Нова Зора

Вечерта на 16 февруари т. г. от Ливан в Турция долетя държавният секретар на САЩ Рекс Тилърсън. На предната спирка от близкоизточната си обиколка - Ливан, дипломат №1 на САЩ преживя нечувано унижение. Беше заставен да чака с часове да го приеме ливанският президент Мишел Аун. Причината е известна - САЩ признаха Ерусалим за столица на Израел, както и решението на Вашингтон да премести посолството си от Тел Авив в Ерусалим. Но и посещението на Тилърсън в Анкара не беше от най-приятните, щом преди да е стъпил на турска земя, започна да се оправдава, че САЩ никога не били предоставяли тежки оръжия на кюрдските формирования за самозащита на населението в Северна Сирия (YPG). Поради което нямало и какво да си прибират от тях.
Продължилата над 3 часа среща на Рекс Тилърсън с турския президент Реджеп Тайип Ердоган протече при пълно медийно затъмнение. Вместо от професионален преводач, преводът се осъществяваше от външния министър на Турция Мевлют Чавушоглу. Българският опит, когато при визитите на премиера Борисов в Турция като преводач се изявяваше скулпторът Вежди  Рашидов, явно е заразителен...
От направените след срещата Ердоган–Тилърсън официални изявления и коментари се разбра, че двете страни си остават на предишните позиции, но изразяват желание за сваляне на напрежението между тях и за сътрудничество в борбата с тероризма. Очаква се през март да бъде сформирана съвместна комисия, която да изработи механизъм за взаимодействие.
Вашингтон и Анкара ще продължат да имат различни преценки относно характера на въоръжените формирования на сирийските кюрди. За Вашингтон те са основна сухопътна сила в борбата с терористичната организация „Ислямска държава”. За Анкара Партията на демократичния съюз на сирийските кюрди (PYD) и нейното въоръжено крило – отрядите за народна самозащита (YPG), са просто сирийски клон на „терористичната” Кюрдска работническа партия (РКК). Оказва се, че и тероризмът е въпрос на гледна точка и интереси.
От гледна точка на Британската империя Джордж Вашингтон е бил терорист... А щом определението за тероризъм е почти толкова обтекаемо, колкото и терминът „джендър” в Истанбулската конвенция на Съвета на Европа, колко му е САЩ да твърдят, че никога не са предоставяли тежки оръжия на „терористи”? А след това да обещават, че ще си ги съберат след пълното унищожение на „лошите” терористи от ИД! И дори, че ще накарат формированията YPG да воюват срещу „терористичната” ПКК...
Обаче ИД „вампиряса” - първо, в Сирия и Ирак, а след това в Афганистан. Техеран директно обвини Пентагона, че е натоварил джихадистите на американски военни хеликоптери и ги е превозил до Афганистан. Оттам част от тях са се прехвърлили в бившите съветски републики от Средна Азия и Каспийския регион. Факт е, че ИД пое отговорността за нападението срещу християнска църква в Дагестан обаче...
Ако тези обвинения са основателни, значи САЩ нямат никакво намерение да напускат районите на Близкия и Средния изток и посредством ИД си създават алиби да поостанат там поне до изчерпването на залежите от въглеводороди. Зад ласкателствата на Вашингтон към Анкара относно „стратегическото партньорство” и ролята на Турция в борбата с тероризма се крият съвсем прозаични намерения тя да бъде употребена като маша срещу всички, които оспорват американската хегемония в района. Тезата за „най-добрата” (според САЩ) Турция обяснява Орхан Бурсалъ във в. „Джумхуриет” (18.02.2018). Оказва се, че за Чичо Сам „идеалната” Турция е тази, която е враг на Русия, Иран и Сирия. А защо не и на Китай, който също предизвиква САЩ в този и други региони?
