• Сравнение на начините, по които Благоевата партия изправи ръст, с начините,
по които социалистическата идея и социалистическата партия се препънаха след 10 ноември 1989 г.
Неотдавна излезе от печат „Ален мак самотен“ от Мерсия Макдермот - биография на патриарха на българския социализъм Димитър Благоев (в Англия, родината на Макдермот, монографията се появи на книжния пазар преди четири години – 2014 г.). Естествено е в подобен труд да срещаме познати факти и свидетелства, тъй като е предназначен за чуждестранен читател, който знае твърде малко за България и българската история. В този смисъл нормално е „Ален мак самотен“ да предизвика по-голям интерес у нас. Още повече, че Макдермот ни занимава с възлова фигура на националния ни развой.
Своите качества на вещ и обективен познавач и тълкувател авторката доказа още в биографичните творби за Васил Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански. Както в тях, така и в „Ален мак самотен“, най-важно за Макдермот е проникването и съпреживяването на идеите на личността и новата епоха след Освобождението. Вероятно това я е накарало в краткия увод към новото си произведение да цитира знаменитите думи на революционера-патриот Сандански, които са и нейно кредо: „Да живееш, значи да се бориш. Робът за свобода, а свободният за съвършенство“ .
Поводът да напиша тези редове
е не просто увлекателният разказ и живото, опиращо се на фактите перо на авторката. Тя ме направи свой сподвижник и с начина, по който защитава повярваните от нея леви убеждения: чрез анализ и вглеждане в интелектуализма на Благоев и в неговото дело. Всъщност, Макдермот не се задоволява с констатиране и описание на миналото, тя влиза някак си непосредствено и с нотки на интимност в контурите на това минало, за да го преведе на „човешки език“, за да го придвижи по-близко до нас и направи осезаемо, с възвърнати детайли. Изглежда, че Макдермот е от оная изчезваща порода историци (с мощни наследства във френската историография), които умеят да
превръщат историята в живот!
Но книгата прикова моето внимание и поради други две причини – едната лична, другата по-обща.
Интимната е, че в нашия ямболски дом Благоев играеше ролята на домашно божество. Родителите ми, първоначални учители, не можеха да забравят младежките си години, когато са членували в партията на Дядо Благоев. В семейството ми се приемаше за аксиома, че Благоев е символ на човешката почтеност, скромност и етическо съвършенство. И на революцията – социалната! Реален човек, но и икона, която дава светлина и сили на отделния човек в битката му за социална справедливост.
По-общата причина е, че Макдермот, може би несъзнателно, се включва в остра съвременна дискусия, водена у нас през последните двайсет и осем години (периода на прехода) за това кой е Благоев в идеен и исторически план!
На стр. 2
От стр. 1
Беззъб филантроп, предтеча на идеи, с които живеят днешните социалистически партии в ЕС, или революционер, радикален опонент на Втория Интернационал, който приобщава отрано българската социалдемокрация към кръгове, които, държейки на парламентаризма, допускат в екстремни исторически ситуации упражняването и на революционно насилие в борбите за освобождаване на трудовия народ от гнета на капитализма? Благоев само за реформиране на капитализма ли е, или за установяване на социалистическо общество?
И още. По-късното българско развитие, главно това след 10 ноември, 1989 г., действително ли доказва в по-голяма степен правотата на възгледите, защитавани от Янко Сакъзов, отколкото на Благоев? Верни ли са внушенията на перестроечните идеолози след 1989 г., които минимизират идейните противоречия между Благоев и Сакъзов, между тесните и широките социалисти, изкопавайки пропаст между теоретическите и практическите схващания в тесняшката партия и тезисите, наложили се след болшевизацията на БРСДП (т. с.) през 1919 г.? Мотивирани ли са постановките, според които Благоев се е разграничавал от Октомврийската революция? Действително ли Благоев е бил противник на Септемврийското въстание и поначало скептик по отношение на Георги Димитров и Васил Коларов? Имат ли основание твърденията, че Благоев е по-скоро предвестник, „чучулига“, подготвител на социалните преобразувания, отколкото революционер, съчетал пропагандата на идеите с тяхното конкретно реализиране? Правдоподобни ли са изказваните мнения, че Благоев е имал доктринерско отношение по националния въпрос, че е жертвал патриотизма в името на интернационализма, че греши генерално във връзка с тогавашните реалности на Балканския полуостров и участта на Македония?
