Откъс от книгата на Филип дьо Вилие „Дръпнах веригата на лъжата и всичко си дойде на мястото“
Свещената история
Според един откъс в Ню Йорк Таймс, през 30-те години Шепърд Стоун се е ангажирал с военното разузнаване и американските психологически операции по време на Втората световна война. По-интересно - станал е дясната ръка на американския върховен комисар в Германия Джон Мак Клой, когото Моне познава от времето на своите приключения на „Уолстрийт“. Като директор на Офиса за връзки с обществеността, именно на него се пада да замисли и ръководи цялата „програма за действие за Европа“, започвайки от 1952 г. Като такъв, именно той е човекът, който третира Европа в интерес на Америка.
Вторият, Мак Джоузеф Бънди, е бил съветник по сигурността на президента Кенеди, преди на свой ред по-късно, през 1966 г., да стане президент на фондация „Форд“. Той също е „човек на службите“.
Шепърд и Стоун инструктират Моне да изготви един широко мащабен „биографичен проект“, започвайки с една ретроспектативна работа за пренаписване (представяне) на общностната история, като „дейността и метода на Жан Моне“. В едно писмо от 20 юни 1960 г., декласифицирано в Лозана, като директор по международните въпроси на фондация „Форд“ Шепър Стоун натиска Моне да извърши така поръчаната му работа. Той припомня необходимостта от изфабрикуването на този композиционен труд, за да бъде почувстван историческият характер на метода и дейността, извършено в процеса на интеграция на европейските общности. Шепърд нарежда Моне да му осигури списък с имената на личности, които биха могли да извършат това изследване и организацията, отговорна за финансите.
„В светлината на всички разменени кореспонденции, които открих, пише Дьо Вилие, е ясно, че „Мемоари“-те са с американско вдъхновение. Би трябвало да говорим даже за една „поръчка“. Фондация „Форд“ е тази, която нарежда на Моне да започне работата. После изисква той да й предостави списъка на редакторите за „фабрикацията“ и накрая го пита на каква сметка трябва да изпрати финансовите средства. На второто питане – кой плаща „Мемоари“-те на Моне, - отговорът на архивите е: това е Америка! Обезпокоителното във фамилиарността на тези писма (между Шепърд и Моне, б.р.), подборът на избраните изрази и това, че Моне никак не е шокиран, - напротив, от заплашителния тон на американския отговорен представител на фондация „Форд“, който му говори като работодател на своя наемен работник, той трябва да се подчинява, за да получи „фондовете“, с всички изисквания на неговите заповеди и произнася думи на искрена благодарност за финансиранията – минали и бъдещи. Държи се като задължен. Американският приятел на Моне успокоява своя „скъп Жан“: парите ще пристигнат! Със субсидията, която е предложена за Центъра за документация, всичко изглежда наред. И Шепърд, в изблик на доброжелателен хумор, го насърчава да отиде на почивка: „Ти трябва, значи, да отидеш да се катериш напълно уверено в планината“. Следователно, трудът, който е щял да се произведе, е бил поръчан и финансиран от американците.
Но третото питане касае интелектуалното бащинство на редакторите. Кой, значи, оркестрира работите с документите и конфекцията? Аз открих, че Жан Моне само е отворил архивите си и е изпратил няколко уводни писма към своите приятели. Така например, той пише за своя приятел Артър Селтър, когото познава много добре от Лондон и, който е бил един от неговите първи учители по мислене: това е един „техно-банков“ човек, мечтаещ за транснационална динамика, която свързва в същите кръгове на влияние американските банкери Джон Пиърмонт Морган и Пол М. Варбург, двама стари глобалисти отпреди Писанието. През 1934 г. той публикува „Съединените щати на Европа“ - книга, която възхвалява една технократична методология за интеграция на европейското икономическо и финансово управление“.
