Разумът все по-властно налага необходимостта човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis”. (Една идея за световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност; ликвидиране на държавния суверенитет на народите! Поставени в колониална зависимост, те са обречени на дълбоката пропаст между богатството и бедността, а съдбата им се превръща в най- ярката проява на социалната несправедливост и тоталната корупция.
На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология представена като демокрация. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство. Ф.М.Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати.* Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ **
И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна
американска глобална хегемония е без конкуренция.
(пак там, с.38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденсквието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред“.(По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)
Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално „превъзходство.“*** След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за главно препятствие пред себе си националната идеология, основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси. Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки или по-точно с големи изключения - Русия, Унгария, Сърбия и др.
Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти.
Кокошата слепота на самозабравата
им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“ които те са длъжни да защитават в другия край на света.
Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.
В същото време в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те чрез ръководното си тяло са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.
Атаките срещу националните държави имат многобройни „мотиви“. Преди всичко противниците на националната държава изтъкват, че генетично тя носела в себе си насилието, насочено навътре – към малцинствените – етнически, религиозни, езикови и културни групи и криела опасност за многобразието и различието. Те обаче, упорито премълчават, че новият „световен ред“, който ни натрапват, представлява „нов глобален тоталитаризъм“ с диктатура, обърната и навън, в който са заложени не по-малко опасности отколкото при националната държава.
Най-накрая противниците на националната държава се противопоставят на смяната на системата, като премълчават истината, че това е налагане на друга, още по - порочна, още по - несъвършена, несправедлива, античовешка, алчна е бездухавна, агресивна и корумпирана цивилизация. Националната държава е призвана да осъществи действително радикална промяна в цялостното устройство на света, в който ще тържествува една нова цивилизация, основана на универсални ценности като: справедливост, свобода, хуманизъм, братско единение на народите. Наш дълг е да подготвим нашите деца и внуци за тази нова цивилизация. Това, впрочем, ни повелява и логиката на собствената ни морална философия, определяща съдържанието на българската национална идентичност. В това истинските родолюбци в миналото и днес виждат и смисъла на усилията за изграждане на гражданско общество.
Срещу националната държава се използва
още един аргумент.
Същността му се състои в това, че националната идеология и националното съзнание били причинили многобройни кръвопролитни сблъсъци между народите през последните няколко века, когато нациите и свързаните с тях държави воювали за независимост и свобода. Известно е, че до появата на националните държави в Европа, доминиращата идеология бяха монархическа, колониална и реваншистка, империалистическа. И без националните държави предходният период е изпъстрен с далеч по-жестоки и безсмислени кръвопролитни сблъсъци. Сега това го вършат „силите за бързо реагиране на НАТО“ навсякъде, където народите се съпротивляват на налагането на модел на развитие, който противоречи на националните им традициии.
Само през периода след Втората световна война (1945 г.) до наши дни са водени около 150 войни. Причините за тях в повечето случаи са наднационални и са резултат от амбицията на големите държави за световно господство. Така че, нациите и националните държави сами по себе си не са неизбежен източник на военни сблъсъци мужду народите. Същото се отнася и до религията. Затова е прав американският политолог Майкъл Барън, когато пише: „Проблемът не е в изживяването на национализма, а в изграждането на световни общества и свят без войни. Историческият опит на човечеството показва, че войни, дори геноцид, могат да родят и верският фанатизъм, и либералните, и социалистическите идеи, изродили се във фанатизъм и човеконенавистничество.“
Робърт Рейч от Харвард (САЩ) предупреждава в началото на 1992 г., че идва краят на националните икономики, че задачата на нацията и държавата в световната икономика се променя, че патриотизмът в неговия традиционен смисъл, губи своето значение. Главният недостатък в разсъжденията на Робърт Рейч се изразява в това, че и тук американската действителност се пренася върху Европа и света. А те са различни. Това прави уязвими обобщените изводи на автора.
Всъщност действията на САЩ и техните слуги в Европа са мотивирани от
рефлекторния страх,
че народите от перифериите неизбежно ще въстанат и един ден ще обявят война. Това ще бъде безпрецедентна за днешно време война, подобна на варварските набези през VII и VIII век, когато Европа бе победена и потънала в тъмните векове. (Атали, Ж. Хилядолетие; С., 1992, с. 23) Жак Атали предупреждава: „Борбата за овладяване на настъпващия световен ред бледнее пред потенциалните конфликти, между двете очертаващи се пространства. Капитализмът ще бъде пропаст между богати и бедни номади. За да се избегне тава, глобализмът, като доктрина за световно господство на една - единствена и първа суперсила, има нужда от възраждане на племенния строй във всичките му варианти.“
Очевидно е, че в случая става дума за установяване на империум, който предполага ограничен или нулев суверенитет за перифериите и неограничена власт (политическа, икономическа, социална, държавно-идеологическа, геополитическа, военно-стратегическа) на метрополиите.
Идеологическите корени на глобалното зло се виждат пределно ясно, от една страна, в предпочитанията към либерализма с неговите основни политически пороци като индивидуализъм, космополитизъм, глобализъм, трибализъм, и от друга – в отричането и отхвърлянето на националната идентичност и идеята за хуманистична цивилизация с нейните принципи като колективизъм и благоденствие за всички, солидарност и социална справедливост. А историята недвусмислено потвърждава, че в държава, където обедняването и обезличаването застрашават основните права на хиляди хора, не може да се говори нито за демокрация, нито за национално единство, нито за гражданско общество, нито пък за национална сигурност.
