Нова Зора

Песента преминава във плач,

а плачът – във песен,

няма, няма палач

за живота нелесен.

И тъгата прокапва

през покриви, погреби, жици

и гнезди във сърцата

на клетите млади вдовици.

Събудете се мъртви мъже,

събудете се в мрака,

щом дългът със въже

ви тегли от гроба и чакат –

чакат Майка, Родина, Жена

и посърнала челяд –

стига мор и война,

трябват живи наследници...

Още ръфат чакали

от снагата на горда България,

още някой се хвали

как наше имане заграбил е.

И прокудени българи

още се скитат с неволята,

без да знаят кога ще се върнат

при всичко отколешно.

Пейте, пейте гори и поля,

и самотни невести,

толкоз кръв се проля,

толкоз сълзи и бедствия...

Стига скръб, стига плач...

След една панахида,

в ранината орач

сред полето изтляло ще иде,

ще нарежда бразди

и по пладне ще седне за отдих,

над земята ще бди,

семена ще отбира за посев,

по сеитба и в бран

свойта българска песен ще пее...

Пей хайдушки Балкан,

песента ще ни надживее!