140 години дипломатически отношения между България-Русия
Първите стъпки в българо-руските отношения (първата половина на 80-те години на ХIХ в.)
От 1879 г., когато се установяват дипломатическите отношения между България и Русия до сега, изминават 140 години, което не е никак малък хронологически отрязък. През всичките тези години, противно на очакванията в С. Петербург (столица на Русия), че в освободената с руска кръв от османското иго българска държава, нещата ще се развиват безпроблемно. Това съвсем не е така. Основания за подобни очаквания дават събитията, разиграли се непосредствено след края на Освободителната война. Една от първите стъпки на възобновената българска държава е изборът на нейния владетел. Тъй като между великите сили, е постигнато негласно споразумение, че лицето, което трябва да заеме този пост, не трябва да принадлежи към никоя от съществуващите династии, руската дипломация се отказва да предложи своя кандидатура. Наличната литература сочи, че нескрито желание да застане начело на българската държава имал самият княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков, който бе вложил толкова много от себе си за полагане на основите на българската държавност. Знае се също така, че за Стефан Стамболов, ползващ се с авторитета на ръководител на три въстания (Старозагорското от 1875 , Априлското от 1876 и Кресненско-Разложкото от 1878-1879 г.) най-подходящата личност за този пост била тази на граф Николай Павлович Игнатиев, заради неговите заслуги в изработването на Санстефанския договор.
След като това се оказва невъзможно нито за единия, нито за другия, в С. Петербург се спират на 22-годишния австрийски принц Александър Батенберг, племенник на съпругата на император Александър II. Имало се е още предвид и факта, че той бе участвал в Освободителната война като аташиран към щаба на Действащата на Балканския боен театър руска армия. На свиканото Първо велико народно събрание в Търново (април 1879 г. ) честта да предложи неговата кандидатура се пада на епископ Климент Браницки, бъдещият митрополит Търновски. След като депутатите узнават, че младия принц е тясно свързан с руския двор, взривяват буквално залата с мощно „ура“ и с това изборът му е приключен.
Разбира се, както в човешки, така и в обществен план, емоциите са важен фактор. За съжаление, обаче, не те предопределят бъдещия развой на българо-руските отношения. Първите разочорования от току-що избрания княз идват още със стъпването му на българската земя. Той дава веднага да се разбере,че не е доволен като владетел от предоставените му правомощия от Търновската конституция.
Не приема определената му титла „сиятелство“ и започва да се самотитулува „височество“. Заедно с това заема страната на консерваторите и въпреки че не те, а либералите печелят мнозинството от гласовете в Първото обикновено народно събрание (1879 г.), той им поверява съставянето на първия български кабитет (5 юли 1879 г.). По същия начин князът се опитва да постъпи и след изборите за Второ обикновено народно събрание, в които либералите отново печелят мнозинството от депутатските места.
Едва през март 1880 г. той е принуден да се раздели със своите любимци и да възложи управлението на страната на либералите.
Негативното му отношение към Търновската конституция
остава докрай непроменено. Желанието му е час по-скоро да се отърве от нея, но знае, че това не може да направи без съгласието на император Александър II, който гледаше на нея като свое творение и не даваше и дума да се издума за каквото и да било посегателство върху нея.
Както се знае, по едно злощастно стечение на обстоятелств, император Александър II става жертва на атентат (1 март 1881 г.) и на руския престол се възкачва неговият син Александър III, известен със своите консервативни възгледи. От това обстоятелство Александър Батенберг се възползва незабавно и при срещата си с новия руски монарх успява да получи съгласието му за суспендиране на младата българска конституция.
Веднага след завръщането си от Русия, където бе ходил на погребението на загиналия император, князът извършва държавен преврат (27 април 1881 г.) и то с помощта на намиращите се в Княжеството руски генерали.
