Нова Зора

Някои държавници непрестанно яхат метлата, но напъните им са повече от прозрачни. Искат да вкарат обществото в последния етап на обругаването на всичко положително, което българинът постигна през ония сакрални за мнозина 45 години. Владее ги нездравият платен ентусиазъм на соросоидите, които са плъзнали като хлебарки след ремонт в държавния апарат. Като неписан закон от най-ново време задължително край тях се мярка и широкият гръб на скандално известната фондация “Америка за България”.
С две думи, свидетели сме на нескопосни, на келяви опити на съвременните кирякстефчовци, и по-конкретно тези от Министерството на образованието, да ни вкарат в пропагандната лъжепарадигма за “кървавия комунизъм”. И да се опитат да ни внушат, че той едва ли не бил погубил българската нация. Поетът би казал - ресто, не струва. Ние ще добавим, несолидно, несериозно! Защото този нагъл опит издава преди всичко откровена преднамереност, подплатена със сериозен дефицит на познания върху собствената ни история и непознаване творчеството на класиците на българската литература. Ако да бяха чели Вазов, вместо да ходят и да се друсат като шебеци по площадите и да крещят “кой не скача, е червен”, щяха да се замислят над думите на чорбаджи Марко от “Под игото”: “Нещо, което се възпрещава, по-силно се желае...”
Бедата е в това, че се мислят за победители. А нали е казано, че победителите пишат историята.
Има обаче една малка, но важна подробност, която кухите лейки съставители и вдъхновители на новите учебници по история за 10-и клас, пропущат.

Както се казваше в една американска поредица - архивите са живи! И в подкрепа на тази “архивна истина” сме и ние, все още над два-три милиона българи, които построихме социалистическа България.
Още сме живи ние, които създадохме България като индустриална държава, с модерна промишленост, с високо продуктивно селско стопанство, с мощен военно-промишлен комплекс, с машиностроене, с електронноизчислителен отрасъл, с роботика, химия, лека промишленост, енергетика...
Нека погледнем дори само картината в моя град - Стара Загора, където започна и завърши моята професионална реализация.
Започнах работа в далечната 1974 г. в Града на липите, в току-що построения Завод за запаметяващи устройства (ЗЗД), който само за няколко години се превърна в най-големия завод в Европа за производство на дискови запаметяващи устройства. Изделията на ЗЗУ имаха международно признание като създадени на най-високо технологично ниво. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че в това отношение България дишаше във врата на най-известните световни фирми като италианската “Оливети”, японската НЕК, американската “Дейта нова”, френската “Шлумбергер”.
На база на усвоената върхова японска технология в ЗЗУ България застана до най-високо развитите в технологично отношение държави. И особено през 1986 г., когато започнахме производство на дискови запаметяващи устройства по технологията “Уинчестер”, което ще рече, че изделията бяха с осигурена висока плътност и качество на записа.
Само за няколко години бившето невзрачно металообработващо предприятие “Берое” се превърна в Комбинат по роботика - НПКР “Берое”, където бяха положени основите на българското роботостроене и започна производството на български промишлени роботи. По американски лиценз бе усвоено производството на робота “Верзатран”, а след него последваха оригинални разработки от серията РБ, дело на специалистите от Института по роботика към НПКР “Берое” и Института по техническа кибернетика и роботика към БАН - ИТКР. Една от разработките - робот, специализиран за заваръчни операции, беше внедрена веднага във военната промишленост на Съветския съюз и благодарение на това бяха осъществени сложните заварки под вода на корпусите на най-модерните тогава подводници от проекта “Тайфун” (с титанов корпус). С други роботизирани системи пък бяха оборудвани производствените линии на заводите “КАМаз”, а трети - “бояджийските роботи”, замениха хората, работещи в силно токсичната среда на бояджийските цехове.
Виждал съм трудно прикриваните и поизкривени от завист физиономии на скъпи другари от СИВ. Виждал съм и изумените от изненада очи на западни партньори, при това от най-стратегическите, от онези, които сън не ги хващаше заради конкуренцията, която се очертаваше с постиженията ни в този южен град на България, дръзнал да мери ръст с постиженията на световни индустриални центрове и фирми. И съм бил горд, че съм българин.
Така се случи, че работих доста време и в ДСО “Хранмаш”, в това число и като негов генерален директор, понеже централното управление на обединението бе в Стара Загора. ДСО “Хранмаш” беше един от немалкото стопански субекти тогава, чийто обем на промишлена продукция гонеше няколко стотин милиона лева. При това тази продукция бе изключително експортно ориентирана за комплектни обекти в страни като Куба, Иран, Ирак, Сирия, Никарагуа, Афганистан, СССР...
Не искам да говоря за българския военно-промишлен комплекс, широко представен на територията на окръга. Само ще спомена, че неговата продукция бе предпочитана почти навсякъде в света.