Без да спазвам поредността на въпросите, ще споделя моето впечатление от образа и дейностите на Благоев, така както са представени в монографията на Мерсия Макдермот.
Първото, което тя извежда на предно място, е значението на Димитър Благоев като човек на Възрожденската епоха, като оформящ се деец на Българското възраждане, изживял зрялата си възраст в Следосвобожденска България! Според данните, които Макдермот изнася, роденият през 1856 г. в село Загоричане (на североизток от Костур) идеолог на българския социализъм е бил закърмен от своите родители (най-вече от родната си баба) с преданията, легендите и митологическите представи в този македонски край. Още през ученическите си години той попада под влиянието на своя учител Георги Динков (Динката), борец за българска църква, противник на фанариотите, раде-тел за дълбока образователна реформа в полза на българското училище, съратник на събирача на български народни песни Стефан Веркович и пр. В Истанбул (Макдермот го нарича Костантинопол), Благоев изпитва огромното въздействие на своя любим учител Петко Р. Славейков, с когото заедно се премества в Одрин, за да продължи да го следва в Габрово и Стара Загора. От Славейков, според авторката, Благоев се учи на родолюбие, на мисловна честност и всеотдайност, но и на отрицание на чорбаджийския слой (Славейков нарича чорбаджиите зорбаджии, които на турски ще рече изедници, зверове).
Макдермот разкрива твърде релефно и сцените, в които младият Благоев посреща руснаците през 1877 г. в Стара Загора. Като останалите ни сънародници той възприема руските солдати за братя-освободители. Нали превзелият въображението му Славейков пише: „Руска сила, руска воля, руска кръв и руский пот ще избавят от неволя наший падналий народ“?! Сътрудничи, с риск за живота си, на влязлата в боеве с турците руска войска. Ентусиазмът му обаче се охлажда през май 1878 г., когато пристигал в Одеса да учи, се сблъсква с бездушието и бюрократизма на руското чиновничество, но и с тукашните дълбоки социални неравенства. Това неприемане и отвращение от Руската империя като социална система, обобщава Макдермот, е първи сигнал за
острата социална чувствителност
у първопроходеца на социализма в България. Така Благоев в един ранен етап се превръща в русофил, настроен срещу господстващата царска власт в Русия.
Според Макдермот, след завръщането си през 1885 г. в България, Димитър Благоев се изявява като национално отговорен интелектуалец-социалист, който намира оригинални и верни отговори на проблемите, с които живее българската нация. Като македонски българин и той иска да даде принос за единството на разпокъсаната ни страна. Привърженик на освобождението на Македония, останала под турско робство след Руско-турската война от 1877-78 г., Благоев стига до извода, че съвременната ситуация, в това число ситуацията на Балканите, могат да бъдат решени най-цялостно при победа на социализма във всички балкански държави. Чак тогава балканските държави ще могат да се обединят – върху равноправна основа - в балканска федерация като перспективен проект за преодоляване на враждебността между съседните народи и осигуряване на значим икономически ефект в мащабите на Европейския континент. Имат ли основание твърденията, че Благоев е по-скоро предвестник, „чучулига“, подготвител на социалните преобразувания, отколкото революционер, съчетал пропагандата на идеите с тяхното конкретно реализиране? Правдоподобни ли са изказваните мнения, че Благоев е имал доктринерско отношение по националния въпрос, че е жертвал патриотизма в името на интернационализма, че греши генерално във връзка с тогавашните реалности на Балканския полуостров и участта на Македония?
Убеждавайки се в користната и безразсъдна политика на двореца, Благоев клони към идеята за автономия на Македония като реалистична държавна форма, която ще гарантира българския интерес върху тази част от отечеството. В определен момент, разочарован от политиката на сърбите и гърците, даже препоръчва временно да се запази турско владичество над Македония, тъй като по-опасна и по-трайна би била интервенцията, властта върху македонските земи на славянските и православни съседи.
Макдермот изтъква, че
Благоев не вярва във войната като инструмент за решаване на националния въпрос.
