Продължение от бр. 22
3. Такива въпроси задават
и такива идеи възприемат, макар и с други думи и в други условия, и българските идеолози на Възраждането и на модерната епоха. Тази идеология бе формулирана и разпространена в обществото в средата на 19 век, в началото на църковните борби.
Средновековието нямаше нужда от интелигенция, защото живееше със своето религиозно съзнание и животът бе устроен по канонните на вярата. Църквата ръководеше и държавата, и народа – всички бяха в нея, а не с идеи и идеологии. Имаха вяра, надежда, любов, Бог. Но след преп. Паисий, когато се роди идеята за националната държава, т. е. когато започна смяната на общественото съзнание и формирането на буржоазията като класа, бе необходима широка обществена прослойка, която да работи за идейното и духовното осъзнаване на народа и превръщането му в нация.
Започна отделянето от религията и Църквата и заменяннето им с идеологии.
Българските условия и целите на българското историческо равитие през буржоазната епоха (т. е. от Възраждането насам) бяха такива, че не даваха повод да се водят идейни спорове от рода на тези, които води Великия инквизитор. Но мислите и дори думите му присъстват в разсъжденията и призивите на българските интелектуалци – най-вече в споровете им по повод целите и задачите на борбите за църковна независимост. А след това и на въоръжената борба за национално освобождение, както и на буржоазно-демократичната революция.
Свещената дума в модерната ни история е „свобода”,
но свобода преди всичко национална и за устройване на бъдещата българска национална държава и култура.
Френското просвещение прокламира, че човек се ражда свободен по природа, свободата му нужна повече от всичко друго и никой няма право да му я отнема; тя трябва да му бъде осигурена, за да може той да се труди за своя полза и да живее по български, а не по чужди правила и закони. Той я иска от себе си и от „Европа”; надява се на милостта на султана да му позволи да създаде своя Православна църква, за да не бъде измъчван и унижаван от гърците, които вече не са му „братя-християни”, а врагове и духовни поробители. Това е друго съзнание, основано на идея, а не на вяра. То е политическо, а не религиозно и е формирало в себе си убеждението, че ще постига целта с човешки усилия, а не със смирение и вяра. Щом целта оправдава средствата, няма нищо нередно и греховно в нарушаването на православните църковни канони.
Свободата се олицетворява, т. е. ще бъде постигната, в бъдещата държава и нейните институции, към които се включва, но като отделена от нея, и самостоятелната Църква. Държавата в представата на нашите националреволюционери, впрочем, се идентифицира чрез свободата, за да придобие целта висш и идеален смисъл, да бъде очистена от всякаква корист и нездрав политически интерес. Така политическата идея става достъпна, понеже излиза от своята неопределеност и абстрактност, придобивайки конкретни измерения и материален израз. Тя вече е конкретна и материална: нали ще имаме свои архиереи, свои книги, богослужение на свой език, а гърците ще бъдат изгонени от храмовете, от енориите и епархиите и там ще управляват българи. Когато българите управляват, ще се организират училища, децата ще се образоват и ще могат, когато пораснат, да изместят гърците и иноверците от живота. Тогава този живот ще стане лесен, богат, духовен, образован. Ще заприличаме на другите народи, ще се изравним с тях и ще потекат реките на духовното и материалното изобилие. Едно само нещо да се постигне, и всичко ще се промени!
Историята на българските църковни борби, водени от миряните – богати и бедни, и населяващи различни райони на България, е история не на възраждане на религиозното съзнание и укрепване на православието сред българите, а на фактическата секуларизация и засилващия се атеизъм. Отделянето на Българската православна църква от Константинополската партиаршия е полагане основите на българската национална държава върху териториите на диоцеза на бъдещета Екзархия. Това не се и крие от водачите на движението, сред които Г. С. Раковски е най-откровен и ясен. Българската църква ще даде на българите нов тип свобода; тя ще утвърди нова власт, която ще им помогне да превръщат по-лесно камъните в хлябове.
