„Времето на чудесата отмина и ще ни се наложи да търсим причините за всичко, което става на света“
Уилям Шекспир, „Хенрих V“
“На нас ни харесва тази работа да наричаме нещата с истинските им имена”
Карл Маркс
Още първото десетилетие на 21 век показа, че мултикултурализмът (М) в Европа се провали. Официално това признаха и самите високопоставени чиновници, ръководили по това време европейските страни. През 2010-2011 г. неочаквано започнаха признания. През октомври 2010 г. в Потсдам Меркел заяви, че политиката за създаване на мултикултурализъм е претърпяла провал. Същото през февруари 2011 г. призна и британският премиер Камерън, на Конференцията по сигурността в Мюнхен. Няколко дни след това същото повтори и френският президент Саркози, който за своята проамериканска позиция беше наречен от сънародниците си „Сарко-американеца“. А след тях като по команда се изказаха бившите министър-председатели на Австралия Джон Хауърд и на Испания Хосе-Мария Аснар.
В информационното пространство от няколко политици едновременно беше огласено нещо, което само преди няколко месеца не можеше да се казва на глас. Някои хора дори помислиха, че с мултикултурализма е приключено. Но впечатлението се оказа погрешно: оказа се, че висшите чиновници са предприели само тактически ход, който да им помогне за решаване на краткосрочни проблеми. Но в дългосрочна и дори в средносрочна перспектива нито един от тях няма да посмее да се обяви против мултикултурализма.
Европейските политици критикуваха само конкретната форма, но не и самата концепция за расово и етнически смесеното общество, което не само приема, но и предполага миграцията. Това остана и остава „свещена крава“.
Целта на атлантиците-глобалисти не е мултикултурно, а мултиетническо общество,
в което тече процес на смесване на раси и етноси. М. може да бъде критикуван като тактика, но за привържениците на атлантизацията-глобализация той остава неприкосновен. Ето защо не е за учудване, че притокът на мигранти в същата тази Германия нарасна фантастично: от 48 589 души през 2010 г. до 1.5 млн. в 2015 г. Това не може да не тревожи европейците. Чужденците стават все по-агресивни и изяждат тяхното пространство, изтласквайки нисшите и средни слоеве от „обществената баница“.
Въпреки че западноевропейците са дресирани като конформисти със социалното инженерство на късния капитализъм, те, макар и пасивно, отхвърлят имиграционната политика на ЕС. Нараства негативното отношение към исляма. Така в 2013 г. 77 % от холандците са заявявали, че ислямът не обогатява страната им, а само две години след това 55 % са заявили, че не желаят присъствието на мюсюлмани в страната. Всичко това остава на ниво пасивно очакване на действия от правителството за защита на населението от ексцесиите на мигрантите. Но на практика правителството подавя антиимиграционни действия с камшика на политкоректността. Разбира се, намират се и такива, които следвайки „стокхолмския синдром“, са готови да се слеят в екстаз с мигрантите, но те са малцинство.
Използвайки факта, че недоволството е мълчаливо,
властите в ЕС се опитват да оправдаят своята политика с аргументи, свеждащи се до следното: тази политика прави европейските страни и тяхното население по-богати; тя създава културно разнообразие; днешният М. не е идеален, но подлежи на развитие и усъвършенстване.
Европейското население старее и не се възпроизвежда – жените не раждат достатъчно деца.
Всички тези аргументи са лъжливи.
Нека видим как сериозни европейски аналитици я опровергават.
Провежданата имиграционна политика всъщност прави европейците не по-богати, а по-бедни. Новопристигналите, които още не са намерили работа (не знаят езика, нямат квалификация и т.н., или изобщо не искат да работят), черпят от социалните фондове на благоденстващата държава, „welfare state“, по-точно от това, което е останало от нея.
Бремето на местното население расте.
