На 6 септември отбелязахме 133 годишнина от отхвърлянето на властта на Османската империя от Източна Румелия и обединяването й с Княжество България през 1885 година. Статуквото, установено на Берлинския конгрес се пропука, но не достатъчно, за да увлече българите в Македония и Тракия, които проспаха момента. За сметка на това Сърбия и крал Милан Обренович бодърстваха и вероломно нападнаха България, за да заграбят родна земя. И се задавиха. Българската войска при Сливница, в боевете от 5 до 7 ноември 1885 година, посрещна нашественика на нож и не остави друг избор освен клеймото на позора, белязало за винаги сръбската войска и сръбската политика в отношенията с България. С последвалите Букурещки мирен договор от 19 февруари, Българо-турска спогодба от 20 януари и Топханенски акт от 24 март, всички подписани през 1886 г., Съединението бе международно признато, а България открехна вратата на почти вековната борба за Обединение, Национална независимост и еманципация.
Изтече последният летен месец на настоящата 2018 г., без да остави ярка следа от събитие, което бихме искали да задържим или за което да си спомняме. За разлика от нашето, човешкото време, което отминава винаги безвъзвратно и не се повтаря, годишните времена нямат причина да съжаляват и да помнят миналото, защото те винаги ще бъдат част от нашето бъдеще. Миналото при тях е само статистика, а при нас, при хората – съдба, затлачена с надежди и очаквания на светлото утре! Разбира се много от тях невъзможни, но желани!
Разделихме се на българи в България и диаспора в чужбина, съставена от бегълци от тоталитаризма и попълвана през десетилетията от дезертьори от демокрацията, виждащи себе си в огледалото на историята като по-кадърните, по-умните, по-заможните, по-инициативните, по-младите, по истинските, носителите на най-прогресивната и модерна евро-атлантическа ценностна система – на долара и еврото, за които родината се оказа тясна, малка, провинциална, изостанала, потискаща свободния дух земя. Много от тях следят случващото се в страната, не за да го оценят, а за да го отхвърлят, споделят с близките мислите си, за да изявят освободеният от оковите на българките граници бликащ патриотизъм, за да изразят съжаление без съчувствие, за изостаналите в страната пишман българи, неспособни да управляват не само държавата, но и себе си. Заливат ефира с радостни новини – българите от чужбина подпомагали икономическото развитие на държавата, като превеждали милиарди евро годишно на изоставените си роднини. Израз на какво е този жест? Съчувствие, милост, синовен дълг или цената на угризението за доброволно заличената историческа памет?
Това могат, това правят за „тази“ държава? Дедите и прадедите им въстанаха след пет вековно робство тук, на тази земя срещу турчина и башибозука, много от тях я напоиха с кръвта си, за да я освободят, за да осмислят живота си – да живеят в своята, освободена земя, която те, техните правнуци и днешни съдници напуснаха, за да я доосвобождават от Ганковото кафене, пригласяйки и наливайки вода в мелницата на всички онези, на които днешна България, по една или друга причина пречи, било с миналото си, било с непримиримостта си, било с пристрастията си към собствената история, било с месторазположението си, било с все още обитаващите я мечтатели да обединят и възродят творческия дух по българските земи.
В ползу роду, на всичко сме готови – убеждават ни телевизионни патриоти, с месиански плам в очите и подкупващо самочувствие, отказващи да видят и да се разкаят за собствения си принос в събитията и разрухата, тласкащи държавата към историческа катастрофа и само-заличаване!
Защо мислим така, биха запитали невинно съвременните вождове на мултикултурализма и на глобализма, яхнали Европа и опитващи се да изсмучат жизнените сокове на по-малките, но преживяли векове изпитания и борби за самосъхранение народности, за да ги абсорбират и подчинят на „голямата“ Френска, Английска или Немска цивилизация, убедени в правото си, а не в силата и привлекателността на примера и идеите. Руснаците, които оплодиха съвременната европейска мисъл с върхови постижения във философията, литературата, музиката, живописта, танца абдикираха от отговорностите си на пионери в развитието на обществените процеси, вдъхновени от идеята за справедливост, равноправие, равенство в свободата на творческо търсене и съвършенство. Те бяха многократно предавани от чужди, но най-болезнено от своите пророци на лъжата и лицемерието, болезнената суета и непростима посредственост, предателства, последиците от които се стовариха и върху цялото човечество, копнеещо за справедливост! Борбата за идеи се противопостави на борбата за власт на капитала и на това бойно поле, между опоненти без еквивалентни стойности, се родиха определения на фронтове, като ляво и дясно, които воюваха един срещу друг не за да се докажат и победят, а за да се обединят и подчинят своите последователи на раждащата се в борбата глобална олигархия на корупцията, на мафията, на лъжата и привидността, на производителите на оръжия - за отстраняване и унищожение на несъгласните. Така лявото и дясното, от идея и теория за начина на развитие на обществото чрез установяване на хармония и равновесие между двете основни сили – народ и управляващи (чрез капитала или чрез силата на принудата), се превърна в пътека, за безскрупулните водачи в двата лагера, пленници на егоизма и алчността, към властта за подчинение и ограбване на мнозинството. Във времето, стойностите, залегнали в основата на делението ляво – дясно, до такава степен се размиха, че разделителната линия между двете пътеки се превърна в писта за надпревара на запътили се към една цел противници – властта и по нея се впуснаха в надпреварата Горбачов и Тачър, Елцин и Рейгън, Путин и Тръмп, Станишев и Филип Димитров, Бойко Борисов и Корнелия Нинова, Сталин и Хитлер! Някои приключиха състезанието, на други им предстои!