„Тази приказка, пише Бурсалъ, обяснява ясно гледната точка на американците. Най-основната специфика, която САЩ би трябвало да очакват от един съюзник, е той да има последователно и заслужаващо доверие поведение, допринасящо за постигане на целите на американската политика. Ще очакват същото и от Турция, и ще му лепнат измислицата за „стратегическото съюзничество”. САЩ са в трудно положение и сега опитват невъзможното - Турция, заедно със съюза РКК / PYD / САЩ, да формират в района съюз против Русия, Дамаск и Иран. При този съюз, в рамките на американските планове за оформяне на близкото бъдеще на Средния изток, Турция без съмнение е нещо необходимо и неизбежно. Без Турция този план няма да сработи. САЩ не са в състояние да „воюват” с Турция. „Война” между двете страни може да има само във фантазията на американския генерал на терена (корпусен генерал Пол Фънк). По сирийската политика, между Белия дом и Пентагона, тоест Министерството на отбраната, има очевидни различия. Една част от служителите в Пентагона са за това, прилагайки хубавичък натиск върху Турция, да се осигури „смяната на редиците” от нейна страна. Това четем в писанията на бивши служители на Пентагона и Белия дом в американските платформи за обмяна на мисли.
Не знаем съдържанието на продължилия повече от три часа разговор между Тилърсън и президента Ердоган. Тази визита и направените след нея изявления показват, че САЩ са изправени пред може би най-трудния въпрос в живота си. И че съзнават, че за да го разрешат в рамките на съюза НАТО, ще трябва да пролеят още много пот.
Какво се предлага в замяна на Менбич? Визитата на Тилърсън не означава промяна в политиката на САЩ в Средния изток. Напротив, в изявленията нямаше и намек за промяна. Любопитен съм много, какво ще разрешат в съвместната комисия, която ще се учреди през март? Най-важната точка в дневния ред изглежда Менбич. Като най-голяма отстъпка американците могат да накарат YPG-PYD да излязат от Менбич. Могат да кажат „да” на това арабите, които са мнозинство от населението, отново да станат господари на района. И дори задно с Турските въоръжени сили те биха могли да осигурят контрол. Но (американците) изобщо не мислят да напуснат този район. На изток от Ефрат има една, контролирана от тях 50-хилядна въоръжена армия на РКК-YPG. Какво ще струва на Турция оттеглянето от Менбич, или установяването в Менбич на съвместен контрол на САЩ и Турските въоръжени сили? Това е основният въпрос. „Елате да сформираме фронт” ли? Турция да се включи във фронта срещу Дамаск, Иран и Русия ли? Това ще е най-голямото безславие за страната и ще означава вампирясването отново на същата политика, както през 60-те години, когато САЩ използваха страната ни като краен военен пункт. Това ще е указател, че дори в обозримо бъдеще никога няма да настъпи мир за Средния изток. И че ще продължи войната във вероизповедното и етническо блато.
Не сме длъжни да се караме със САЩ. Без съмнение трябва да поминуваме добре със Запада. И с Русия, и Иран. Но ако няма политики и решения, които да осигурят спокойствието и мира в Средния изток, и които ще улеснят това страните да защитят собствените си граници, Турция ще стане член на клуба на губещите. САЩ са в безизходица и опитват невъзможното.”
Що се отнася до възможното, Министерството на финансите на САЩ вече се готви да покаже на Анкара и една икономическа тояга, замисляйки въвеждането на 53 % допълнителен данък върху вноса в САЩ на стомана. Както казва Намък Екинджи, председател на Съюза на турските износители на стомана, „ако се въведе този данък, няма да можем да изнесем и един грам стомана”. Приятелство, стратегическо съюзничество, сътрудничество в борбата с тероризма, споделени евроатлантически ценности и т.н. – цялата тази злоупотреба с терминология се оказва само прикритие на старата имперска политика. Включително на нейното „продължение с други средства” или войната с пълномощници (прокси войната).
Ако към момента на излизането на този брой на „Нова Зора” не е регистрирана употреба на химически оръжия някъде в Сирия, която да бъде приписана от „демократичната общност” на режима на Башар Асад, значи провокацията предстои. Публична тайна е, че тези оръжия могат да бъдат доставени на сирийските „бунтовници” от Свободната сирийска армия през територията на Турция, Ирак, Ливан или Израел.
