До Тодор Пеев – Букурещ 12 февруари 1876 г.
...А ние какво правиме? Носиме с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса… Ние не сме направили и стотна част от онова, което би могли да направиме. Слава богу и дяволу, че природата не ни е обидила нито умствено, нито физически, защо следователно седиме на припек и плачеме, че петли ни кълват носовете? Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова аз се и покаях. В продължение на осем години аз видях всичките наши герои и патриоти, и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими кокили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата. Наистина, ние всички сме непразни с велики идеи, но ти, Ботьов, ако си пигмеин, то слез от тия кокили и потъни в калта на ничтожеството, ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възседнал своя Буцефал… Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевски песни по патриотически маниер… Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите...
До Венета Ботева
Простете ми, че не Ви казах къде отивам. Любовта ми към Вас ме накара да го направя това… Ако умра, то знай, че после отечеството си, съм обичал най-много тебе. Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „моята молитва“ се сбъдва… Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.
Из джобното тефтерче на Ботев – стр. 85
Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на бога. Приятели! Днес часът по 9 ще да целунеме свещената земя на нашето отечество. Благодаря ви за доверието, което имате към мене, и за любовта, която показахте към своето нещастно отечество. Живи или мъртви, ние ще да бъдеме…