Аз говоря за политическите цели на политическите ръководители
на тази борба – не за целите и действията на клира и истински вярващите хора. Макар че и те са толкова силно увлечени от политическите лозунги и от нетърпението, което е обхванало интелигенцията и всички българи, че дори и техните постъпки са много често в нарушение на каноните. Но сянката на Великия инквизитор пада навсякъде. Затова и всички са на служба при него, колкото и да не го осъзнават – камо ли да го признават.
Борбите за църковна независимост са истинският родител на интелигенцията
и я легитимират в пълна мяра като буржоазно явление. Колкото и малобройна да е в онова време, колкото и неосъзната за себе си и в себе си все още, та дори и неподготвена в пълна мяра, тя бързо и окончателно променя значението, характера и разбирането на обществените понятия – особено на свободата и човека. С нейните усилия българският свят излиза от своето средновековно християнско битие, за да се превърне в буржоазно общество, отреждащо на вярата, религията и Църквата място и функция на институции, които са длъжни „да помагат”, но не и да определят и ръководят обществения организъм. Затова не е случайно, че водачите на българската революция, които са най-представителната във всяко отношение част от интелигенцията, толкова настояват да се запишат в него принципите и нормите на модерната европейска държава от епохата на Просвещението – дори и с всеобщо избирателно право и мандатност на архиереите и водеща роля на светските лица в ръководството на Екзархията. Те не успяха да го направят, но самото им усилие е показателно за новото мислене, за съзнанието на обуржоазяващия се българин и за пътя, който българската интелигенция уверено вече е поела.
Национално-освободителната революция създаде и изведе на преден план нов тип личност,
който няма нищо общо с човека на Средновековието, формиран изцяло по учението на Иисус Христос.
Политическата цел, каквото е създаването на българската държава, изисква други хора; те трябва да са активни, смели, решителни, да не се съмняват и да умеят да стрелят, а не да се молят в храма. За тях принципът в живота е „свобода или смърт”, а не смирение, покаяние, любов, вяра, добротолюбие. Нищо не бива да го разколебава и отклонява, защото „свободата не ще екзарх, иска Караджата”. Това е нравственият максимализъм на модерното време, възприет от младата българска интелигенция и следван дълго след Освобождението. Тя обича народа; учи го, показва му пътя, по който да се освободи от поробителя, насочва го, образова го и формира у него нови нравствени принципи. Идеите й са светски, политически, прагматични. Нейният пример е Европа и по нея равнява себе си и своя народ.
През Възраждането националната кауза и България се поставят над всичко – дори и над Господа. Това се прогласява мощно и с особена гордост. Няма нищо по-възвишено, свято и велико от това да загинеш за отечеството си, като преди това си се борил за неговото освобождение. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”, ще закълне народа великият ни поет Христо Ботев. Единствено тази смърт води до безсмъртие. Самоубийството, за да не попаднеш в ръцете на врага, е другият най-висш нравствен подвиг и проявление на великата любов към отечеството и народната свобода. Казва се: „да положиш живота си пред олтара на отечеството!”. Силен и свят е онзи, който ще превърне православния храм в крепост на националната идея и вътре в тази крепост ще се бие до смърт.
“...единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканският полуостров не само от турците, които ни считат за стока и за добитъци, но и от сичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода.”
Христо Ботев
(“Революция народна, незабавна, отчаяна”, в. “Знаме”,
г. I, брой 23 от 27 юли 1875 г.)
Позволено е да поругаваш храма, ако така ще удължиш живота на свободата и ще дадеш пример на другите как тя се отстоява. Затова и възвеличаван е оня свещеник, който охотно препасва сабя и револвер, умее да стреля и се бие с врага, а не който се моли и проповядва смирение.