Предвиждайки такова развитие, френският президент Макрон, чийто рейтинг пада главоломно, се закани да се намеси военно срещу Дамаск. Вероятността химически оръжия да използват „бунтовниците” срещу режима на Асад, се изключва априори. Защо ли? Защото те са „кучи синове”, но „наши кучи синове”. Ерго, макар да са терористи, те са „добри терористи”. Тогава с какъв тероризъм воюват Турция, САЩ и бандитите от Свободната сирийска армия? Не са ли прави онези, които смятат, че тероризмът е въпрос на гледна точка? От гледна точка на Британската империя, например Джордж Вашингтон е бил терорист. А от гледна точка на Високата порта терорист ще да е бил Васил Левски. Затова е бил осъден на смърт чрез обесване не заради създадената от него Вътрешна революционна организация, а заради убийството на слугата на Денчо Халача в Ловеч... Едно е да обесиш революционер, друго е да окачиш на бесилото криминален престъпник, нали? Само че ако Портата окачваше на бесилката и агите убийци, краят на онова „присъствие” дали нямаше да настъпи по-скоро?
Превъплъщенията на „борците за демокрация” в Сирия са многобройни и далеч не се изчерпват със смяната на имената на различните бандитски групировки. По повод тези метаморфози турският министър на екологията и градоустройството Мехмет Йозхасеки заяви: „Пускат си дълги бради и стават от ИДИЛ. Скъсяват брадите и стават от PYD!” (Партия на демократичния съюз на сирийските кюрди).
Новото е, че кюрдите от Северна Сирия се поставиха под егидата на Башар Асад и заедно с правителствената армия отбраняват Африн срещу турските нашественици. „Правилните” медии обвиняват Дамаск за цивилните жертви в Африн и Източен Гута (Дамаск), но не питат от кого щеше да „прочисти” района турският аскер? Когато американската авиация бомбардираше Ракка и Мосул, как отличаваше цивилното население от терористите на ИД?! На война, като на война!
След като видяхме коя Турция е най-добра за САЩ, да помислим и коя Турция е най-полезна за България.
Държавата, която ни „пази” от бежанци и нелегални мигранти в замяна на българското ходатайство пред ЕК ли? Това е и държавата, чийто президент заплашва Европа с нова бежанска вълна. Държавата, в която за най-елементарната критика на властта се лежи в затвора заради „членуване в терористична организация” и „пропаганда на терора”. Може ли тази Турция да е добър приятел на България, когато турската армия и подкрепяната от нея Свободна сирийска армия безчинстват в Северна Сирия? При това наричат агресията си „Операция „Маслинова клонка”!.. По-добра ли е тази Турция от държавата, в която военните определяха правилата на играта? Очевидно не. Макар че идеални съседи няма, както няма и вечни приятелства. Съществуват само вечни интереси, които не винаги съвпадат с българските.
Заслужава си да припомним една шотландска поговорка: „И най-добрият от нас има толкова недостатъци, а най-лошият - толкова плюсове, че човек може да ги обърка”.
Управлението на Ердоган може да се опише с приказката за китайския император, който се оплакал на първия си министър. „Сън не ме хваща, като си помисля, че никой не се бои от мене, затова съм решил: онези, които не си плащат данъците, да бъдат бичувани; тези, които не ми се покланят - да бъдат измъчвани, а критикуващите ме да бъдат екзекутирани”. „Но това без друго са престъпления – припомнил министърът. - Ако наказвате само виновните, само те ще се боят от Ваше величество”. „Вярно, затова ще наказвам и невинните”. И заповядал да обезглавят министъра...
Що се отнася до Турция, там Ердоган решава кой ще влезе в затвора и кой ще бъде освободен. За българските управляващи проблеми с човешките права в Турция сякаш не съществуват. Далеч по-безопасно е да се говори за „диктатори” като Владимир Путин, Ким Чен Ун или Башар Асад...
Някога упрекваха гръцкия премиер Андреас Папандреу, че вреди на приятелството с Турция, а той отговаряше: „Който има такива приятели, той няма нужда от врагове!”