Нова Зора

От известно време обикалям болниците на София и така да се каже, другарувам с моите болежки. Те ту ме стиснат в прегръдката си, ту я разхлабят; ту дръпнат пердето на прозореца и светлината нахлуе в мислите ми, ту прикрият всеки лъч и мракът стане мастилен и гъст...
Така ме завари и вестта за Коце. Както тежък език на камбана удря и разтриса, така отекна и тази вест в сърцето ми. Прониза ме. Смачка ме. Патерицата ми чак се огъна от удара. Опипом се добрах до бюрото и там, захлупен над него, ме завари жена ми. Бях написал на един лист: Мили Коста, къде бродиш сега?
Много болки, възторзи и радости съм преживял. Много покруси и разочарования, че и предателства дори! Но обърна ли се назад, вгледам ли се в миналото, все се виждам с блеснали очи - един от хилядите млади идеалисти на онова поколение-мост, изстрадало и съзидало България. Онази България, която загубихме и която малцина имаха куража, пък и дарбата да защитят от хулите, лъжите и наплевателствата на ренегати, на наемници и врагове. Затова сега се опитвам да допиша изречението на своя поплак за Костадин Чакъров, над което съпругата ми ме завари захлупен, оглушал и вцепенен от екота на страшната вест.
Замина си Коста. Изпратиха го и близки, и непознати, и другари и не съвсем другари, и вярващи, и не съвсем християни, и честни, съвестни и последователни, и други, може би не чак дотам. Те бяха дошли в дъждовния декемврийски ден в храма “Св. Седмочисленици”, държаха смирено своите свещи, загледани в треперещия пламък. Какво бе онова, което събираше толкова много и толкова различни хора? Костадин Чакъров бе комунист и такъв си остана до последния час. А според пошлата матрица на антикомунизма, неговото място по пътя към отвъдния, не може да бъде в храма на всеопрощаващия Бог. Но нали Бог е пътят, истината и животът, би попитал Коста. И нали Бог събира, а не разделя, би добавил с усмика той. И нали Богу лъжата е ненавистна, а истината драга; нали съзиданието подкрепя Той с могъщата си десница на Вседържател, а не разрухата и нещастието на цял един народ?
Задавам от името на Коцето тези въпроси, които мисля, че не биха дошли на устата на никого в онзи час на последно сбогом, защото ми предстои да изтъкна най-същественото, заради което го обичаха хората: отстояването на правдата, на истината, на идеята, на вярата, че животът има смисъл единствено ако е посветен в служба на народа ти, на отечеството! Че да се бориш срещу лъжата, е въпрос на дълг, на чест, на достойнство и на мъжество, разбира се, особено в настръхнали времена като днешните.
А Костадин Чакъров не се умори да громи лъжата, да усмирява с усмивка и аргументи наплевателите, да съкрушава с интелект и начетеност наемниците и ренегатите, и да защитава правдата за най-съзидателното, най-велико време в живота на България.
И той като мен и нашият род сме издънка на българи бежанци от Кукуш - славния български град, дал на България апостола Гоце Делчев и пролетарския поет Христо Смирненски. За българите от този изравнен със земята от гръцката артилерия, и след това умишлено изгорен, вече несъществуващ български град, баща ми с гордост казваше: “Ние сме двойно препечени българи, на два огъня сме печени и затова сме люти като македонската двойно препечена ракия.” И Коста го доказваше по своему. И когато говореше за Тодор Живков, и когато защитаваше истината за политиката на БКП в условията на доктрината на ограничен суверенитет и правеше съответните паралели с днешния ден. Това е обяснението, че във века на информацията неговите интервюта, качени в ютюб, са четени и препрочитани от хиляди българи. Книгите му - “Вторият етаж” и “Нашествието на демократите” са се превърнали в библия за мъдростта и в неотменима присъда за перестройчиците и ренегатите.
Много пъти съм си мислил какво е това, което опазва особения статут и периметър и неподражаемите черти на това поколение български комунисти, и по-далече от фактора среда и идеалите, които обуславяха този фактор, не съм стигал. Затова ще ги повторя: героика и идеализъм. Това са съставките на нашето с Коста личностно изграждане. Може би това бе последното поколение идеалисти в БСП. По-късно то преживя много сътресения от политическо, теоретично и нравствено естество, които дадоха сериозно отражение върху аспекти от личностното поведение и разбиране на мнозина. Като се вглеждам обаче в имената на тези, които тогава стояха начело на нашата комсомолска младост, виждам, че никой не се е забъркал в голямото криминално разграбване на страната ни, никой не си е изцапал името през т. нар. преход.
Аз отстоявам правдата за истинските комунисти, мои другари, и нека това да е моят грях и грехът на Костадин Чакъров, светла му памет. Ако е грях това да бъдеш честен, да нямаш нищо, за да бъдеш свестен, да гониш цял живот химери, докато други гонят кариери, и в името на него, на народа, домогват се до личната изгода.
Мили Коста, къде бродиш сега?