Де факто това се признава от високопоставените европейски чиновници, защото призовават гражданите на ЕС да затягат поясите. В едно интервю в 2012 г. Меркел каза: „Ако в днешната Европа 7 % от населението на света създава 25 % от БВП и финансира 50 % от социалните издръжки, то става ясно, че трябва да работим повече, за да запазим нашия жизнен стандарт и нашия начин на живот. Ние всички трябва да престанем да харчим повече, отколкото произвеждаме.“
Налице е явно противоречие:
ако нараства броят на неработещите мигранти, излиза, че германците трябва да работят за тях, съответно да се пенсионират по-късно и т.н. Възниква въпросът: ако ние искаме „да запазим нашия стандарт и начин на живот“, необходими ли са ни хора, които не само не приемат нашите правила и обичаи, но представляват предизвикателство и заплаха за тях?
И последно – няма никакви доказателства, че миграцията води до увеличаване на БВП.
Що се отнася до разнообразието, което те представлявали.
Та нима Европа не е достатъчно разнообразна?!
Всяка култура си има своите положителни и отрицателни страни. Къде са гаранциите, че мигрантите носят положителните? Практиката показва точно обратното. И ако разнообразието е универсална цел, защо атлантическите елити не обърнат внимание на обогатяване на това разнообразие в мюсюлманския свят, например в Саудитска Арабия? Защо „мулти-култи“ се предлага само на Европа? Няма отговор на въпроса.
Ако М. не е идеален, както изискано се изразяват адептите му, и създава неразрешими проблеми при 50 000 бежанци годишно, то как може подобна политика да се усъвършенства при 1.5 млн. годишно, т.е. при експоненциален ръст на миграцията? Но показателно е, че най-големият проблем евроатлантиците виждат в увеличаване на антимиграционните настроения вместо в нарастването броя на бежанците.
Европейското общество действително старее, Европа вече е пренаселена. А мигрантите отсядат не на високото плато в Шотландия, не в северна Финландия, не в най-безлюдната част на Франция - платото Мажан, а в градовете, понижавайки жизнения стандарт. Европейците действително не се възпроизвеждат демографски. За такова възпроизводство са необходими по 2.1 деца на семейство, а в Европа това число е 1.23. Но защо европейските жени не раждат или въобще не искат да раждат? Защото не искат да имат деца ли? Не.
Анкетите показват, че 55 % от английските жени желаят да имат по 2 деца, 14 % по 3 и 5 % по 3 и повече деца. Но те не си го позволяват заради постоянно понижаващия се жизнен (и заради притока от мигранти) стандарт.
Десетилетията на „мек тоталитаризъм“ приучиха голяма част от европейците по маниера на Оруел да предпочитат ролята на търпеливи граждани. Събитията в Кьолн и в други европейски градове бяха демонстрация на това, още повече на годишнината от кьолнските насилия мигрантите, сякаш подигравайки се с германците и европейците, повториха секс-атаките в няколко града: Инсбрук, Аугсбург и др. Интелектуалният елит не реагира адекватно. Когато на 31 януари 2016 г. във в. „Монд“
френският писател Камил Дауд публикува откровена статия,
посветена на секс-атаките в Кьолн, върху него се нахвърли цялата глутница от социолози, историци и публицисти, обвинявайки го в ислямофобия и десен екстремизъм.
Тези, които заемат принципна позиция по въпроса за исляма в Европа, получават удари от двете страни: от ислямистите и от мигрантофилите-мултикултуралисти. Ударите са в прекия смисъл. В Холандия бяха убити Пит Фотейн и Тео Ван Гог, не бяха малко заплахите и към Ориана Фалачи. В самата Германия критици на салафитите като Хамид Абдел Самад са принудени да живеят с полицейска закрила.
