България е земя, където във всяко кътче витае безсмъртният дух на творческото вдъхновение. Енергията, която кара сетивата да стават чувствителни към непреодолимо творческо изкушение, извира от всяко докосване до звездното небе, от тайнственото величие на планински върхове, от смълчаните поляни, от всяка фибра на човешката душа, която разкрива великата притегателна сила на космическата хармония. Затова с право родината ни се слави като земя на Орфей. Навярно във всеки разкошен стих живее „Орфеевото цвете” като символ на възкресението и безсмъртието. Пред мен е новата стихосбирка ”ЕСЕННО” от Венета Арахангелова. Още в първото заглавие усещам магията на поетическото сътворяване. Не случайно избирам думата сътворяване вместо творение. За авторката съм слушал от един мой приятел, който при всяка наша среща ми рецитира нейни стихове. Рецитира дори, и когато ми се обажда по телефона. Разговорите ни започват или завършват със стих от Венета Арахангелова. За някой може да е прекалено, но за мен няма по-сериозно потвърждение от това, че творчеството на поетесата не е самоцелно, че тя като истински творец търси проекцията на величието и гласа на тайнството. Те винаги лежат под видимото, но оживяват само от дарованието на поета, когато то се е докоснало до тях.
Стихотворението, посветено на Еледжик, най-напред привлича читателския поглед с крилатата мисъл на Георги Бенковски: „Моята цел е постигната…”, която служи за мото. И продължава с едно забележително проникновение, което превръща Еледжик не във връх, който лирическата героиня иска да изкачи, а в символ на славата и безсмъртния подвиг на духа, облъхнати с легенди и спомени:
Към Еледжик пъплят мъгли на талази
като страшна, черкезка, разюздана сган.
Още миг… И в бунтовния град ще нагази
кръвожадната орда на алчен султан.
Други стихове рисуват българския пантеон на страданието в цяла една епоха:
Над града, умълчан след пожара зловещ.
Още миг, още век. В безкрая самотен
все пътеки през огън. Все жарава без стон.
А на прага ми чака и цвили сиротен
на Войводата – Княз белогривият кон.
Отдавна съм убеден, че богатството на едно произведение не се състои в това колко пълно и пълнокръвно авторът е описал една или друга природна прелест или свое преживяване, а в това какви асоциации поражда в душата на читателя, за да го накара да почувства величието на духа и необята на мирозданието. Това е особено разбираемо в стихотворението за град Пловдив:
Където и да литнем по света,
над нас ще е трихълмието бяло.
За да се върнем с птичите ята
във тебе, град. Докрай. И отначало.
Тук не е реч за носталгично преживяване, родено от временната раздяла, а вик на дълбоко закодирано в душата ни чувство на привързаност към родното място, образът на което носим в душата си цял живот, където и да се намираме. Много поети са писали стихове за Пловдив. Има велики образци като стихотворението на Димчо Дебелянов например. Но в случая това не е просто описание на град, който има славата на първи славянски градеж в Европа със славно историческо минало. Прочитайки това стихотворение се сетих, че преди години, в Рим, в хотел в центъра на световня град, сънувах моето скромно родно селце, скътано в дебрите на Родопа планина. Събудих се трескав и възторжен от усещането, че съм шепа вода от едно никому неизвестно малко поточе, което напористо и жадно се стреми да се влее в големия поток на човешката цивилизация. И все пак, разпозанаваем в нейното сложно движение, като българин, чрез неумиращия дух на Орфей.
Стиховете, включени в книгата на Венена Рахангелова, имат широкия диапазон не само като пространство и време без начало и без край, а като късче от родната земя, в което е закодиран духът на подвигът на предци и герои, на легенди и предания.
Разгръщайки книгата, на всяка нейна страница читателят ще открие багрите на един неповторим поетичен претворен от яркия талант на българката, достойна дъщеря на Тракия, която живее със своите далечни и сегашни терзания по ограбеното минало, докато на хоризонта все по-често се сгъстяват мрачните облаци на настоящето, зад които се мержелее все по-неясния образ на бъдещето.
Такова е стихотворението Акростих на българската азбука, с което се открива книгата.
Аз бях на път докрай да изгоря -
Безумна, като след пиянство.
Валеше от дъгата светлина,
Горгони – долу. И непостоянство.
Докрай, докрай… А всъщност отначало -
Естествена, езична, православна.
