Не станеш ли на хляб, стани на семе, спокойно лягай в черните бразди. Но никога, и в най-жестоко време, храна за гарваните не бъди! Това е моята съдба. Това е на зърното пшенично участта. Тоз, който иска да ме опознае, той трябва тук да дойде, сред пръстта. Да чуе как пищи над равнината - над голата смълчана равнина - смразяващия ноемврийски вятър и да усети първата слана. Да преживее мойта дълга зима, безмълвен под леда да издържи. И ако смелост и достойнство има, под слънцето със мен да продължи. Да го опие буйството зелено, внезапно да усети зрелостта. И после под небето нажежено да чака саможертвено смъртта. Но смърт ли е това? Това е жетва. Железен сърп. Железен барабан. Благословена, тиха саможертва. И път, от прадедите начертан: Не станеш ли на хляб, стани на семе, спокойно лягай в дългите бразди, но никога, и в най-жестоко време, храна за гарваните не бъди!.. О, нека черно гарваново ято над мен да грачи, рови и кълве! Спокойно аз потъвам във земята и чакам есенните дъждове!