Може ли България да избегне „историческия фалит“, според определението на Чавдар Добрев (в. „Дума“, 29 август 2018 г.), да оцелее като държава и като нация, е гатанка с много предизвикателства и малко неизвестни. Чавдар препоръчва „национално обединение на парламентарно представените партии и на гражданските организации“ без да е убеден, че експериментът може да бъде успешен.
Моята оценка е, че подобен експеримент, при днес функциониращата партийна конфигурация, би бил неуспешен, дори е невъзможен. Защо?
Чавдар призовава към „разум и чувства за национална отговорност“ към действащите на терен политически сили. А те са ГЕРБ, БСП, т.н. Патриоти (компания от самозванци – зовящи се политици), ДПС и някои, за които понятието политик би било толкова удачно, колкото и понятието муле! Водещите политици в изброените партии са пленници на личните си амбиции и интереси, на страстта към забогатяване, на примитивните представи за собствената роля в историческите събития, а не се ръководят от разума и чувството за отговорност.
Има ли ценности върху които би могло да се постигне национално обединение и кои са те?
А приори би трябвало да се изключат такива обединителни идеи, като принадлежност и следване безкритично политиката на ЕС, САЩ, Русия, Турция, Балканска федерация и др. п. В такава комбинация България е била и ще си остане винаги мишката пред заредения капан.
Не състоятелно би било да се заложи върху идеята за самостоятелно развитие на държавата, чрез възраждане на бизнеса, отбранителния капацитет и утвърждаване на международния й статут на фона на разрухата от последните 28 години преход към нищото.
Въпросите, на които е задължително, управляващата сила, която и да е тя, да има ясни отговори са следните :
- възможно ли е провеждането на самостоятелна национална политика в отношенията с САЩ, Русия, Китай без влияния и външна намеса и ако трябва да се избира, кое е в интерес на България в перспектива;
- кои са националните приоритети в икономическото развитие, отбраната, отстояване на независимостта, духовното развитие, изборът на стратегическите и необходимите съюзници;
- необходимо ли е участието на България във военни съюзи и присъствието на чужди войски на българска територия и може ли без тях;
- каква политика трябва безусловно да се наложи и провежда, за да се реши необратимо въпроса за циганската интеграция и ликвидиране обособяването на българска територия на турско езични и мюсюлмански малцинства;
- коя концепция в развитието на българо-македонските отношения е в дългосрочен интерес на България и какъв би бил най-реалистичния сценария за утвърждаване или заличаване на воюващата за идентичност македонска държава;
- Държавите членки на ЕС по един и същ начин ли възприемат и се ползват от концепцията за „остатъчния суверенитет“ в рамките на ЕС; ако се приеме, че оставането на България в Съюза е от интерес за страната и няма непосредствена алтернатива пред българската външна политика, какъв обем от правомощия България би подкрепила да формира „остатъчния суверенитет“, който би й позволил да провежда национално отговорна държавна политика?
На мнение съм, че България трябва да мине през авторитарно управление, което да наложи онези политически решения и алтернативи, които се ползват с широка подкрепа на мнозинството от народа.
Демокрацията, като форма на държавно управление, е неподходяща за България на този етап от нейното развитие, с нейните измислени партии на интереси, с партии, подкопаващи единството на нацията в интерес на личните интереси на техните ръководители или вдъхновители от чужбина, дърпащи юздите било от Босфора, било отсам или отвъд Атлантика! До изграждането и утвърждаването на система от партии, различаващи се една от друга по идеите и философията за изграждане и развитие на българското общество, единственият изход и възможност за нормално развитие на обществото е установяването на диктатура на закона, еднакъв и задължителен за всички, без изключения!
