Сладко и достойно е да умреш за Отечеството
... Пашата пита: „Що вие българите се бунтувате, след като не ви вземаме войници, търгувате по цялата империя, богатеите, а къщите ви са по-хубави и по-големи от тия на правоверните?“ Българинът отговаря: „Защото и аз като тебе, паша ефенди, искам да имам жълто копче!“ Ще рече – иска да носи мундир и сабя. Иска държава! Подобно щение, няма как,се наказва с въже. И вече, покачен на грозната бесилница, нашият човек внезапно проговаря на латински: „Dulcem at decozum est pro patzie mori“. Ще рече - Сладко и достойно е да умреш за Отечеството!
Това става в ранните дни на април 1876 г. В навечерието на избухването на въстанието. Георги Измирлиев (Македончето), заместник апостол в Търновски революционен окръг, руски възпитаник, юнкер, е уловен с издайство в Горна Оряховица и закаран при пашата в Търново.
Да, има и театър в това „жълто копче“. И в самото Априлско въстание има много театрални моменти. Така се твори история. Ще кажем само, че героите в това театро умират истински. Защото искат жълто копче, защото искат българска държава.
Ето – това е високият смисъл на Априлското въстание: възстановяването на българската държавност. Натам, с корава ръка, почти диктаторски, пришпорва историята и Георги Бенковски. Много преди да пукне първата пушка, той символично обезпечава бъдещото българско устройство със знаците на суверенността – знаме, герб, печат. И нали е неназован княз (сиреч държавен глава) се нуждае за попълване на образа си от княгинята. Затова и изподтихом позволява Райна Попгеоргиева да бъде наричана Райна Княгиня. Тя заслужава това звание, защото е ушила разкошния сърмен байрак на въстанието. Пее се: „Кой уши байрака, кой му тури знака?...“
Основното – Априлското въстание е държавнотворчески акт. Въстанието твори история.
Намериха се едни челечета, умствено и морално нискорасли, подвластни на конюнктурни съображения (сакън да не разсърдим някого си!), които искаха да изкарат Априлското въстание едва ле не тупурдия, като свада между горната и долната махала. И така се опитаха да принизят един звезден миг от българската история до незначителен епизод. Слава Богу, тая мътна вода на национален нихилизъм изтича. Българите проглеждат в себе си.
Априлското въстание освен всичко друго бе и съдбоносен избор между Ориента и Европа. И, както е модерно да се казва – цивилизационен избор.
Българите през април 1876г категорично отказаха да битуват в изостанал и мърляв турски вилает, да търпят варварски безчинства и доказаха своята решимост да бъдат европейски народ, редом с другите европейски народи. Те дори имаха амбицията за лидерство. Защото следваха предначертанията на Левски, който наистина бе провидец: „И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа“.
Ето къде е мерил българският гений – върхове е мерил, а не унизително подгласничество, на което искат да ни обрекат послушковци с манталитет на конашки чорбаджии.
Да, Априлското въстание е цивилизационен сблъсък, ако се обърнем към парадигмата на Самюъл Хънтингтън. И в този сблъсък ние отстояваме своята идентичност, претенциите си да творим история.
Трябва точно и вярно и със самочувствие да разчитаме посланията на предците. Те с трогателна саможертвеност се изправиха с допотопни гърмила срещу круповските оръдия на една азиатска империя. Със съзнанието за хекатомба. И ако „простите орачи и копачи“, както е казал Паисий, са можели да имат своите простодушни заблуди, то водачите на Април, кървавите хороводци, са били съвсем наясно със смисъла и значимостта на всенародното дело. Те са знаели, че повеждат народа си на кървава сватба. Те са знаели, че българите трябва да минат през купела на саможертвата и с изранени нозе да стигнат – след голготни страдания – до бленувания бряг на свободата. И за чест на водачите – те са сред първите жертвени агнеци на Великата всебългарска идея. Единението между народ и предводители е белязано с белега на трагичната съпричастност. Наясно са били водителите с рисковете и някои от тях не са и криели, че водят мъжете на България през кървав брод.
Цанко Дюстабанов, войвода на Габровската чета, като видял събраните момци в двора на Соколския манастир с мрачната ирония на отнапред похарчен човек ги попитал дали си носят и по едно въже, та да има с какво да ги обесят, като ги хванат.