Под пълна пара работеше и Заводът за азотни торове, известен повече с абревиатурата АТЗ. Неговата продукция също бе изключително експортно ориентирана, и то за пазари, където плащаха “в твърда валута”, както се казваше тогава (и тя тогава бе наистина “твърда”).
В тези години първоешелонните заводи “Прогрес” - за чугунови отливки, и “Сърп и чук” - за изковки, осигуряваха не само потребностите на нашия пазар, но работеха и за износ за претенциозния италиански пазар.
Територията на Старозагорски окръг е известна и с факта, че на нея и досега работат голяма част от мощностите на българската енергетика. А те дават 20 % от производството на електроенергия в страната.
Най-голямата гордост на Стара Загора бе изнесеното звено на БАН, откъдето тръгна и българското космическо приборостроене. Цялата специализирана апаратура за единствения български изкуствен спътник досега “България 1300”, бе изработена от специалистите приборостроители в Стара Загора. Стара Загора беше на път да осъществи немислимо за други градове и страни завоевание - да получи поръчки от съветската авиокосмическа промишленост! По тази причина започнахме строителството на завод за космическо приборостроене. Това строителство не завърши поради настъпилите политически промени в държавата, които промениха и съдбата на 85 000 работници в окръга. Само в “Марица-изток” тогава работеха 25 000 души. 12 000 - бяха в “Арсенал”, 12 000 - в “Хранмаш”. В ЗЗУ, от който вече нищо не е останало, работеха 8 000 души, над 1000 от тях бяха високо квалифицирани инженери и научни работници. Самият аз, когато започнах работа в завода, макар и инженер-настройчик, тръгнах от обикновен работник, толкова наситен с инженерни кадри бе колективът на завода.
Почти всяко предприятие имаше поне по две почивни станции - на планина и на море. Заводът за строителни конструкции - ЗСК, за който пропуснах да спомена, с генерален директор Господин Великов, имаше почивна база с ранг на четиризвезден хотел на пъпа на Слънчев бряг. Такава база имаше и завод “Арсенал”, която и сега действа. Стара Загора бе най-развитият в промишлено отношение град, а по обем на продукцията бе веднага след София и Пловдив. Хората живееха в най-хармонично развития град на България, за което мнозина мечтаеха.
Ето това се случваше с нацията по време на “страшния комунизъм”. Хората живееха пълноценно и творчески, строяха, произвеждаха, отглеждаха децата си, образоваха ги... А зад тях стоеше държавата! Сега за децата на тези деца са учебниците за 10-и клас по история, които трябва да напълнят главите им с небивалици.
Знам, че няма да успеят, но ме боли, защото се подменя животът ми, животът на поколението мои съвременници от времето на „страшния комунизъм” и защото наричат моята болка „носталгия”, и очакват да се срамувам от своя труд, от труда на своите колеги, с които заедно успяхме да превърнем изостаналата някога аграрна България на цар Борис Трети в равностоен член на клуба на най-развитите в индустриално отношение държави в света.
Не, не се срамувам. Горд съм със завоеванията на българското чудо в икономиката, културата, изкуството, духовността и спорта. Те бяха така ослепително безспорни, че заслужиха специалното внимание на т. нар. Римски клуб. След което се разбра, че това, което е позволено на Зевс, не е позволено на вола... Днешният български ден е безспорното доказателство.
Просто стана така, че всичко, за което говорих дотук, е вече история. Злостната отрова на злонамереността, на враждебността, на управленското резоньорство довърши мерзкото си дело. Историята за страшната разруха на българската икономика, за провала на българската държавност, за деградацията на обществото ни, за всичко, което се случи след т. нар. десетоноемврийска революция на демокрацията, върна България в началото на 20 век, все още не е изследвана. Загубихме онази България на дръзкия пробив в международното разделение на труда. От огромното социалистическо икономическо наследство ни оставиха само няколко мизерни процента, чрез които все още крета на изкуствено дишане държавата ни.
Умишлено бяха разрушени почти всички материални свидетелства на социализма и днес вече на голо поле могат да се пишат необходимите учебници на лъжата и клеветата. Неолибералният икономически модел, наложен ни отвън, и утвърден от маломерни туземни администратори, докара българина до положение да оцелява, а не да живее достоен живот, така щедро гарантиран му от новата Българска конституция.
Виновниците за всичко това стават все по-неспокойни. Те изпитват животински страх от гроздовете на гнева, узрели в душата на народа ни. И заради това са така усърдни в своите ялови напъни да преиначат историята. Те вярват, че ще заблудят младото поколение с измислените митове за “кървавия комунизъм” и нечовешкото икономическо робство и че поне временно ще отложат справедливия съд на историята. Старите грешници много добре знаят, че прошка няма да има. Че е жива обществената памет, че е жива и каузата на правдата. Бих казал дори, че тя е безсмъртна, както е безсмъртна България.
В това вярвам и се подписвам: аз, един свидетел на историята, инж. Енчо Енев.