Тези факти са добре известни, поради което тук само ги припомняме, макар и в най- сбита форма. Това което буди удивление сред по-голямата част от българското общество, което върви след либералите е - защо Русия оказва подкрепа на българския владетел в извършването на тази драстична стъпка в политическия живот на Княжеството! Отговорът е смо един: в С. Петербург още са вярвали, че във външната си политика князът ще върви в синхрон с руската политика на Балканите, където след успешния край на войната срещу Османската империя се откриват благоприятни възможности за укрепване на руското влияние в този район на Югоизточна Европа. Поради тази причина оставят развързани ръцете на княза да прави каквото си иска във вътрешнополитическия живот на България.
Първото отрезвяване в С. Петербург настъпва, когато българския владетел пристъпва към решаването на два важни външнополитически въпроса. Първият от тях е свързан с трасирането на основния път на развитие на железопътната мрежа на Княжеството. Възможностите в това отношение са били две: едната на север към Русе с тенденция през Румъния да се осъществи връзка с руските ж.п. линии, а втората – на запад - към сръбската граница за свързване чрез железен път на Австро-Унгария и Германия с Цариград чрез което всъщност се подпомага тяхното бъдещо проникване в арабските владения на Османската империя. Под давлението на княза предимство получава втората възможност, с което се нанася сериозен удар върху търговските планове на Русия и нейното по-тясно свързване с българския пазар.
Вторият въпрос, известен като „дунавски, се отнася до режима на корабоплаването по най-голямата морска артерия в Европа, позволяващ по-нататъшното проникване на Русия към Централна Европа не само в икономически, но и в политически план. От С. Петербург са давали да се разбере, че особено много държат на въпроса кой ще дирижира плаването по голяма река. След като въпреки победата над Османската империя през 1877-1878 г. Русия не успява да си осигури излаза на топлото море, за нея е от изключително значение да поеме в свои ръце режима на корабоплаването по р. Дунав. Не случайно тя принуждава Румъния да й отстъпи Бесарабия, за да може да получи онзи непосредствен допир до брега на р. Дунав, без който по никакъв начин тя няма основание да претендира за каквато и да било роля в Дунавската комисия.
Българското правителство, възглавявано от Драган Цанков, е било склонно по дунавския въпрос да удовлетвори желанието на Русия. И в такъв дух са били дадените инструкции на българския делегат в Дунавската комисия. Узнавйки за това намерение на кабината, князът реагира твърде остро, което довежда до незабавната оставка на Драган Цанков от министър-председателския пост.
Така княз Александър Батенберг се оказва победител при решаването и на двата въпроса. Много скоро той разбира, че тая победа за него ще се окаже пирова, тъй като с нея той не можеше повече да разчита на моралната и материалната подкрепа на Русия. Нещо повече, с тези си действия, неприкритата неприязън, въпреки близките родствени отношения между него и император Александър III прераства в омраза.
Времето, когато в дипломатическите отношения между две държави първостепенна роля играеха роднински връзки между техните владетели. Само след малко повее от две десетилетия човечеството ще стане свидетел как три родствени династии – руската, английската и германската ще се хванат гуша за гуша и никога повече между тях нямаше да настъпи онова време, когато кралица Виктория като баба на английския крал, германския кайзер и руския цар като нейни внуци се радваше на техните близки контакти и уважения един към друг.
За да притъпи реакцията на Русия към себе си, княз Александър предприе незабавни действия. Първото от тях е отказът му от така наречения „Режим на пълномощията“, който той наложи силом ултимативно след преврата от април 1881 г. Той възстановява Търновската конституция и регламентирания от нея парламентарен ред в Княжеиството.
Втората му стъпка бе да повери съставянето на следващия български кабинет отново на Драган Цанков, с когото също така се бе разделил дръзко преди това. И това е направено, за да спечели разположението на Русия, тъй като добре съзнавал, че Драган Цанков се ползва със симпатиите на Освободителката.
Москва не вярва на сълзи е истина, проверена през вековете. В С. Петербург не можеха да простят на своя поставленик на българския престол, който в един кратък срок ѝ нанасе два поредни удара, които засягаха чувствително нейните икономически и политически интереси не само на Балканите, но и на самия европейски континент. От този момент насетне дните на княза за престоя му на българския престол бяха вече преброени.