Според него с мирни усилия ще се постигнат по-обнадеждващи резултати. Принципен противник остава на участието на България и в Балканската, и в Междусъюзническата, и в Първата световна война. Предвижда, че в тези войни нашата държава ще загуби територии и престиж, ще получи извънредно тежки икономически и политически удари. „Войната на Балканите, казва той, няма да постигне нито автономия на Македония, нито нейното обединяване с България: тя само ще доведе до катастрофа и икономическа катастрофа България и ще застраши нейната независимост като нация“ (Макдермот). Единствено, според Благоев, ще се облагодетелстват Фердинанд и неговото престъпно обръжение. Благоев стига самостоятелно до мисълта на Ленин, че свойство на капитализма е да ражда войни, че този процес се ускорява в по-висшите му форми на съвременно съществуване. Онова, на което Благоев се надява, е, че настъпилите след войните разорение на населението, отрезвяване на хората, масовото им обедняване, стопански хаос и катастрофално развитие на човешките съдби ще предизвика смутове, недоволства, бунтове сред войнишката маса и народа. Макар и да не изключва революцията като следствие от изгубената война, той повече държи на парламента, на изборите за Народно събрание, които ще дадат превес на партията на тесните социалисти, на антивоенните сили. В статията „По кой път“ , цитирана в монографията, Благоев пише дословно: „И така пътят за възтържествуването на социализма в България е същият, който описахме по-горе. Той е ясен, определен и най-точно известен. Класова политическа борба днес, класово политическа борба утре и класово политическа борба до деня на тържеството. Неуклонно ползувание с най-могъщото оръдие в тая борба – избирателното право, тоя е пътят на социалистическата наредба“.
Без гръмки фрази, с убедителни аргументи, Макдермот показва
високия духовен ръст на Димитър Благоев,
степените на неговото израстване и интелектуално узряване. За мен това е следващият урок, почерпан от нейната книга. Като всеки индивид с вродени способности, Благоев още като студент в Санкт Петербург успява да усвои и преработи в себе си получените информация и знания в областта на естествените науки и икономиката, на юриспруденцията и художествената литература, на политиката и социологията. Вътрешен усет, а не единствено избраният метод му помагат да провиди слабостите на „аграрния социализъм“, на народничеството, да осъзнае колко напразни са опитите на младежите от „Народна воля“ да свалят от власт монархията чрез тероризъм, терористични акции. Същата настройка, съчетание на разум и интуиция, му помагат да осъзнае, че „старите течения в революционната борба са банкрутирали и че трябва да се търсят нови революционни пътища. Преди това още, изучавайки руския социално-икономически живот, бях започнал да се убеждавам, че техните революционни възгледи не издържат критика, те все повече не ме задоволяваха“ (Благоев).
Действително, Божия ръка е тласнала бедното момче от България, попаднало в столицата на една могъща империя, да се заеме с проучване на нейните недъзи и пороци, с нейното отричане. В период, когато блестящи руски умове са във фаза - мечти за сливане с народния живот, романтични блянове за бунтове с герои, подсигурили своето безсмъртие, - Благоев се взира в текстове на не толкова наложили се в Русия автори – Ласал или Маркс. Окомерът му го насочва да се занимава най-подробно не с друга книга, а тъкмо с Марксовия „Капитал“. И да направи свое откритие през 1883 г. „По такъв начин от изучаването на Ласал и Маркс излязох с един определен цялостен социалистически светоглед. Главният извод от него беше тоя, че единствената задача на социалиста съставлява пропагандата на социализма сред работническата класа, сред индустриалния пролетариат, издигане на класовото му съзнание, организирането му и тласкането на борбата му към крайната цел – експроприация на експроприаторите. Относно Русия, за мен беше ясно, че тя беше влязла в пътя на капитализма и че революцията в Русия, особено социалната революция, е възможна само като работническа, пролетарска революция. Оставаше ми да се заловя за пропагандата на социалистическите си идеи“ (Благоев).
И тази пропаганда на социализма я начева
първата марксическа организация в Русия,
основана и ръководена от българина Димитър Благоев.