4. Мнозина изследователи на българския национален дух,
ум и характер твърдят, че българският народ е езически по природа, поради което не е възприел органически православната вяра и не се е християнизирал в пълна мяра. Причината според тях е насилственото покръстване през 9 век, осъществено от благоверния цар Борис-Михаил Покръстител.
Аз оспорвам тази теза, смятам я за невярна и механично изведена
от един факт, който дори е представен и оценен погрешно. Ако българският народ беше езически по природа, а не православен, той едва ли щеше да устои на напора на исляма и едва ли щеше да запази християнската си вяра през всичките пет века на иноверската власт.
Погрешното основание да се твърди, че българите са езичници, дава по-скоро българската интелигенция, нейното поведение, мислене и говорене още от Възраждането. Но тя мисли, говори и се държи езически или по-скоро атеистично заради особените обществено-политически функции, които е длъжна да изпълнява в епохата на национално-освободителната и буржоазно-демократичната революция.
Тази функция е да преведе българския свят от Средновековието в модерната епоха,
да го обуржоази и изравни идейно с „Европа”.
За да има успех в това си начинание, тя отклонява българския свят от християнството и го въвежда в модерния мир на идеологиите и политическите борби, в позитивното и рационално познание и в истината, чийто единствен критерий е практиката. Тази длъжност интелигенцията изпълнява сравнително лесно, ала не защото народът не е истински православен, а понеже свещенството е малобройно и не достатъчно подготвено, за да го ръководи в Църквата и вярата и да го предпазва от нашествието на идеологиите. Пък и много по-лесно е да разколебаеш вярата на народа и го поведеш към атеизъм или неоезичество, отколкото да го подготвяш за християнството, показвайки му цялата негова красота, дълбочина и истина.
Големите врагове през възраждането са Османската империя и Константинополската патриаршия, за да е възможно да се забележат присъствието и духът на Великия инквизитор. А той вече уверено е поел в ръцете си младата и неукрепнала интелигенция и й е открил прелестните тайни на своето учение. Той е духовният учител и вожд на българската интелигенция, нейният нравствен и интелектуален пример. Тя приема, дори без да разсъждава и преценява, да му служи вярно и безотказно. И да носи тегобите и необяснимите последствия от това служение – колкото и тежки да са те за нея и колкото погубни да са за българския свят.
Веднага след Освобождението, когато отминават опиянението и възторгът от свободата, започват лутанията, изпитанията, заблудите и терзанията на българската интелигенция. Тя и сега е обзета от онова нетърпение и прибързаност, които я караха да страда, че „народът е заспал” и да „ускорява” с различни средства историята, да желае да прескача етапи, за да постигне по-бързо намеренията си. Българската интелигенция не търпи изостаналостта, срамува се от нея и призовава да се движим по-бързо и да възприемем всичко хубаво, което идва от Европа.
Нашата тогавашна интелигенция е обзета от едно състояние, което руският мислител и богослов о. Сергей Булгаков е забелязал и открил у руската и което сполучливо нарича „духовна педокрация”, т.е. проявление на детска нетърпеливост и прибързаност, вземане на видимото за истинска реалност. Накратко, на незрелост. Това е заболяване, което или трудно се излекува, или изобщо не се лекува и е вечна характеристика на всяка национална интелигенция. Това е търсене винаги на екстремни исторически решения, проява на максимализъм във всяко решение и оценка на ситуацията. Ала когато са най-необходими и наложителни решителните действия, тя изпада отново в теоретични размишления, дълги умувания и в крайна сметка стига до извода, че ще е по-добре да се изчака. Или ще остави друг да свърши опасната и рискована до смърт работа.
Има нещо мъченическо и страдалческо в такава интелигенция,
защото постоянно развива у себе си комплекс за малоценност, който внушава и предава на цялата нация. А от друга страна е вечно недоволна и мърмореща, че обществото и народът не я разбират, недооценяват я и не признават заслугите й.
