Видения и прозрения в поетическите пространства на Боян Ангелов
Иска ми се,така да озаглавя изречените неотдавна и дописваните сега думи за книгите със стихове на Боян Ангелов - от „Далнина”, до най-новите – „Последна риза”и „В сянката на хоругвите“. Всички са на издателство „Захарий Стоянов”. Запленен от тях и Иван Гранитски нарече неговите поетични пространства примамливи. А аз едва чрез стиховете от „Далнина” осъзнах, че „примамлив“ е думата - ключ за поетичния свят на този поет. Преди години многоликия авторов свят ме привлече, защото усетих как в него се оглеждаше самият живот. И стремежът на твореца да прониква все по-дълбоко в него, по всичките му посоки, и като в златен рудник да открива и пресътворява от златния прашец на битието, съкровището на своето словно богатство. Боян беше в началото, пред своето решително тръгване към невидимия край на този литературен свят, който щеше да расте и да се превръща в необхватно, в безкрайно пространство. Личеше си още тогава, че е въоръжен със смелост да отмести хоризонта и, че ще издържи в маратона към далечните брегове на успеха.
Няма как да не се връщам към онова сладко за мен време, в което първи се срещах с поетическите откровения на млади хора, тръгнали с нетърпение и тиха плахост към овладяване на поетичното изкуство, нетърпеливи да получат кръщелно си свидетелство за майсторско творчество чрез първата си книга. Тогава в стиховете на Боян Ангелов дочух искрен глас, думите му бяха звучни, многоцветни и примамливи. Доверих им се и дадох път на ръкописа му, независимо от въздържателни мнения на някои, които и до днес не могат да догонят Боян. И така – с кръстената по мое предложение „А върху ножа – детелина” – първата му книга стана литературен факт и младият поет пресече съдбовния старт към необятното творческо пространство, което трябваше да насити със свое дихание и да преодолее всички внезапни прегради и препятствия.
Ще бъде шаблонно ако сега кажа, че той не измени на себе си и успя да сътвори своя свят, да отвори пред себе си свои пространства, които са наистина примамливи и съдържателни, не само за поетите и философите, а и за всеки взискателен читател.
Аз така и не усетих кога и как неговите афористични, метафорични и философски открития в стиховете от следващите му книги се вплетоха многобагрените думи и понятия с дълбоко смислова окраска и значимост.
…И пиша по заспалата вода,
че за илюзии търпимост нямам.
Секундата ли да разполовявам,
или да вкаменявам пепелта?..
„Тежест”
…По мост от паяжина
ще преминем
над езеро, осеяно с русалки.
„Косите на нощта”
Стихът е мост, надвесен над небето.
„Колумбария”
Има цели заглавия, които са метафори и философски стихотворения: „Бреговете на съня са стръмни”; „Защото съзнанието е скривалище” /за знания и представи”. „Тъмнее пряспа като последна любов/, която не си отива”...
И – преминавайки покрай всички километрични знаци на творческите пътища, които водеха към все по-примамливите и загадъчни поетови пространства, с всяка нова книга, аз се убеждавах, че те са само негови. Населени с реални, родени от красиви и смислови мечтания, изобразени и облечени от още по-красиви думи, с които всъщност Боян Ангелов сътворяваше своя поетичен храм. Аз съм щастлив, че бях и съм свидетел на това светло строителство, че мога да пребивавам в този негов поетичен дом; че пътувайки през пространствата на нашата днешна поезия, се чувствам благодарен на този поет, за това, че той я обогатява със своите духовни пейзажи, с ярките си и запомнящи образи и думи, изригващи от дълбоката философия и оригиналната метафоричност на неговия свят. Признателен съм му за майсторство да постига хармония от теми, събития и личности, и за това, че книгите му до днес, заедно с „Последна риза” все по-убедително се превръщат в творческа твърд, в дом, в замък и крепост дори, на българската словесност.
В стихотворенията на Боян Ангелов в началото на неговия път, трептяха и резонираха чувства за българската земя, за бащиното огнище, за родния дом и за Родината. Тези чувства не заглъхнаха и до днес, но в книгите му, родени по-късно, до стихотворение, като „Смъртта на Калоян“ читателя ще открива и „Смъртта на Гьоте“; до „Павел Бобеков” ще вижда образа и на „Андре Шение”; до стихотворението „Демир Хисар”, в което „…непобедено, бойното поле заспива,/но с един поет по-малко” ще стои и стихотворението „Скопие”: „А Скопие си остава тук, /за да го милват нощите кротки и да го гали православния внук/ на катедралата „Свети Климент Охридски”.
Боян Ангелов отмества с лекота поетичния хоризонт на своите търсения. И географията на неговата поезия, най- естествено съединява „Панагюрската Света Богородица”, с „Младият Конфуций”
„Бенковски” и „Дебелянов”, от първата му книга - с „Вердюн” от последната му за сега „Последна риза”.