БСП е единствената партия възникнала и съществуваща като идейна, системна партия (а не партия възникнала като клуб на интереси, с единствена цел участие във властта и в разпределение на създадените от обществото активи) подкрепена от значителна част от българското общество, без чието участие в управлението на държавата, никоя власт не би могла да претендира за легитимност. Мнозинството от българите припознават партията като носител на идеи, с които са израснали и в която биха могли да имат доверие. Необходима е ясна програма, каквато за сега липсва, която да отговаря на очертаните приоритети. Партия Нова Зора е необходимо и полезно крило без което българската левица трудно ще полети. Това е моето разбиране.
ГЕРБ не е партия, това е еднолично дружество без отговорност, което е поело властта и ще я държи докато Бойко Борисов не загуби изборите, не изчезне от политическата сцена или не реши, че продължаващото му участие в управлението би могло да постави в риск материалните му интереси и спестени активи, ако има такива. Естествената реакция на гузните е да се боят и да бягат от възмездие. Дали онези, които считат себе си членове или симпатизанти на ГЕРБ разбират това, не съм сигурен. Но всички, които се възползват от властовите позиции, които ГЕРБ овладя, знаят на какво и до колко могат да разчитат. За илюзии няма място.
Т.н. Патриоти не са партия, а сдружение на интереси между безперспективни политици-опортюнисти. С тяхното отношение към властта и потенциални възможности да правят политика те не са в състояние да решат нито един въпрос от национално значение, в името на който са избрани и се опитват да консумират политиката в личен интерес. От участието им във властта ще остане единствено преразпределението на материалните активи, до които са успели да се докоснат в името на светлото бъдеще на нацията от всички страни на границата!
ДПС също не е партия, а корпорация, създадена и отчитаща се пред сюзерена в Анкара. Подобен тип етнически партии трябва да бъдат забранени със закон, ДПС да бъде ликвидирана в този си вид, а електоратът й да бъде образован и мотивиран да направи окончателен избор досежно своята национална идентичност, защото български турци няма. Понятието български турчин е неологизъм, по нищо не различаващ се от понятието дървено желязо. Ако става въпрос за гражданството на т.н. „български турчин“ той е български гражданин; ако има друго гражданство, в него не остава нищо българско и в България би могъл да има статут на чужденец и задължително да му се отнеме постоянното местожителство, ако има такова. Ако такова лице има турско гражданство, по закон трябва да бъде лишено от българско гражданство и да потърси местожителство в Турция или където иска по света! Лице с турско гражданство, идентифициращо се като български турчин, турско езичен, притежаващо българско гражданство по рождение, съхранено за удобство, не би могло да има претенции за каквато и да е легитимна връзка с българската нация или държава. Използването на понятието български турчин трябва да бъде изключено от политическата лексика, като несъстоятелно! Български гражданин от турски произход може да има, но такова лице не може да се нарича българин. В съчетание с гражданството, използването на понятието произход означава държавата на месторождение, а не евентуален етнос или народност. Понятието турчин може да има двояко значение: турско гражданство или принадлежност към тюркската езикова група, нямаща нищо общо с България или с която и да е друга държава, освен Турция. Тюрк не е етнос. Турски етнос няма. Прието е и се твърди, че турската нация се формира с управлението на Ататюрк – през ХХ век от Младотурците! При тази фактическа обстановка, лицата живеещи по българските земи от векове, които наричат себе си български турци или онези, които употребяват в българския език понятия като български турци, остават в дълг на българското общество и дължат обяснение от първо лице, кое в тях е турско: националността ли, която в самата Турция започва да се формира в началото на ХХ век, турският етнос ли, какъвто няма, или политическата конструкция помаци, с която се идентифицират конвертираните насила в мюсюлманската религия българи християни по време на т.н. Османско или турско робство. Помъчените българи ли са измислените български турци?
Не мисля, че би било полезно да се търси съгласие или да се прави оценка на грешките от близкото минало на една или друга партия, олигархична групировка или на отделни лица, политически престъпници, които унищожиха индустрията, ограбиха държавните активи, ликвидираха културни и исторически ценности, откраднаха поминъка на хората.
Необходим е съд и търсене на отговорност по българския закон от всички участвали в разграбването и ликвидирането на държавата, като се започне от Иван Костов и компания, Филип Димитров, Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев та до днешните богочовеци, начело на държавата и действали по тяхно време и с тяхна благословия. Закони за това има – необходима е воля и да се пробуди народния гняв!
Надявам се, че заплахата от ново робство и отчаянието не ще отключат стихията на отмъщението, а че разумът ще надделее и ще се потърси, не политическа, каквато обичат да поемат щедро управляващите, а наказателна и отговорност пред народа от ликвидаторите на държавата и обреклите България на „исторически фалит“ и самоунищожение.
2 септември 2018 г.