Според мен тук става дума за постижение със световноисторически измерения! „Така Благоев - пише авторката – е пионерът на марксизма в Русия и признание за този факт е, че тридесет и девет години по-късно, на 6 ноември, 1922 г.,той е избран за почетен член на съвета на Петроград“ . През 1883 г. Благоев влиза във връзка с работници от Путиловските стоманолеярни, от най-известните заводи в руската столица, подготвя листовки, разпространява брошура на Плеханов, преводни статии, пропагандни материали, става инициатор на издаването на в. „Рабочий“ (1885 г.). Във вестника се появяват двете знаменателни статии на Благоев: „Какво липсва на трудещите се?“ и „Какво трябва да получат трудещите се?“
Завърнал се (изгонен от руските власти) в България през 1885 г., Благоев продължава - в български условия - да дири форми и способи за пропагандиране на марксизма и отново, както в Санкт Петербург, пристъпва към формирането на социалистическа организация, която да приведе в действие - сред българските работници - идеите на социализма. Макдермот доуточнява, че условията за посяване на социализма в България са сравнително по-добри, отколкото в Русия. Първо, разпространението на социалистическото учение има допирни точки с току-що отминалата революционна борба през Възраждането. Второ, трудно е да се намери конфликтност между заключенията, които прави марксистът Благоев и позицията на водача на националната ни революция Васил Левски. „Левски ясно заявява – подчертава Макдермот, - че крайната цел на неговата революционна организация е да замени „деспотично-тираничната държавна система“ с истински свободна и демократична република, в която експлоатацията на народа от привилегированите богати чорбаджии вече няма да бъде толерирана и всички националности ще живеят в съгласие, братство и равенство“. Благоев добавя, че на фона на решените проблеми на националната ни независимост, възникват нови: „турците ги няма, но алчните чорбаджии остават!“ ; Великите сили попречват страната да бъде обявена за „чиста и свята“ република. Трето, у нас, в отличие от Русия, съществува още едно предимство: живи са „традициите на масовото революционно движение, основано от Левски“. Четвърто, националната революция изпълнява значението и на буржоазна, липсват феодални остатъци (в Русия са съхранени). Пето, в България, поради турското робство, няма от векове класа на аристокрацията – този факт дава предимство на плебейско-демократичните тежнения сред населението. Шесто, в България интелигенцията „произлиза в болшинството случаи от хората на труда, в Русия не така. Седмо, да не се забравя, че у нас „марксическата мисъл предшества раждането на работническото движение“.
В монографията си М. Макдермот изобразява немалко моменти и от личния живот на Благоев – запознаването и брака с търновчанката Вела, наследница на знатно и уважавано семейство, преживените изпитания в различни селища на страната, уволненията и новите му назначения, непрекъснатото му противостоене на статуквото, упоритостта, с която разпространява социалистическите идеи. В случая проличава талантът на изследователката да рисува витално и пластически безукорно душевните вълнения на Благоев. Но ако нещо ме впечатли в монографията, това е изобразяването на незави-симия му борбен и непреклонен дух, казаното за енергията, с която налага идеята, на която се е посветил, за
фанатичната му вяра, че е длъжен да служи докрай на трудовия народ.
Впечатлиха ме още пословичната му скромност и честност, а също обожаването на труда. Няма хитрувания и лукавщина у Благоев, вметва Макдермот, всичко в него е прозрачно и отдадено на социума. Невъобразимо е как при такова неистово посвещаване на общността, на човешкия колектив, Благоев е съумявал да отстоява със завидно постоянство правата на индивида, семейните ценности. И да прави от собственото си поведение пример за подражание. Явно, при Благоев срещаме отпечатъци от етиката на възрожденеца, сдържана и събрана в себе си, чужда на хедонизма.
И според британската историчка Благоев, след завръщането си от Русия в България, започва пропагандата на социализма и марксизма почти от нулата. Както други познавачи на проблема, и тя разказва как Благоев и неколцината интелектуалци, почти всички завършили западни и руски учебни заведения, първопроходци на българското социалистическо движение, са били враждебно или присмехулно посрещани у нас, с какъв остракизъм са ги оценявали по улиците в градовете, и в пресата. И как масово хората не са вярвали, че тази групичка интелигенти ще успее да „пробие“ в политическия ни живот. В книгата се пресъздават известни моменти от проявите на първите социалисти. Тук действащи лица са великотърновецът Никола Габровски с неговото прочуто лозе, Трайко Китанчев, от македонското село Подмочани, Георги Бакалов – бивш ученик на Габровски, Евтим Дабев - издателят на в. „Росица“, Спиро Гулабчев с анархистичните му забежки, Янко Сакъзов - възпитаник на няколко чуждестранни университета – в Йена, Лайпциг, Тюринген, Лондон и Париж, Сава Мутафов и Константин Бозвелиев от Севлиево и Габрово, блестящият публицист и фейлетонист Георги Кирков, Гаврил Георгиев - редактор на „Социалист“, Никола Харлаков и др. Началото се поставя с пропаганда на марксизма, с постепенно увеличаване на малобройните последователи, докато развитието на сюжета се концентрира в изострящи се полемики и конфронтации между съидейниците: за това има ли и каква по-конкретно почва има социализмът у нас? На кой социален фактор да се заложи главно или единствено? Парламентарна или масово политическа партия да е новата общност на социално ориентираните българи? Приоритет ли да е всекидневната дейност за подобряване на социалното положение на трудещите, или тази дейност да се центрира около осъществяването на идеала на социализма, на бъдещето социалистическо общество?