На полето на идеологията ударите срещу критиците на М. се нанасят също по две линии. Първата е „тирания на вината“. Привържениците на М. представят света на Азия, Африка и Доколумбова Америка преди колониализма като рай, в който са нахлули неканени злодеи. Техният мазохистки аргумент е: европейците трябва да се покаят за своите завоевания и колониализъм. Но тук веднага възниква въпросът „Защо арабите и турците не трябва да се извиняват за завоеванията си в Европа, за търговията с роби?.. “
Една по-мека версия на тази линия е желанието да се надценява значението на арабската култура в (и за) историята на Европа и да се описват мюсюлманските халифати в Андалусия като свят на толерантността и научния прогрес.
Втората линия за оборване противниците на М. е натрапване на аналогията между спасяване на мигрантите и спасяването на евреите, съответно между негативното отношение към мигрантите и антисемитизма. Тук, обаче, мигрантофилите попадат в задънена улица. Работата е там, че навсякъде в Европа и преди всичко във Франция, с нарастване на броя на мигрантите расте и вълната от антисемитизъм. Но и този факт не спира привържениците на силовото налагане на М. и мултиетническата държава.
Къде е заровено кучето?
За мултиетническата концепция има няколко причини.
Първата е неспособността на западноевропейските правителства да разрешат проблема дори при желание от тяхна страна. Когато атлантическата върхушка осъзна, че имигрантите нямат намерение да се връщат в страните си и че все по-нарастващата част от тях не бързат да се интегрират в европейското общество, те се опитаха да убедят европейците, че е добре Европа да се превърне в мултиетническо и мултикултурно общество. Това е позиция, разкриваща неспособността на правителствата да обърнат процеса на имиграция и да защитят своите граждани.
Втората причина за поетия курс на атлантическите елити за създаване на мултиетническо общество е класова. Увеличаването на раждаемостта в „стара Европа“ изисква повишаване на жизнения стандарт на по-долната половина на европейското население. Но точно понижаването на този стандарт е същността на поетия курс на неолиберализъм от 80-те години на 20 век, който не е нищо друго освен фаза на свръхексплоатация на глобалния капитализъм.
Повишаването на жизнения стандарт на коренните европейци от долната и средната половина на социума предполага преразпределение на доходите в полза на тази половина от обществото. Във Франция това се случи в т. нар. славно тридесетилетие - от 1945 до 1975 г. Но за съжаление, цялата социално-икономическа политика в Европа през последните „неславни“ четири десетилетия беше насочена в полза на горната половина, към
засилване на експлоатацията и нарастване на неравенството.
За да се повдигнат жизненият стандарт, доходите и раждаемостта на европейците са необходими не козметични, а реални социални реформи, които новата буржоазия след тези „мазни“ за нея години няма да направи за нищо на света.
Когато в края на 30-те години на 20 век американската капиталистическа класа застана пред дилемата: „Социални реформи с частично преразпределяне на доходите в полза на бедните, или световна война“, тя избра световната война.
Символично е, че Франклин Рузвелт започна да употребява термина „световна война“ една година преди Хитлер. А в самата Америка губернаторът на щата Луизиана Хю Лонг, който призоваваше към преразпределяне на доходите в полза на бедните и създаде в цялата страна „Общества за преразпределяне на собствеността“ (в тях влязоха 8 млн. американци), в 1935 година беше убит.
Накратко,
буржоазията по-скоро ще избере войната, отколкото намаляване на неравенството.
Имиграционната политика на европейските правителства по същество е социална война на върховете срещу собствените си народи. По-лесно е да поканиш чужди мигранти, разлагащи функционираща цивилизация и общество, отколкото да застанеш лице в лице със собствените си „работяги“ и с долната част на топящата се средна класа.
В същото време миграцията решава и още един проблем. Тя създава един слой, който поема върху себе си социалното недоволство и го обезсилва с агресивното си поведение. Така мигрантите се превръщат в „цветно“ (не бяло) класово оръжие за капитала, по-важно от етническото и културното.
Днес глобалният транснационален капитализъм не се нуждае нито от национална държава, нито от национално производство. Той пролетаризира отново трудещите се, включително с етнизиране на работната сила в самия център на капиталистическата система. Но пролетариатът в капиталистическия смисъл на този термин се превръща в пролетариат в римския, античноробовладелския тип. Той е по-опасен за Европа, защото, бидейки етнически и религиозно различен от европейския пролетариат, ще се противопоставя не само на капитала, но и на европейската цивилизация.
