Възкресеният „геополитически мътртвец“, обяснен от проф. Станислав Станилов, в новата му книга „След три години“
Няма наш, български отговор на идеите за възстановяване на Османската империя в стратегическата ѝ дълбочина
Когато проф. Станислав Станилов завършва своя политически очерк „Новият османизъм и българите“, неоосманската контрареволюция, започната преди почти десетилетие от Раджеб Таип Ердоган, е почти завършена. А това означава, че е зачеркната светската (буржоазната) революция на някогашния баща на турците Мустафа Кемал. Светската държава на Ататюрк се крепяла на три стълба: корпуса на военните, корпуса на съдебната власт и дипломатическия корпус. Завършилите религиозни училища нямали достъп до тези затворени общества. Ердоган удря именно тези три „стълба“, вкарвайки в тях ислямисти и подменяйки кадровия състав. Последният опит на заговорниците да продължат кемалисткото бъдеще на Турция е попарен. И ислямската контрареволюция намира благоприятна почва в голяма част от турското общество особено в Азия и Анадола, което си е останало такова, каквото е било в края на Османската империя. „Неоосманизмът – това е надвисналата над нас най-страшна заплаха от близо век насам - пише проф. Станислав Станилов. Ето защо борбата срещу неоосманизма трябва да продължи с нарастваща енергия... Ако искаме да има на тоя свят българи!“
Станислав Станилов е изтъкнат учен-археолог, професор, доктор на историческите науки, от 2005 г. е народен представител на „Атака“ в четири парламента, автор е на много статии и студии по проблеми на политиката, геополитиката, културата и геокултурата, междуетническите и етноконфесионалните отношения и др., Член е на СБП. В книгата „Новият османизъм и българите“ (изд. „Гео Милев“) авторът се връща „три години по-късно“ към неоосманизма след представянето на „Стратегическата дълбочина“ на Ахмед Давутоглу в големия салон на БАН, където книгата необективно е оценена като наука, а не като концепция, основана не на реални факти, а на изгарящо желание да се възкреси геополитически мъртвец. Актуалността на темата се предизвиква както от недобрата реакция на неоосманизма у нас, така и от поведението на партията на турската диаспора в България.
В книгата си Станислав Станилов описва основните черти на османизма, характерен със задържането на общественото развитие на „нехората“ (гяурите неверници) от хората (мюсюлманите), и потискане на това развитие чрез данъчната система – плащане на тежък данък (джизие) и кръвен данък (девшурме).
В империята властва идеята за правото да бъдеш господар, защото си турчин. Различието между османизъм и неосманизъм е в замяната на светската османска концепция на Ататюрк с концепцията на ислямския османизъм на Реджеб Ердоган.
В очерка е разглеждан
европейският проект на Турция.
Красноречив пример за противостоенето между турския културен модел и западния е случаят с Кипър, една трета от който е окупиран от Турция. В отделна глава са разгледани отношенията между Турция и Югоизточна Европа с претенцията на турците да се „завърнат“ на Балканите. Специално внимание е обърнато на т. нар. Ислямска дъга: Кърджали – Източна Тракия – Македония – Албания – Косово – Санджак – Средна и Източна Босна – Бихач, която по израза на Ахмед Давутоглу е „Балканската геополитическа и геокултурна аорта на Турция“. Описана е съдбата на българите в Османската империя, както и неоосманската ни днешна и утрешна съдба.