Така Макдермот систематизира известни факти и събития, за да удостовери как протича първо обединяването, а след това разделянето между Димитър Благоев и Янко Сакъзов като водачи на двата лагери на ранните български социалдемократи. Благоев е за това всекидневната дейност на социалистите да се обвърже и „подчини“ на социалистическата идея. Сакъзов е за разменени места на двата компоненти – дейността и идеята. Благоев е за определено класов подход, според който водеща сила и ръководител в борбата за социализъм е пролетариатът, работничеството. Сакъзов размива тази идейна рамка: в новата Българска социалдемократическа партия (БСДП), преименувана през 1894 г. на Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП), според него, членуват на равноправни начала всички ощетени от капитализма хора: занаятчии, работници, селяни, дребни търговци, интелектуалци и пр.; допуска участието на представители на капиталистическата класа. Благоев залага на революционните промени (на социалната революция в по-далечна перспектива), Сакъзов все повече акцентува върху филтриране на „социализма“ в буржоазната система, държи на реформиране на капитализма, и точка! Благоев подчинява средствата на целта, понякога абсолютизирайки значението на целта. Сакъзов е за „класово сътрудничество“, Благоев – за „класова борба“. Сакъзов хиперболизира значението на средствата за сметка на целта. Благоев мотивира средствата от целта. Това са два типа идейни виждания: едното приобщава Благоев към радикално настроените социалисти в Европа, другото присъединява Сакъзов към социалдемократите-опортюнисти от коляното на Едуард Бернщайн. “Движението е всичко, крайната цел нищо“ (Бернщайн).
Според Благоев левите хора, които тепърва ще се борят за изграждане на справедливо общество, е крайно необходимо още преди революционния обрат да бъдат възпитавани като пълноценни личности, проникнати от ново социално мислене и поведение, от нова етика. По този начин той обвързва социалните с моралните категории, отказвайки да разглежда етиката откъснато от социалната идея. В някаква степен Благоев предхожда идеята на Ленин за „внедряване“ на пролетарско съзнание в пролетариата. Но той се разминава с тезиса му, че революцията вече чука на вратата на историята, поради което тя ще трябва да се извърши от реални хора с техните позитивни и негативни устройства, за чието образование и духовен растеж обществото ще се погрижи след революционните промени. Ерго, Благоев удължава времетраенето на „посяване“ на социалистическата идея, тъй като смята, че на революционера, на човека, посветил се на революционната кауза, трябва да му се помогне - преди мирния или немирен прелом - да култивира у себе си вътрешни критерии за добро и зло, за красота и грозота, за справедливост и свобода, да постигне по-завършено нравствено възпитание, да се превъоръжи духовно, да усвои система от ценности, превърнали се в негово лично достояние и дълг.
Показателно е, че тази логика и развой на социалната мисъл у Благоев углъбява противоречията му със Сакъзов: с годините разминаванията помежду им стават още по-непримирими, взаимните критики още по-остри. Идейните конфликти прерастват в напрегнати лични отношения, извиращи от идейните позиции на тесния и широкия социалист. Според мен появата на Сакъзов на поклонението пред мъртвия Благоев е акт на политическа куртоазия, едва ли на политическа и човешка толерантност (за това намеква и Макдермот). Дори и от ковчега Благоев не би могъл да прости греха на Сакъзов, чиято партия се окървавява с участието си в кабинета на проф. Александър Цанков по време на Септемврийското въстание.