Върховете успяха да избегнат революция от западен тип. Но самите те създадоха социален динамит за принципно нов социален взрив, а именно, тотален бунт на низините, където класовото е смесено с расовото и етническото. В перспектива всичко това предполага проливане на повече кръв, отколкото в класово-пролетарските революции с тяхното уважение към собствената им култура.
С помощта на труда на мигрантите
кланово-олигархическите режими си купуват допълнително време за съществуване без развитие.
В такава ситуация е невъзможен истински проект за бъдещето и изходът е един – напред в миналото. За това ще се разплащат техните деца и внуци, които ще се сблъскат с това минало.
Една от целите на М. е създаване на многочислена „ъндъркласа“, лишена от национална култура и национални корени. Тя лесно ще се поддава на манипулация и ще бъде неспособна да се съпротивлява и бори. Ето защо независимо от кризата и от нарастващото недоволство на населението, атлантическите върхушки на ЕС са готови на решение, което изглежда като продължаваща капитулация пред мигрантите-мюсюлмани, включително с пълен отказ от европейска идентичност (този отказ представлява начин за достигане на други цели), от вярата и правото – нещо, на основата на което винаги се е изграждал Западът.
В 2016 г. финансовият министър на ФРГ Волфганг Шойбле предложи създаване на „немски ислям“. Десет години по-рано от него холандският министър на правосъдието Пит Хайн Донер беше заявил, че ако мюсюлманите станат мнозинство и пожелаят да заменят законите на Холандия с шариата, то те ще могат да направят това. А че мюсюлманите ще бъдат мнозинство в Европа, е въпрос единствено на време и на две-три поколения.
На 26 април 2016 г. министърът на правосъдието на Белгия Коен Гинс заяви в Европарламента: „Скоро мюсюлманите ще станат повече от европейците. Европа не го осъзнава, но това е реалност“. Какво ще се предприеме след такава констатация, е въпрос, на който не се дава отговор. А още през 1974 г., на сесия на Генералната асамблея на ООН, алжирският президент Хуари Бумедиен откровено обясни на европейците какво ги чака: „Ще дойде време и милиони хора ще напуснат Южното полукълбо на планетата и ще нахлуят в Северното. Но не като приятели. Защото те ще нахлуят да завоюват и те ще завоюват това полукълбо със своите деца. Нашата победа ще дойде от утробите на нашите жени.“ От това време към външните мигранти от Азия и Африка се прибавиха вътрешноевропейските престъпни групи: албанци, румънски и български цигани. Ситуацията се влошава. Както се казва: „Който не е сляп, ще види“. Но европейците не желаят да видят.
Още в 2003 г. Сергей Хелемендик предупреди доста рязко, но правдиво: „Нашите охранени европейски братя вече са посрали всичко! Това заключение съм повтарял многократно след разходка по централния франкфуртски булевард „Цайл”. Те вече са приключили своето съществуване в историята, няма ги. Докато седят в своите банки и броят шумящите хартийки, техните улици са завладени от мигрантите албанци, доволни от възможността да разредят своята твърде гъста кръв...
Нашите охранени европейски братя минаха и без своя Горби, и дори без перестройка. Вавилонското стълпотворение на улиците на техните градове тепърва започва. Засега те още не осъзнават какво се е случило. И съвсем не разбират, че случилото се няма никакви демократични или поне мирни решения... Ето ви обещаният залез на Европа.“
Накратко казано: варварите рушат застаряващата и отслабваща империя ЕС.