Жена, дошла от неразкрито тайнство,
Заклинана, въздигана, желана.
И нищо нямах аз освен слова.
Йоан Предтеча гледаше сурово.
Когато падах, ръсеше вода.
Любов, надежди... На път, отново.
И така – от първата страница пред погледа на читателя се разкрива един многоизмерен свят, в който се сблъскват неизбистрени спомени и несбъднати надежди, но и неизтребимата вяра, че:
Ще ме има. Знам, че пак ще бъда.
И земята бременна е с мен.
Българка съм - дарба и присъда.
Гроб до люлка, меч до хляб свещен.
Любовта винаги е била коронованата царицата на поетическите възторзи. Никой друг феномен в човешкия живот не е толкова чест гост на безкрайните вълнения и терзания на душата. Но в поезията на Венета Арахангелова любовта, освен че винаги пристига с крилете на птиците като вихрушка и като благослов, живее и като непреодолим порив на нажежени до бяло страсти, защото е реч за Светая Светих на всеки поетичен дух – свободата!
Не можеш да завържеш ветровете!
Не можеш да ме съдиш за любов!
Чета стиховете на Венета Архангелова и се усещам изпаднал в плен на магическо опиянение от думи и чувства, напиращи през свежия напор на желанието за щастие. И вече започвам да разбирам своя скъп приятел, който при всеки повод, с глас вглъбен в многозначността на посланията, повтаря:
Земя на братята ми, на баща ми,
земя на моя род обезумял,
на свадба си, без божии камбани.
Дайре, огньове, цигани, воал.
Като присъда, произнесена над нас от нас самите, с пареща болка в изтерзаните души, авторката ни пренася в света на надеждите и все още възможните смели начертания:
Мой Балкан! Моя участ тревожна,
дай ми бяло от твоите преспи.
Връх да стана така невъзможен,
както бяла, мечтана невеста.
В този замечтан свят Венета Архангелова ни връща към реалния живот, в който бродим като пътник, загубил следите на своите предци:
Мълчи светът, от немощ обеднял.
Не вижда и не чува. Нискочел е.
Една цигулка, един сляп роял.
Звезди. Зеници.
Небеса. Бочели.
Четеш, пренасяш се от свят в свят с насрещни ветрове и фалшиви послания, с неизпълнени никога обещания, с оглушаващи предизборни фанфари и чуваш гласа на собствената си съвест, слят с тревожния глас на поета:
Усещам как земята ми трепери
от толкова нозе необуздани,
които искат с Господ да се мерят,
а стъпките неясни са и кални.
Непримиримостта на душата, съпротивата на разума, дързостта на мечтата това е светът на този самобитен талант, който според думите на Окуджава „пише както диша“, който не търси високи трибуни и бляскави светлини на прожекторите, който може да остане глух за празнословия и бездарни комплименти. Но може да бъде неизказано щастлива и удовлетворена, когато научи, че някъде многобройни ценители на поезията повтарят нейните стихове на сън и на раздумки. И някъде над тях, над суети и прозрения се възправя, като коректив и присъда за разделното време, духът на Войводата, часът когато „Чужбината ни е любов и вяра”; когато самата природа като в картина на Айвазовски,дава отговор на оловното битие на нашия делник, поетесата ще напише:
И ето – в миг, небето се пропука.
И ето – в миг, земята се смали.
Потопът ли на покривите чука?
На благото дъждът ли ще вали?
Затварям последната страница на новата стихосбирка на Венета Арахангелова „Есенно” и вместо умора от напрегната емоционална възбуда, усещам как нейният свят става и мой: тежнения и терзания, които и аз съм преживял, и които съм чувствал като усещане за светлорозовата зора на настъпващия ден, успях да намеря в тази книга, която ражда нови надежди и нова вяра, за нов хоризонт, над който слънцето се въздига.
Несъмнен е поетичният талант на Венета Арахангелова. Новата й книга е забележително постижение на съвременното поетично творчество. Тя съдържа в себе си особената широта на погледа, изяществото на изказа и дълбочината на прозрението, въплътили магията на българското слово. Тези непреходни признаци на истинския талант, са съчетани в хармонично единство. Както великолепната картина на художника, обединява в себе си хармонията на цветовете, въплътени в посланието на таланта, така и душата на Венета Арахангелова превръща ведростта на преживения живот в нова надежда и ново начало.
На добър път и до нови стихове.