В книгата си Макдермот, без да прибягва към пряка полемика, доказва, че Благоев през годините на Първата световна война и след това до кончината си изживява еволюция като общественик и политик. Той коригира в значителна степен възгледа си за революцията като далечна перспектива, за да признае нейната актуалност във времето, в което живее. „В миналото Благоев набляга – пише Макдермот – върху ролята на парламентарната борба като същевременно изразява съмнения относно възможността за мирен преход към социализма. Сега, в светлината на неотдавнашните събития (най-вече Октомврийската революция – бел. Ч.Д.), той категорично заявява, че тъй като никоя управляваща класа няма да се откаже доброволно от властта, революцията не би могла да бъде напълно мирна и безкръвна, или да успее без период на диктатура от страна на пролетариата и неговите съюзници, докато старият държавен апарат бъде разрушен и заместен с нов, социалистически. Комунистите предпочитат мирните средства, но те са принудени да упражняват сила, като степента й се определя не от самите тях, а от нивото на съпротива, оказвана от „противниците на истинската демокрация, на демокрацията на работниците и селяните“ (последните два кавичкосани реда са от статията на Благоев „Диктатура или демокрация“ – 1919 г.). Същевременно, както подчертава авторката, Благоев предпазва партията от „ляв екстремизъм“, разглеждайки участието в изборите като „част от класовата борба“. Благоев смята, че „опитът, който другари са натрупали в правителството, както на национално, така и на местно ниво, ще бъде полезен, когато започнат да управляват страната след революцията, тъй като „задачата на партията се състои не само в унищожаването на старото, но и в изграждането на новото“.
Благоев променя разбирането си и за съюзниците на пролетарската партия. Признава, макар и със закъснение, че с оглед на българската ситуация, работническата революция трябва да привлече и бедното селячество, тоест да се превърне в работническо-селска революция. Осъзнава погрешността в подхода си към занаятчийския слой и интелигенцията. Пиша за теоретическите му констатации, тъй като партията, която той изгражда, и преди изживяната от него еволюция се крепи главно върху интелигенцията (учители, адвокати, държавни чиновници), дребните занаятчии и работниците. „В статия в „Работник“ Благоев твърди, че не може да се очаква истинско въстание от хора, които са предимно селяни и занаятчии, без значение колко са притиснати и потиснати, и че дори да се вдигнат, няма да има никакъв резултат, докато не се развие революционната класа на пролетариата“ (Макдермот). Тъкмо тази постановка с времето претърпява коренна промяна като поука от Октомврийската революция и Септемврийското въстание.
Според мен има нещо изкуствено, схоластично в железните указания на Благоев в ръководните органи на партията да се осигурява непременно мнозинство на представителите на работниците. Разбирам, че в началния период Благоев е искал да запази на всяка цена класовия пролетарски характер на партията. Но този свой стремеж той го превръща в догма. Превръща го в догма, тъй като не се съобразява с българската реалност, в която за оформена работническа класа е трудно да се говори, дори в сравнение с Русия. Пролетариатът се състои от наскоро дошли в градовете селяни, които се трудят предимно в строителния и транспортния сектор, в малки работилници, цехове, и много по-рядко във фабрики и заводи. Добре е, че поне критичният патос във връзка с интелигенцията Благоев не го осъществява точка по точка. В БРСДП (т. с.), например, на централно и местно ниво, и като ръководен състав, и като членска маса, преобладават идеалисти интелигенти и просветени занаятчии (разделението между тесните и широките социалисти става през 1903 г.).
Заради втвърдената и затова станала безжизнена норма, Благоев допуска грешки с неизкупими последици. Авторката привежда пример с молба на Александър Стамболийски пред Благоев, по време на войнишките бунтове в края на първата световна война, за съюзяване между партията на работниците и неговата партия на селячеството в името на общата им борба срещу монархическия режим, на извършването на преобразования, които ще помогнат на всички хора на труда. Благоев отказва. Коментарът на Макдермот, „Стамболийски се обръща към Благоев с предложение БРСДП и Земеделския съюз да обединят усилията си за сваляне на правителството и монархията, но Благоев отказва, заявявайки, че двете партии се различават радикално по своите характери и цели“. Според мен, липсва също диалог с анархистите, които тогава са третата по мощност и масовост лява формация. Отношенията между социалистите и анархистите са видимо враждебни, което повлиява допълнително за отслабване на „левия фронт“. Тук вините са взаимни - на социалистите и на анархистите. Анархистите, по подобие на социалистите, едва по време и след Септемврийското въстание, осъзнават необходимостта от съюз на левите сили у нас – симптоматични са изводите, които прави след 1923 г. водачът на родните анархисти Георги Шейтанов (вж. книгата ми „Власт и безвластие“ – 2015 г.- Бел. Ч.Д.). Макар и със закъснение, „под влияние на Ленин и болшевишката революция – допълва авторката, - Благоев вече мисли за съюз на работниците и дребните собственици, т. е. малоимотните и безимотни селяни и дребни занаятчии“.