Съвременният човек е обект на постоянно въздействие на всевъзможни източници на смляна и натрапена информация. Това ни отнема способността да мислим и анализираме самостоятелно, превръщайки ни в личности без лично мнение, без собствени ценности, без твърда позиция, от която да възприемем света. В резултат на това много млади хора нямат кауза, на която са готови да се посветят. Те са във властта на първичната наслада от живота, но не познават същността на усещането да живееш като човек, да мислиш самостоятелно, да се бориш за справедливостта. В редица случаи в това състояние изпада цялото общество.
Технология на приспиването
Още Монтескьо предупреждава, че всяко робство започва с приспиване. От своя страна американският философ и есеист Ноам Чомски най-добре е формулирал десетте начина за манипулация на общественото мнение, сиреч за „приспиване“, с които се моделират гражданина тъпа, послушна и безопасна маса. В условията на „прехода“ у нас, особено когато корупцията, духовното падение, начинът на индоктриниране придобиват характер на всекидневна политика, прилагането на тези принципи е политика прераснала в престъпление срещу съвестта и разума.
На първо място Н. Чомски посочва „отвличане на вниманието, което намира израз в „постоянно отклоняване на съзнанието на хората от реалните социални проблеми, насочвайки ги към теми, които нямат реално значение. Това авторът нарича „тихо оръжие за тихи войни“. Пресен пример: Елена Йончева се изказа пред конгреса на БСП в събота (26 януари 2019 г.) и каза съществени неща, посочвайки как управляващите днес прилагат посочените от Чомски „10 начина да ви направят тъпи, послушни, безопасни“.Следващият ден (неделя) в. „24 часа“ на челно място на първа страница пише: „Елена Йончева – звездата на левия конгрес.“ А на с. 3-та за конгреса на най-голямата опозиционна партия със стогодишна предистория, всичко за форума се представя по ироничен начин (24 часа, 27.01.2019, с. 1,13).
На второ място Чомски посочва как изкуствено се „създават проблеми, а след това се предлага начин за решаването им.“ У нас този начин по презумция се предоставя на „шефа“.
На трето е „методът на постоянното прилагане.“ Кокто споменава световно известният философ, този начин у нас най-често е прилаган особено през периода 2010 – 2012 г. Най-характерните примери се отнасят до законопроектите, предложени от правителството във връзка с предоставяне на чужденци правото да купуват българска обработваема земя, с т.нар. Истанбулска конвенция. И двата примера са фундаментално опасни за бъдещето на българската нация и държава. Срещу тях се обяви огромното мнозинство от населението на страната. Но налице са очевидни индикатори, че правителството, за съжаление, не се отказва от своите намерения. Очевидно тук са налице две възможности за настоятелно осъществяване на тези намерения: или не разбира естеството на опасността или преднамерено служи срещу интересите на народа. Други обяснения за действията му са неприемливи, защото чрез отлагането на изпълнението на непопулярни решения, представени като „болезнени и необходими“ въпросът остава открит. И се започват увещания и заобиколни маневри за проникване в други закони. Додето обстоятелствата станат до толкова неудържими, че правят съпротивата на гражданите безсмислена. Така побеждава силата на капката, която дълбае скалата не със сила, а с постоянство.
Другите начини за постигане на определена цел са третирането на хората като инфантилни, демонстрирането на свръхболезнена реакция на властта, по повод всяко неодобрение на действията й с цел емоционалното смазване на опонента. Най-чудовищният и антихуманен способ е държането на хората в неведение с цел култивиране на посредственост. Най-тежки последици за националната психология са начините: насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Смята се че целта, в този случай, е достигната, когато всеки глупак намира друг по - голям глупак от себе си, за да му се възхищава. Както специално подчертава и проф. Чомски, в това отношение щедро се финансират ТВ формати, като Биг Брадър, Фермата, Сървайвър, Смени жена си, както и нескончаеми сериали с убийства и насилие, които заемат най-гледаното телевизионно време, което значи, че най-ефектиено действат за интензивното раложително въздействие върху младите зрители. Тук не трябва да се пропуска и надпреварата на жълтата преса, рекламните клипове и музикалните телевизионни канали, които буквално превръщат ефира в опасна зона за младите хора.
Особено силно ударението на такъв тип пропаганда се забелязва в бившите социалистически страни. Тук акцента е в засилването на чувството за вина у 90% от населението, което открито се обявява срещу приемането на този тип уродливи порядки, натрапвани през последните три десетилетия. Обвиняват тези хора най-вече в носталгия по придобивките през социалистическия период, или че не искат да приемат фалшивите ценности на неолиберализма. В това отношение се разчита на старанието и престараването на разни ренегати, деривати, демагози, соросоиди и особен тип идеологически еничери превърнали се в главни рупори на лишения от всякаква логика парадокс, наречен деидеологизация. Но влизайки в противоречие със себе си, те проповядват в същото време скверната идеология на неолиберализма, на религиозния фундаментализъм, на мултикултурализма и т.н.
Използвайки средства, характерни за най-мрачните времена на тоталитаризъм, деспотизъм и фанатизъм в човешката история властта продължава „да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си“,. (виж: Чомски, Н. 10 начина да ви направят тъпи, послушни и безопасни, Нова зора, бр. 46, 11.12.2018, с. 12).
*(Платнър, Ф.М. демократичният момент.-„Спектър“ № 79, 1992.)
**(Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви. С., 1997, с. 7, 19)