Вече споменах за умението на автора да твори афористични слова и мисли, които сякаш са с адрес към вечността: „Раздяла-репетиция за смърт”; „Животът – по-ленив от блато”; „Илюзиите нямат измерение” или „Любовниците са пепел от рози, останалото е любов”. Тук параболата пак е от първата му книга: „Сега е пепел, вчера щом гореше”.
В досегашните стихотворни сборници на Боян Ангелов има стихове с много красота и богата мисъл, което ги прави още по-привлекателни и стойностни. В стихотворението „Сестри” от „Последна риза”, можем да прочетем: „Върхът на копието бойно/е дом за много свободи”; „…Но бъдещето вече зрее/в усмивката на дъщеря ми , или „…Потъвам в тялото на мисълта/и моите видения са думите”…
За мен самия бе изненада, че поетът Боян Ангелов навлезе в дълбоките води на философията. Но това, оказа се никак не е случайно, защото накъде другаде може да пътува поетичният „Аз“ на автор, който по природа е човек интуитивен, с прозрения и предчувствия, който знае, че простите неща правят сложните, че те – простите, никак не са лесна работа! Ако търсим корена на философското начало при Боян Ангелов, трябва да се вгледаме в стихотворението „Подражание на Хераклит” от първата му стихосбирка, видяла бял свят през далечната вече 1985 година. В нея четем: „…И Хераклит, още малко момче,/огъня бавно гали”. А краят му е оригинална метафорична поанта: „То ще ги гали и цяла нощ/нежно ще им говори./ А от пробития звезден кош/спускат се метеори”. Затова мен не ме учудва, че отделни термини и изрази от философията са заглавия на стихотворения: „Натурфилософия”, „Демиургът”, „Материя”, „Схоластика”, „Антитеза”…
А сега искам да споделя своята голяма изненада. Открих я в стихосбирката „Далнина”. Изненада, защото преди доста години, за себе си бях открил един не толкова популярен, а за някои дори непознат, но без съмнение гениален поет, свързан с философията на Хегел и Шелинг, негови състуденти и приятели от духовната академия в Тюбинген. И ако днес Хегел е сумрачният връх на философията, самото олицетворение на поезията се нарича Фридрих Хьолдерлин – едно безспорено доказателство, че голямата немска поезия се е развивала в сложно взаимно проникване с немската философия. И ми стана особено драго, че Боян Ангелов също обича поета Фридрих Хьолдерлин и че е написал „Кулата на Хьолдерлин” - стихотворение, което започва така: „Лудостта/от смъртта/по-добър вариант е…” Гениален талант, Хьолдерлин е имал трагична съдба. Но неведоми са пътищата на поезията, макар че повече от половината живот на поета е минал в пълна лудост.
Фридрих Хьолдерлин е признат за истинско явление в изкуството 100 години след неговата смърт. В поезията му са скритите отговори на въпросите „Що е живот“ и „Що е смърт“. А в пространството между тях е съдържанието между „всичко“ и „нищо“.
Такива мисли ме вълнуваха, докато четях и препрочитах книгите на Боян Ангелов. И струва ми се, че не греша, когато говоря за родството на поезията и философията в тях. Иначе неговите поетически откровения едва ли щяха да излъчват красота и да тежат от мъдрост.
Боян Ангелов владее перфектно законодателството на поетическото строителство. Римите му се отличават с модерни асонансни конструкции. В началото на пътя му го определяха, като поет - традиционалист, но времето показа, че той е между най-ярките модерни творци. А това не е нищо друго, освен векторът на развитие. Не модернистични, а със съвременно светоусещане и проникновение в човешкия дух и в неговия многопосочен, сложен живот, са стиховете, сътворени от него. И всичко това е постигнато с постоянство в темите, неизменни от първата до най-новата му книга: човекът, животът, смъртта, светът, мирозданието, смисълът, красотата, любовта… Това е градивото, с което той иззижда своя поетиченя свят и тези теми са най-точната характеристика за измеренията на неговата творческа личност; за света на изтъкнатия съвременен български поет Боян Ангелов, отвоювал чрез талант и дразновение своето достойно място в днешната литература.
От времето на първата му книга и до днес, озарява душата ми и стопля сърцето ми стихът, с който завършва стихотворението „Подир живота”: „Дано във тъмното ми светят/на татко белите коси!”
Но като венец на смисъла на една поетична съдба и като вдъхновенна философия на поетичните му търсения, Боян Ангелов ми нашепва една открита от него велика истина. Тя е в сборника му със стихове „Далнина”. И това просто и велико откритие, най-общо казано е, че няма живот наполовина, както няма и свобода наполовина, както и наполовина няма любов.