„Много често османизмът като вътрешна и като външна политика се разделят, което не е правомерно, защото те са два израза на едно и също нещо. - пише авторът. А то е безусловното историческо право да бъдеш господар на онова, на което е бил господар и твоят прадядо. Така, вътре османизмът убеждава турците (всички), че са велики, навън убеждава пак същите турци и останалите народи в правото да си върнат обратно в турската държава онези територии, които са били в нея по време на най-голямото й разширяване.“
Не случайно турските дипломати и държавници, както и учените, акцентират на т.нар. „малка история“ - постояно изтъкват, че заедно с българи, гърци, сърби, румънци турците имали еднакъв бит, едно и също традиционно облекло, една и съща традиционна кухня, един и същи песенен фолклор и др. Ще добавя, че има и учени в България, подведени или платени, които робуват на тая тенденция. Ст. Станилов ни напомня, че трима български автори са издали луксозен том „Пътеводител в османска България“ с превъзходни илюстрации, та се пита: „Имало ли е Османска България?“
Авторът се спира и на други „либерални прочити“ на миналото, с които уж се демитологизира българската история като книгата „Изкуство и общество на България през турския период“ на холандеца Махиел Кил, която под прикритието на обективизма поднася тезата за уникалната религиозна търпимост на турската теократична власт към покорените славянски народи, и най-вече към българите. Турското правителство чрез чужди фондации спонсорира книгата, която вече има и второ издание. „Понякога у нас безчестието и конформизмът достигат трудноразбираеми върхове – книгата на Махиел Кил все още няма в България сериозна и обективна рецензия...“ - сякаш се гневи авторът на този факт. Станислав Станилов разглежда и други жалонни провокации като „прочита“ на Мартина Балева и проф. Улф Брумбауер на картината „Баташкото клане“ - отхвърлят автентичността на картината и прехвърлят тези съмнения върху действителните събития. Спира се и на анкетната карта, пълна с провокативни въпроси, на една от фондациите на българските турци в Турция - „Бултюрк“.
В самостоятелна глава авторът разлежда
„Българите в Османската империя“ и напомня с много факти за разпокъсването на българското етнокултурно пространство и данни за геноцида – истинското име на кланетата и разорението. В главите „И след това...“ и „Неоосманската съдба на българите“ след исторически преглед Станислав Станилов осмисля днешната ситуация и стига до извода, че турската диаспора в България ще бъде винаги под влиянието на пантюркизма и най-вече на неоосманизма и че българските турци, независимо от всякакви декларации, няма да приемат България за свое отечество, нито българите за свои равностойни геокултурни партньори. По-нататък Станилов изтъква, че днес Възродителният процес се чете в контекста на сатанизирани понятия като геноцид, ксенофобия, фашизъм и т.н с определна цел, а тя е поставянето на българския народ в положението „постоянно виновен“, за да остане той вечно длъжен на турската диаспора, остъпвайки позиции от своите национални интереси в полза на геополитическия интерес на Турция.
Какво ново имаме на този фронт научаваме в втората част на книгата
„След три години“.
А като „новост“ Станислав Станилов определя инициативата на Главното мюфтийство за връщането на т.нар. вакъфски имоти, които са паметници на културата, следователно представляват държавна собственост, а това е неприкрит опит те да се превърнат в действащи джамии и най-често се предлага там, където мюсюлманите са предимно цигани. Това поведение на мюсюлманската централа е инспирирано от Дианет, който в същото време плаща 2 млн. лева за заплати на командировани в България прпоповедници. Допуснато бе реставрирането и експонирането на хамамите на един от жалоните на Османидите - султан Сюлейман Велики в Бургаските минерални бани с пари на турското правителство. Продължава турцизирането на българското битие – от една страна с агитациите на „майчин език“, които правят дейци на ДПС, а от друга с опитите за обезбългаряване на българите мохамедани. Покушението срещу Ахмед Доган бе използвано от депесарите за брутално словесно нападение срещу българското общество. Пълзящата реислямизация на турската диаспора има и други откровени маркери – появата на откровени ислямисти и радикални неоосманисти в редовете на нейната политическа върхушка. Припомнена ни е и провокацията в Исперих, където певец от Турция изпя в турски вариант популярната песен от сакралното пространство на българския фолклор за Априлското въстание „Кой уши байрака“? Авторът не подминава и оная злощастна конференция на тема „България – заплашена от неоосманизъм или нов мост между Изтока и Запада в новите геополитически реалности.“ Темата на конференцията е уж провокативна, а всъщност тоя нов мост само хвърля в заблуда българите. Според Станилов врагът е пред вратите ни, по моста ще минат новите османци и след това за България ще си спомнят само историците, изследващи след години съдбата на Югоизточна Европа. В тази част от книгата Станилов се спира и на поведението на турската партия ДПС и на създаването на ДОСТ. Разкрива и враждебната дейност на Туската агенция за сътрудичество и развитие TIKA, за която Станилов лично сигнализира, тъй като спецагенцията се е превърнала в Троянски кон на Турция в България. Депутатът Станилов прави питания в парламента за агенцията, отправено към премиера Бойко Борисов, но председателката на парламента Цецка Цачева връща въпроса. Той не дочаква отговор от Бойко Борисов и за срещите на премиера с Ахмед Давутоглу. Така и обществото не получава отговор. В интервюто на тогавашния турски премиер са зададени стандартни въпроси, а не се го попитали за съдбата на България в книгата му „Стратегическа дълбочина“ или за преговорите по дълга на Турция към българите бежанци от Източна Тракия според Ангорския договор.