За разлика от интелигенцията на западноевропейските нации, на които толкова желае да подражава, българската – особено от епохата на Възраждането, - изцяло произхожда от народа, дори от най-нисшите му класи и съсловия. В българското общество тогава социалното разслоение е твърде слабо проявено и преобладаващата част от обществото е селско население. От там идват и учителите, духовниците, писателите, иконописците, лекарите, студентите, учещи се в руски университети. Интелигенцията живее в тази среда, не се отделя от нея и не я възприема като чужда, за да изпитва някакво противоречие с нея. Средата също не враждува с интелигенцията. Напротив, стреми се да я увеличава и задържа при себе си, защото съзнава нейната необходимост и ролята й за издигането на народа.
Дори и след Освобождението тези взаимоотношения се запазват, макар че се наблюдава обособяване на интелигенцията в отделно съсловие, което започва да се осъзнава като такова и да претендира за свое място в обществената структура и в държавата. И да влиза в конфликт с обществото и властта. Но заедно със състава й, променя се и дейността й. Сега вече значително е разширен качественият състав, професиите, броят на хората. Това не са само учители и духовници, но и творци от всичките изкуства, учени, журналисти, политици, юристи и изобщо хора с т. нар. свободни професии. Самата буржоазия излъчва интелектуалци, които работят за нея и я защитават идейно и политически.
Още в началото на следосвобожденската ни история българската интелигенция заема особена позиция спрямо властта и държавата. И в това се проявява нейният характер, оформен в службата й при Великия инквизитор.
От една страна, тя е състрадателна към народа, обича го силно и желае неговото добруване. Затова е и критично настроена към социалните неправди, неравенствата, несправедливостите. Литературата и изкуствата реалистично изобразяват, пресъздават и изразяват това отношение. Човекът е добър, но условията го променят и го правят лош. Социалното зло е причината за човешките грехове. Затова интелигенцията призовава по един или друг начин, открито или чрез патоса на изображението в изкуството, към преобразяване на обществото и създаване на добри условия за живот и развитие на човека.
От друга страна, в малката и бедна страна е почти невъзможно интелигенцията да бъде напълно независима, да живее от своя труд и да служи на високи каузи. Затова е принудена в поведението си да бъде лоялна на властта, да й съдейства и помага, за да получи благоволението й и си осигури поне материалното спокойствие и благополучие. Малцина са тези, които се опълчват срещу държавния ред и се включват в политическите борби срещу него.
Проблемът обаче не е в това интелигенцията „да се бори” срещу властта и държавата. Нейната задача е да осъзнава народа и обществото, да ги води по верния път, да помага на човека да намира Истината и да служи на доброто.
5. Литературата и изкуствата след Освобождението показват,
че за интелигенцията народът живее добре и човек е щастлив, само когато е нахранен, спокоен, труди се, осигурен е материално, не е беден и безправен. Ако е лишен от това, той страда, краде, убива, мъчи се, враждува с другите. Несправедливо е добрият да страда, а лошият да живее охолно и да е безнаказано неговото зло. Бедността поробва човека, унизява го и го унищожава. Тя го изхвърля от живота и не го допуска да се завърне в него, защото е физически неугледен, мръсен, жалък, неспособен за нищо – освен да проси и предизвиква съжаление. Душевната му доброта и възвишеност ще се проявяват от време на време, но колкото да покажат, че светът е зле устроен и че хората са роби (но не по своя вина!) на злото и несправедливостта.
Има и друга обществена среда, в която живее преобладаващата част от обществото. Това са чиновници, дребни занаятчии, учители, принудени от сутрин до вечер да се трудят без почивка заради единия хляб. На младини всички са били изпълнени със светли мечти и амбиции, с пориви за велики дела, но животът ги е запратил в малкото градче или в безлюдно селце, където нищо не се случва. А те толкова желаят нещо да им се случи, да ги видят, забележат и оценят, защото са способни, умни, талантливи.
Тук е голямата драма на българския свят.
следва
