Цар Фердинанд за своето царуване в България (1887-1918 г.)
Още не е отшумяло времето едно от най-големите събития в историята на ХХ в. – 100 години от края на Първата световна война. Не малък брой държави от Европа и света от лагера на Съглашението, които излязоха победители в тази война, го отбелязаха по най-тържествен начин и то напълно заслужено, тъй като всички те след войната бяха облагодетелствани в една или друга степен с нови териториални и други придобивки.
За голямо съжаление, за България тази годишнина бе едно тъжно събитие, тъй като тя се оказа в лагера на победените с всички произтичащи от това последствия. И някой трябваше да понесе отговорността за хвърлянето й в новата национална катастрофа, която, както е добре известно, по своите размери – човешки жертви, материална разруха и пр., надвишава чувствително повече последиците от първата национална катастрофа, предизвикана от поражението й в Междусъюзническата война от 1913 година.
Пръв, който си дава сметка, че трябва да се „жертва“ е цар Фердинанд, тъй като той е и най-големият виновник за въвличането на България в Първата световна война на страната на Централните сили – Австро-Унгария и Германия, към които в края на октомври 1918 г. се присъедини единствено Османската империя.
Нарочно употребяваме израза „жертва“, защото по такъв начин старият Кобург представя своята абдикация от българския престол в манифеста си, прочетен в Народното събрание на 4 октомври 1918 г.
Но какво жертваше той? Само отказа от българския престол, на който той бе хазяйничил безконтролно в продължение на повече от три десетилетия. Ако трябва да се говори за жертви, те бяха дадени от самия български народ, който заплати участието на страната в световната касапница с десетки хиляди убити, ранени и изчезнали безследно по бойните полета.
И още нещо – както в манифеста си, така и в интервюто му, което цитираме по-долу, бившият вече цар се опитва да представи абдикацията си като едва ли не „доброволен акт“, което изобщо не отговаря на историческата действителност. Фактите говорят съвсем противоположно в това отношение. Съдбата на монарха е решена още на 29 септември 1918 г. при подписването на Солунското примирие. Завръщайки се от Солун, ръководителят на българската делегация Андрей Ляпчев, министър в тогавашното правителство на Александър Малинов, се опитва по деликатен начин да му поднесе становището на победителите, че неговото оставане на българския престол не е желателно повече. Макар че Кобургът схваща добре направения му намек, но не повярвал на думите на А. Ляпчев. Затова той повиква при себе си Уокър, служител в Американската легация в София, придружаващ българската легация до Солун, за да чуе и неговото становище.. Очевидно, последният не ще да е бил толкова деликатен, колкото ръководителя на българската делегация. Едва тогава Кобургът решава да стегне куфарите си и за броени дни не само да се откаже от българския престол, но и да напусне пределите на България, ако не иска да попадне в ръцете на съглашенските войски, вървящи след въстаналите български войници, насочили се към София. Със себе си отнася не куфари, а влакова композиция от няколко вагона с лични вещи, скъпоценности и пр. В материално отношение той не загубва нищо. Както казахме, тежестите на войната остават за сметка на българския народ. Не губи нищо и като родител, тъй като заедно с него напускат свободно България и по-малкият му син княз Кирил Преславски и двете му дъщери – Евдокия и Надежда.
Това вече е минало.
Въпросът, който ни занимава сега, а и в бъдеще ще занимава не само историците, но и цялата българска общественост е: какъв владетел на България бе княз (цар) Фердинад. С какви намерения идва в България и какви цели си е поставил, заемайки най-важния пост в държавната и йерархия.
По тези въпроси днес има най-различни, дори диаметрално противоположни гледища. За това си позволяваме да дадем място на едно негово интервю пред един немски вестник непосредствено след абдикацията му от България. Думите му предаваме без каквато и да било намеса от наша страна. Нека всеки сам си направи извод от тях:
Едно интервю с бившия цар:
„Лидерер, кореспондент на „Берлинер Тагеблат“ съобщава на своя вестник, че е имал разговор с бившия български цар Фердинанд, в който последният между другото казал: “Всички тези обстоятелства (недоброто състояние на войската, вътрешните мъчнотии и пр.) усилваха все повече нуждата от мир. Аз бях решен да продължа до край политиката на съюз с Централните сили, за която политика работих в продължение на 32-годишното ми царуване. Аз направих по силите ми всичко за тази политика върху основите на която аз виждах доброто и бъдещето на България. От директивите на тази политика аз никога не съм отстъпвал и не е истина, когато казват, че България е преговаряла със Съглашението. До последна минута аз поддържах лоялни отношения със съюзниците. Но аз бях владетел на една конституционно-демократическа държава. След поражението на българската армия, за което по-късно ще настъпи пълна яснота, България не притежаваше вече физическата възможност да продължи войната. Тя се видя принудена да изпразни земите, в които бяха нейните национални копнежи – най-скъпото, което тя можеше да постигне в тази война и за което проля кръвта на своите най-добри синове. На безпределното желание за мир, аз най-сетне трябваше да отстъпя. Но и в това аз не се отклоних от онази политика, на която бях представител през целия си живот. Верен на съюза, който не можах повече да прокарвам (разбирай:подкрепям – б. м. М. К.),лично за себе си аз теглих последствията от измененото положение. Не е време за големи думи, но историята един ден ще покаже, че аз останах докрай верен съюзник на Германия и Австро – Унгария“. (Навскякъде бодираното е от наша страна – М. К.).
ПП: Интервюто е публикувано във в. „Пряпорец“, №255, 9 ноември 1918 г., където всеки, който желае, може да го прочете.
Цар Фердинанд със своите господари, на които той служи вярно през цялото си царуване в България
