Аз загинах край Ржев,
сред блатата и мрака,
в пета рота, сред рев
на жестока атака.
Не видях светлина
и не чух как се гръмна –
стръмнина, тишина,
като в пропаст бездънна.
И в живота безкраен,
до последния ден,
нито знак, нито спомен
ще остане от мен.
Аз съм там, дето пие
корен тихия дъжд,
дето облак се вие
между хълмите с ръж,
дето будят петлите
всичко в ранния час
и прелитат колите
със свистене край вас,
дето нощем реката
водорасли преде,
дето мама, горката,
и до днес не дойде.
Вие, живи, кажете
как сред страшния ад
изведнъж в боевете
се прочу Сталинград.
Фронтът бе до безкрая –
като рана червен.
Аз умрях и не зная
Ржев дали е спасен.
Удържахте ли, наши,
Дон и донската степ?
Този месец бе страшен.
Беше боят свиреп!
Нима в калната есен
разгроми ви врагът
и към Волга понесен,
той проправил е път?
Не! Колоните вражи
удържа флангът ляв,
инак мъртвите даже
ще потръпнат от гняв.
Че с единствена радост
всеки срещна смъртта –
за родината паднах,
но спасена е тя!
Помрачняха очите
и сърцата мълчат,
за проверка тръбите
вече други зоват.
Всеки орден, успехи,
ще са, живи, за вас.
Но едничка утеха
ще остане за нас:
за родината скъпа
че вървяхме на смърт,
че гласа ни замлъкнал
помни родният път.
Устояхте ли, братя,
до последен боец,
че е страшно с проклятие
да те спомни мъртвец.
Това право свещено
кой ни даде, защо –
знам, горчиво е то,
но за нас отредено.
От четирсет и втора
във земята съм сам.
И какво ли е сторено
по-нататък, не знам.
Студ и зной, боеве,
смърт или изневяра?
Но дано да не е
против нашата вяра.
Може би след това
с Дон врага ни сте спрели
и в тила на Москва
пак за нея сте мрели.
И зад Волга със плам
сте дълбали окопи,
и сте стигнали там,
дето свършва Европа.
Нека знаем все пак,
че е бил несъмнено
там последният знак
в тая буря военна.
Къс земя посред мрака,
от врага непревзет,
откъдето в атака
пак да тръгнем напред.
Че зад вас, зад браздата,
се е леел метал
и прорязвал мъглата
със огньове Урал.
И врагът под картеча
е отстъпвал без ред.
Братя, може би вече
и Смоленск е превзет;
и със битки преминали
през калта и снега,
край граничната линия
днес громите врага!
Може би...Изпълнете
клетвата до един –
край Москва в боевете
споменахме Берлин!
Братя, вие връхлитате
на врага крепостта.
Де да могат убитите
да заплачат в пръстта!
Де да можем сред степите
от салюта велик
ние – глухите, слепите,
да възкръснем за миг.
О, приятели верни,
в тези тъжни поля
чак тогава безмерна
радостта би била,
радостта с неотменна
кръвна част и от нас,
от смъртта с покосени
наша вяра и страст!
Бяхме живи и падахме
честно в боя суров,
всичко свое раздадохме
със синовна любов.
Вие днес сте стопаните
и не с укор към вас
днес обръщам се аз
за смъртта и за раните.
Братя, тази война
тъй жестока и дива,
бе за всички една,
за умрели и живи.
И от живите няма
днес длъжници пред нас,
нали с нашето знаме
тръгна всеки от вас,
та за делото скъпо,
за съветската власт,
едва крачка пристъпил,
да умре като нас.
Аз – на Ржев във земята,
друг лежи край Москва.
Де сте, воини братя,
кой от вас оживя?
В градове милионни,
по села, у дома,
в боеви гарнизони
и на чужда земя?
Чужда, наша – не зная,
цяла в сняг или цвят...
Аз живот ви желая
от отвъдния свят.
Завещавам ви, братя,
светло щастие днес.
За родината свята
Да се трудите с чест!
Приемете човешки
всички трудни съдби
и победата тежка
без излишни хвалби.
И пазете я свята
всеки миг, всеки час –
като спомен за брата,
мрял за нея и вас!
1945-1946
Превел от руски Андрей АНДРЕЕВ