И още един документ
предлага в книгата си
ученият-депутат: стенограмата от 167-ото заседание на 43-ото Народно събрание от 2 март 2016 г., на което е предложен проект на решение за осъждане на геноцида над българите в Османската империя (1396 г. до 1913). Започва с доклад на Комисията по вероизповеданията и правата на човека, която отхвърля проекта, мотивирана с изказаното от Министерството на външните работи мнение, че конвенцията на ООН за преследване и наказване на престъплението генодиц е от януари 1951 г. и няма обратна сила. А тогава защо сме питали? Защото Холокоста е признат за геноцид, признат е генодицът над арменците в Османската империя. Мотивите на вносителите прочита Волен Сидеров. Заслужава си тези мотиви да се прочетат отново, тъй като те са изпълнени с конкретни факти и числа за геноцида над източнотракийските българи. Свидетелства, които могат да покъртят всеки нормален човек. Но не и да победят бездушието на народните представители, които направо отхвърлят предложението без дискусия. 46 души са против отлагането на гласуването на проекта. Останалите 159 са записали имената си на позорния стълб. За срам този проект бе отложен. Засега завинаги!
Сред като прочете книгата, всеки мислещ българин сигурно ще стигнете до повечето от изводите, които правя тук и сега. Първият е, че още нямаме наш, български отговор на неосманската политика на Турция, не сме доказали, че противостоим на неоосманистките идеи за възстановяване на Османската империя в нейната стратегическа дълбочина. Турция осъзнава много добре своята пораснала значимост и я осребрява политически. Новото е, че за разлика от глобалните играчи. Турция атакува държавите чрез хората, залага на човека и на формирането на трансгранични мрежови връзки. Не е приемливо това, че има основни сектори, в които тя е преминала границите на търпимостта и нейните действия представляват фундаментална опасност за целостта на българската нация и на нейната държава. Трябва час по-скоро да се спрат опитите за намеса във вътрешните работи на България – чрез влиянието и контрола над турската диаспора, чрез действията на религиозни фондации и фондации на изселниците в Турция. И това не трябва да се отнася само по време на избори. Друг важен проблем, нетърпящ отлагане е използването на двойното гражданство в небългарски интерес. Трябва окончателно да се извади Главното мюфтийство на България от зависимостите на Дианет-а (турската религиозна агенция). Проблемът с обезщетенията на българските бежанци от територията на бившата Османска империя е задължително да се постави отново в работната група между двете страни, но и да се пренесе на международно равнище. Отдавна е време, да се пресекат опитите за турцизиране на българите мохамедани, както и за сепарирането им като отделен помашки етнос, за доказването на който се трудят много турски учени, но съжалание и български(!?).
Вижда се, че Турция се опитва на базата на религията да сплотява мюсюлманите у нас. Мултикултурализмът, въпреки че се провали в световен мащаб, е поощряван у нас от местната власт (и отвън) в т. нар. смесените райони с безпочвената надежда, че турската ислямска култура ще се приобщи към българската национална култура. И накрая: Българската политика към Турция трябва да се измерва с едно единствено мерило: да е приемлива за българските национални интереси.