Бачо Киро Петров, преди да тръгне от Бяла Черква към Дряновския манастир, евангелски казва на своите дружинници: „Взидем с ученикома моима на Горе Елеонце“. Той се уподобява на Христос и е готов да приеме Христовите мъки. В името на страдалното и свято Отечество.
Все по това време и Стефан Стамболов ще възкликне: „Ех, да не беше туй Отечество!“.
Все в името на „туй Отечество“ и Ботев ще преглъща кървави сълзи пред неописуемата пещерна простотия на един Димитър Мазната, който си иска парите за своите крастави шилета.
Но не заради такива като Димитър Мазната, дядо Вълю и Ненко Балдьовеца (черни души) са застанали под байрака с разяреното лъвче жертвените мъже на България, а за да я има България. И те много добре са знаели, че отиват курбан за род и вяра. В тяхната саможертва има нещо от саможертвата на светците, на ранните християни. И не случайно Захарий Стоянов ще нарече оборищенските депутати „ангели“. Те не са били заслепени хора, нито наивници. Те много добре са съзнавали срещу каква чудовищна сила се възправят. Знаели са, от многовековен опит, че разлютеният тиранин ще опретне ръкави за кървава коситба. И че просветена Европа (както и става) няма да изтърпи току до нейния праг да се режат глави. Дори и на младенци! В костницата на Баташката черква още могат да се видят черепчета като юмрчета. Те също бележат пътя към българската свобода. Страшно е да се признае това, но е така.
Българската свобода идва по кървавия мъх на Април. В нейното подножие хрущят кости и ни гледат избодените очи на светии от осквернени църкви. Несмислени едни същества, които изглежда не са си добрували, подсукват устни да кажат, че Априлското въстание било една излишна касапница, че то било неуспешно.
Да се разберем. Всяко историческо дело се измерва с неговата резултатност. Неуспешно като военно начинание, Априлското въстание като държавнотворчески акт постига своите цели. Европа дава мандат на Русия да разсече гордиевия възел на проклетия Източен въпрос и само след две години България е вече легитимен участник в семейството на европейските народи, със статут на държавноправен субект. Сбъдва се изречението на Бенковски, лицезреещ пламналото Средногорие: „Турцийо, аз те победих!“
С Април 1876г начева модерната българска история. Ние се доказахме като народ със своя наистина европейски избор, с отказа си да бъдем част от Ориента. Всичко започва с учредяването на българската Екзархия, с признаването ни като народ в рамките на Османската империя. Това е първата стъпка към държавност. Тогава един проницателен турски сановник – Кабръзлъ Мехмед паша – ще каже: „Не се лъжете. Зад тия раса и килимявки надничат пушки и топове. Който е жив – ще има да види!“. Наистина пророчески думи. А те се подсилват и от факта, че в редиците на априлските поборници ще съзрем и даскали, и попове – все учени глави. Ще рече – възрожденската интелигенция.
И още един знаменателен щрих – въстават богати и уредени селища: като Панагюрище, Батак, Перущица, Ново село, Кръвеник, Батошево. Сиромашията не въстава. Сиромашията даже лови клетите поборници сред пустинния Балкан. Нали убогият Петко Капата връзва с въже Захарий Стоянов и го предава на турците за едното „аферим“. Обяснение за този феномен има. Богатите селища живеят в условия на полусвобода. Това „полу“ е критичната точка, която взривява търпението. Жаждата за пълна свобода е вече непреодолима. Пък и мнозина, като Георги Имирлиев, са вече възмечтали да се досегнат до прословутото „жълто копче“.
Темата за предателството е вече друга история. Историята на тъмата в българската душа. Предават оскотелите от робия. Те са и своеобразни жертви тъкмо на тая робия – най-долната октава в бездната на човешкото падение. Но, слава Богу, както е казано в Евангелието - „Светлина в тъмата свети и тъмата не я обзе“. Светлината на Април е нашето Реождество. Затова и ходим по оброчища и надгробни плочи – да въздадем на предците и така да се съприкосновим със самите себе си и да се преоткрием като следовници на славни предтечи.
Нине, присно и во веки веков!
