкрепяйки глобализацията чрез идеологиите и политиките на „Третия път“ на Блеър във Великобритания и „Новия център“ на Герхард Шрьодер в Германия. Това обаче й донесе краткотрайни успехи във времената на разпад в Източна Европа и извличане на огромни ресурси в хора и финанси от тези страни.

След това задълбочаването на кризата на либералната демокрация засили кризисните процеси в левите партии в Европейския съюз и те започнаха да губят позиции навсякъде, особено след финансовата и икономическата криза от 2008 г. Независимо от надеждите за тяхното възраждане чрез фигури като Алексис Ципрас, Джеръми Корбин и Бърни Сандърс, кризата на либералната демокрация води към тенденция, позната от 30-те години на 20 век, а именно маргинализация на този тип системно ляво.

Очакванията обаче, че това може да бъде циклична криза, подобна на тази от 30-те години, засега нямат достатъчно основания. В съвсем нова историческа ситуация, при която предходният тип многопартийна представителна масова демокрация умира, стои въпросът за откриване на новото ляво и неговите инструменти за успех. Неспособността да стане това благоприятства авторитарно-популистки, дясно консервативни и фашизоидни сили.

Засега лявото във вид на „социализъм с китайски черти“ или на виетнамски тип социализъм продължава ускорено своя ход напред. То обаче е нещо съвсем различно в използваните инструментариуми в сравнение с традиционната социалдемократическа левица в Европа, която дължи своите големи успехи на златните години на либералната демокрация, но и своята криза – на кризата и тенденцията към терминален стадий на предходната либерална демокрация.

Очевидно е, че в досега съществуващата си форма, създадена в една друга технологична епоха и стадий на капитализма, тя отива към миналото. Възможно е някакво нейно възраждане, но само ако се премахне съществуващото неравенство и се тръгне към нови форми на дигитална пряка демокрация.

Вървим към нова епоха, в която лявото, което ще се появи, ще бъде съвсем различно. Ляво в епохата на постнеолибералната демокрация и четвъртата индустриална революция (27).