Идеята за това непретенциозно антрефиле се роди в разговор с Минчо Минчев, гл. редактор на в. “Нова зора” и по-конкретно от неговото решение да публикува текст на писмо на Тодор Живков от 18 юни 1985 г. до тогавашния ръководител на КПСС и СССР М.С.Горбачов. Жанрът на текста, както това бе обичайно за онова време, носи названието “Съображения” и се състои от две части: I. За някои основни проблеми в развитието на реалния социализъм, и II. За усъвършенстване механизма на политическа интеграция и единодействие.
Явно става дума за един сериозен факт и още по-сериозен акт: фактът, че социалистическата система от онова време не се развива плавно, а по-скоро боксува на място и актът, че една такава кореспонденция носи реалната опасност да не бъде разбрана и възприета от височайшия адресат с всичките възможни негативни последствия. Както ще се убедят читателите, българският ръководител без колебание поставя ребром всички или повечето въпроси, затормозяващи или рискуващи значително да компрометират реалния социализъм. От позициите на днешния ден някои могат да оспорят степента на критичност или непълнотата на изложението, или търсенето на смекчаващи вината обстоятелства и т.н., но нека за миг се пренесат в онова време и ако добре го помнят и не са предубедени относно сложната вътрешна и международна конюнктура, много неща ще им станат ясни.
Възниква въпросът каква е моята роля в цялата тази работа. Веднага бързам да заявя: роля на изкушен наблюдател, макар и впоследствие запознат със съдържанието на “махзара”, както шеговито наричаше Т. Живков своето произведение. По това време, за сравнително кратък период от около две години (други бяха престояли там десетилетия), бях член на неговия кабинет, последен кооптиран и пръв освободен и като такъв присъствах на “сутрешното кафе” (своеобразна институция по своето значение, а формално - заседание-оперативка по всякакви въпроси в присъствието на Т.Ж.). Там повече слушах, отколкото говорех. Изпълнявах главно задачи, свързани с външнополитически въпроси, възлагани ми лично от него, вкл. и при чуждестранни държавни ръководители, каквато беше мисията ми при президента на Португалия Еаниш. Така един ден научих от колегите (сега от тях са останали двама-трима живи) за «махзара» т.е, за писмото на Живков до Горбачов, но все пак още не бях го видял и чел. Това стана малко по-късно, когато секретарката Ангелина Горинова ни привика при себе си, за да ни даде да се запознаем с въпросното писмо, без да го задържаме, без да правим копия, нито пък да разказваме за него. Всеки от нас след като го прочетеше, веднага й го връщаше. Интересът към писмото сред колегите бе оправдано голям. Много от тях самите видни учени, преподаватели, държавници, интелектуалци или общественици като Нико Яхиел, Иван Илиев, Димитър Методиев, Горан Горанов, Любен Божев, Милко Балев, Никола Стефанов, Симеон Правчанов и др., те, заедно с други еднократно канени специалисти, взимаха живо участие в дискусиите на сутрешното кафе и по този начин зареждаха и подхранваха “производителността” на Първия.
Какво мога да кажа по този повод? Доколкото си спомням отговор не се получи или аз не съм бил в течение. Помня обаче добре, че в редките случаи на мое служебно присъствие (когато обстоятелствата са го изисквали) по време на колективни или индивидуални срещи на върха (официални или официозни) участието на М. Горбачов неизменно се набиваше на очи с неговото избирателно и не винаги доброжелателно отношение към равните нему по ранг и отговорности ръководители от другите социалистически страни. Трудно скриваше присъщата си надменност и пренебрежението си към Т. Живков макар, че с нищо изключително не блестеше и не го превъзхождаше. Всъщност неговата последвала кариера по нанадолнището на историята ясно го доказа и постави нещата на мястото им.
Силно бях впечатлен от съдържанието на писмото заради откровеността и смелостта на изложените в него тези. Такава откровенност и такава смелост тогава не бяха обичайни, не се котираха и понякога можеха да струват скъпо на онези, които дръзват да назоват истината. Самият аз на никой етап не съм участвал в писането, не зная дали освен заявения автор са участвали и други хора. Допускам, че малък брой високопоставени, висококомпетентни и високоотговорни личности са могли да участват и да обогатяват или коригират текста. Но това са само мои предположения. Рангът и опитът на автора са достатъчна гаранция за самостоятелна успешна изява. За себе си направих извода, че все пак постъпката на Т. Живков в този наболял момент бе верният път и вярното поведение в условията на реформиращата се система. Неговата загрижност за общото дело и смелостта му открито да заяви съмненията и опасенията си за съдбата на реалния социализъм развенчават мита за безропотното му подчинение. Та нали целта е била да се даде спасителен шанс за развитие на социалистическия идеал!
Наскоро след запознаването с писмото бях освободен от Т. Живков под предлог за повишение – отидох на работа като заместник председател на Съвета за духовно развитие към Министерския съвет, където се чувствах по-компетентен и полезен.