Някои изследователи обясняват заслепяването на европейците със социокултурни фактори, с културна деменция и застаряване на социума и етносите. За германците казват, че са „уморени от история“. В общоевропейски план се отбелязва, че двете световни войни са компрометирали както национализма, така и патриотизма. Но пак възниква въпрос: „Защо умора от историята изпитват само западните германци, но не и източните от бившата ГДР?“
Новите поколения са наследили не силата на предците си, а натрупаната тежка умора. Едно
нечувствително общество, заразено от западната разпуснатост
(наследство от 1968 година бих добавил аз). Но пак ще повторя: защо източноевропейците (поляци, унгарци, хървати, сърби) се отнасят по друг начин към мигрантите отколкото англичани, германци, французи и шведи? Защо те не са готови да сложат главата си на дръвника? А нали точно в Полша, Унгария и бивша Югославия валякът на двете световни войни премина по-жестоко, отколкото по Великобритания и Франция, където колаборационистите бяха по-многобройни от участниците в Съпротивата. Да не говорим за скандинавските страни с тяхната симпатия към Третия райх.
Отслабването на патриотизма в Западна Европа е резултат от целенасочена политика на проатлантическите правителства, т.е. на глобалистите.
На Европейския съюз не са необходими нации, следователно не е нужен патриотизъм. Необходим е пъстър свят от малцинства с двойна и тройна идентичност (регионална, хомосексуална и др.) и смесено в расово-етнически план население.
Всички разговори за това, че главната причина за поканата на мигранти от Азия и Африка е недостигът на работна сила, до голяма степен са лъжливи и се опровергават с простия въпрос: „Защо тогава да не се канят безработните младежи от Южна Европа, от Испания, Португалия, Гърция?“. Още повече, че тази младеж е относително образована, запозната е с местните традиции и за разлика от афганците, арабите и негрите, желае да работи.
Твърда позиция по отношение на миграцията, независимо от натиска от страна на брюкселските бюрократи, демонстрират бившите социалистически страни, в които успоредно с интернационализма властите активно поощряваха социалистическия патриотизъм. Явно това наследство и днес не е изчезнало.
Контрастът между източната (бившата ГДР) и западната част на Германия по отношение към мигрантите, готовност за съпротива и по брой на джамиите е показателен. Поколението източни германци, живяло в социалистическата система, се оказва, че не е съгласно да върви „с въже на шията“ към обречения „рай“ на постзападна Европа. А евентуален завой към Русия ще позволи на Източна Европа да си спести много неприятности.
Според много аналитици европейският начин на живот в Западна Европа, култура и мироглед ще може да се запази само в селските райони (имащи природна защита), към които мигрантите не се домогват. Всички останали райони са готови зони за наказателни акции на мародерите от градовете, превърнати в помийни ями от струпване на мигранти, нежелаещи да работят. Много от тях са по-склонни да заминат и да воюват на страната на ИДИЛ (терористична организация, забранена в Русия).
Остава открит въпросът: „В състояние ли е днешният европеец, живеещ не само в своя пострелигиозен, но също така в своя постсветски и постнационален свят, да оказва някаква съпротива?
Размисълът на сериозни и честни европейски аналитици по въпроса за миграцията и бъдещето на Европа е едновременно и трагичен, и шокиращ – те изключват варианта „меко кацане“ като решение на кризата с мигрантите. Наличният отговор (по отношение на бъдещето) е: “По какъв начин ще бъде нанесен фаталният удар?“
Може и да се окаже истина, особено ако се има предвид, че една част от зомбираните от пропагандата в ЕС германци (и други европейци) заклеймяват движения като ПЕГИДА и поддържат имиграционната политика на Меркел. Не се ли получава като в стихотворението на В.Я. Брюсов „Наближаващите хуни“ (Грядущие гунны): „Но тези, които идват да ме унищожат, посрещам аз с приветствен химн!“.
Огледайте се кой е пристигнал. Хуните. Но „агресивни хуни“ по време на войната англичаните наричаха германците...
Как се промени светът!
Какво е това? Липса на воля или социокултурна деменция на старееща и изпадаща в маразъм цивилизация?
Превод Румен ВОДЕНИЧАРОВ (със значителни съкращения)