Британската изследователка проследява много внимателно и с научна добросъвестност как животът, възходът на лявото движение, динамиката на социалните процеси след Първата световна война правят от Благоев близък съратник на Владимир Ленин, едва ли не адепт на идеите, които изповядват дейците на Октомври в Русия. Благоев през този период дава път към ръководни позиции в партията на личности като Георги Димитров и Васил Коларов, които ще ознаменуват след няколко години нейната болшевизация. „През 1905 г. – пише авторката – Георги Кирков заменя Харлаков като секретар на партията и ОРСС (синдиката на партията – бел. Ч.Д.), младият Димитров е негов помощник в синдикатите“. И още: на дванадесетия конгрес на партията през 1905 г. „нито Харлаков, нито Бакалов са преизбрани в Централния комитет и техните места са заети от Васил Коларов и Христо Кабакчиев, едни от най-великите привърженици на тесния социализъм“. Тези заключения на авторката опровергават тезите на днешни идеолози на Българската социалистическа партия, които подценяват значението на промените в мисленето и общественото поведение на Благоев в навечерието и след 1917 г., съчиняват от образа му модификация на общоделец, отрицател на Септемврийското въстание.
Ако поискаме да сме по-прецизни, ще трябва да отбележим, че Благоев още през 1902 г. цитира труда на Ленин „Какво да се прави“ в отделна статия – „Опортюнизъм или социализъм“. В тази публикация Дядото посочва „Какво да се прави“ като образец на творба, която „анализира корените и природата на опортюнизма както в международен план, така и в Русия, и разяснява теоретическата основа, върху която са изградени всички марксистки партии“. Наред с това, както изтъква Макдермот, „тесните социалисти например приютяват и подпомагат моряците от бойния кораб „Потьомкин“, които имат присъди заради бунтове, но успяват да стигнат до пристанище Бургас (участие в първото издание на руската работническа революция от 1905 г. – Бел. Ч.Д.). През 1906 г. подпомагат и някои от главните болшевики, включително Максим Литвинов и Симон Тер-Петросян (Камо), при закупване на оръжие в България“. През 1921 г. БКП събира за поразените от глада райони на Поволжието 1200 вагона зърно.
Изследователката обръща внимание и върху статия на Благоев от 1916 г., в която той пише за военните поражения, претърпени от руския „парен влак“. Извадка в монографията от тази Благоева публикация: „Преди тридесет години ние заедно с Плеханов считахме, че в Русия революцията е възможна само като революция на руския пролетариат. Революцията от 1905 г. напълно оправда тези наши очаквания. Но днес е още по-ясно, че в Русия революцията е възможна само като пролетарска революция“. Друг факт, който доизяснява отношението на Благоев към Октомври. „На 2 декември 1917 г. - изтъкна Макдермот - Благоев, Христо Кабакчиев и Георги Димитров говорят на масов митинг на площада пред Народното събрание пред около десет хиляди работници. Те единодушно приемат резолюция, в която поздравяват Октомврийската революция и обявяват, че каузата на руския пролетариат ще бъде тяхна собствена“. През 1919 г. на свой конгрес Благоевата партия се преименува на Българска комунистическа партия, събитие, свързано както с опетняването през военния период на името „социалдемократ“, така и реализирано под влияние на победоносната пролетарска революция на болшевиките в Русия. Фактът, че преименуването в БКП се извършва от политическа формация, ръководена от Благоев, би трябвало да ни подтикне към по-определени обобщения относно ролята на Дядото в „болшевизирането“ на партията на тесните социалисти в самия край на 10-те години на ХХ в.
следва
