Събудих се в болничната стая. Бях сам закачен към желязна стойка от която висящо шише пускаше капка по капка нечия кръв по маркуча и тя се смесваше с моята. Вратата се отвори, „гейшата” в бяла премяна дойде и без да ме забележи, курдиса на нов по-друг режим капките в червено. Попитах я - сестрице защо съм тук? А тя: докторите ще питате! Ами щом е тъй, казвам, защо не смениш това шише със Заарска мастика? Тя троснато отвърна, „това е правителствена болница, а не селска кръчма!” Фръцна се и изчезна. Бре че сербез женско, си рекох, то като кибрит бе! Кой знае как командва у тях си! Тъкмо сравнявах моя си хал си при такива отношения у дома и гледам, как кротко се вмъкна в моята стая един мършав, с високо чело старец, с големи кръгли очила. Седна по турски връз празното легло, свали очилата и захвана да бърше лупите им старателно, като от време на време им дъхъше топъл и влажен гърлен въздух и с палеца и показалеца движеше върху стъклата, като че брои пари. Като свърши тая процедура натъкми очилата на местото им и ме попита: От какво страдаш момко? Отговорих шеговито: - Страдам от безпаричие. Той схвана шегата ми и я продължи: ”Ами защо не идеш в народната банка? Най удобно е на разсъмване. Тогава там охраната е на любовни сънища. И плащат без чек“.
Вече нямах и капка съмнение, че този с почистените очила бе писателя Емилиян Станев. Веднага звъннах у дома, обади се дъщеря ми. Извиках – късмет! в една стая съм с бай Емилиян!... На моето нощно шкафче е неговата книга „АНТИХРИСТ“, утре рано ми я донесете в болницата! Елате всички, да видите майстора на художественото словото! След малко го чух да каза: ”Ти си вторият, който ме титулува „Бай“. Другият е от ловната ни дружинка“.
И така една цяла неделя с него обръщахме хастара на вътрешното и външно положение. Стигнахме и до слънчевата система. Обсъдихме и ловът на зайци, по време на забрана да бъдат ловувани клепоухите.
В деня когато изписваха писателя, му зададох мъчен въпрос. Поисках да знам има ли връзка между нравите и езика на българите? Той почистваше лупите на старите си очила и като приключи, дълго време ме гледавтренчено през кръглите си лупи. Личеше, че търси отговора, който да бъде ясен за моето незнание по тая материя и каза: „Приятелю свали болничния халат, облечи се и иди на ЖП гарата, влез в чакалнята и слушай, как една разсърдена говорителка ще ти съобщи, че влака (ЗА) Бургас тръгва от 4ти коловоз след един час. Вземаш вестник и се настаняваш в купето. Влака тръгва, но преди Чирпан се поврежда. Намираш началник на влака и си искаш остатъка от цената на билета. Ето отговора на ЖеПееца: ”Ние на никого не сме казвали, че влака ще стигне (ДО) Бургас. И вие пътниците си купувате билет (ЗА Б-с), а не ( ДО Б-с).”… Стори му се, изглежа, че този пример е достатъчен и запита: „Сега ясно ли ти е момко, защо българите не обичат категоричния език „Бай Ганю” обича езика при който можеш да шикалкавиш, да измамиш другия. Така Нашия език е удобен за мошеника на власт и за коварната съдебна система. Той е измамен за простолюдието. ” Ами тогава какво ще правим? Питам го: „Тогава ще се лъжем на английски, крадем си добре както гринговците, до като се изродим като чада на Брюксел! Добре ще е да не изоставим поне дисагите с фъшкии от Аспаруховата конница“.
Г. К. юни 2018 г.