Моне следва препоръката на Шепърд Стоун, неговият приятел от фондация „Форд“, който го свързва с професор Дюросел, познат заради тесните си връзки с атлантическите среди. Определен за координатор на работите по написването, Дюросел ще използва рамката на „Центъра за изследване на международните отношения“, основан през 1952 г., който се намира под шапката на „Националната фондация на науките „По“. Голямото развитие на тази престижна институция се дължи на финансовата манна на фондация „Форд“, която субсидира нейните дейности с до 25 милиона франка за пет години, от 1958 до 1963 г. После, започвайки от 1963 г., Институтът за европейски исторически изследвания, създаден от Жан Моне и Хенри Лийбен в Лозана ще поеме щафетата: отново, благодарение на субсидиите на фондация „Форд“. Жан Моне ще се довери на Жан-Батист Дюросел да събере своя екип от историци за тази анкетьорска работа относно собствения му живот. Така че „Мемоари“-те на Моне са резултат на колективна работа за историческа реконструкция. Така се ражда „автобиографията“, написана „извън своя автор“. Моне, който и без това пише малко, не проявява никакъв интерес към своите „Мемоари“. Фактически Франсоа Фонтен, роден писател, е този, който съумява да приспособи големия си талант към тази необикновена биография. Мемоарите на Жан Моне са една лабораторна реконструкция, една ревизия на живота му, извършена от хора, които дори не го познават. Това е труд, чужд на своя автор. „Благодарение на архивите, продължава Филип дьо Вилие, аз успях да осветля и възстановя схемата на организацията и тайното финансиране на „Мемоари“-те на Бащата основател“.
„Целта на тази „редакционна конструкция“, заключава Дьо Вилие, е после да служи като основа на всичките последователни възпоминания – биографични и агиографични. Тя ще бъде „официалната памет“ на „европейската конструкция“, хрониката на хрониките, основополагащият героичен разказ. Учениците му (на Жан Моне, б.р.) дори се осмелиха да говорят за реализацията на един „витраж“: витражът във вътрешността на храма, където върху плащеницата на Девата ще се инкрустират 12-те звезди на новия култ. По такъв начин производството на Мита, който втъкава в мечтите всичките бъдещи церемонии, чак до Дните на Европа в училищата, отговаря на необходимостта от едно магическо оправдание, което през 1976 г., в Жискардова Европа, цели да даде на институциите в Брюксел „рождена дата“ и един „баща основател“… Не Моне е инициаторът, американците са тези, които го тласкат към фабрикуването на неговите „Мемоари“. За Моне това не е неотложна необходимост, - то е такава за американците. Предприятието носи две предизвикателства. Става въпрос да се ушие една чисто техническа амалгама, един „пул“, както казват американците, и да се преоблече тя в един обширен „исторически цивилизационен проект“. Идеята е Европа да се представи технически и процедурно като възникването на един нов континент, като едно прераждане. „Мемоари“-те пренаписват историята, както всички системи за пропаганда. Трябва да се каже, че Европа се е родила заедно с „европейската конструкция“. И, че „преди Моне“ е имало само безпокойство и непоследователност. Този силен и ярък образ въвежда един вид детерминизъм: „интегрирана Европа“ ще върви в посоката на Историята“.
В раздела „Бавната отрова“ авторът разказва как на 10 август 1952 г., по време на някакъв конкурс за шапки, тоалети и фотографии, провеждащ се в почетната зала на градския хотел в Люксембург, пред огромния портрет на великата княгиня Шарлот Люксембургска, Моне показва първия „европейски пропуск“, позволяващ безвизово пътуване от Люксембург до Германия. С престорено треперещ глас, той приветства този „кръщелен за Европа момент“, след което моли един от своите помощници да му донесе френския дипломатически паспорт и казва: „Можем да го изгорим. От сега нататък аз съм европеец!“. „Аутодафето на френския паспорт, пише Дьо Вилие, е труден за обяснение жест. Моне изгаря това, което никога не е обожавал: своята родна земя, древните жилища, старите изби на неговите спомени, древните „води на живота“, които му дават първите опиянения в детството.
И по този начин той се проектира в „новия свят“: неговата „Европа“ ще бъде една оригинална фигура, една неподозирана „конструкция“, която ще живее с амбицията да приключи с древната хроника на атавистичните егоизми, тоест с 15-те века на плътски отечества… На най-последната страница на своите „Мемоари“, той посвещава на цялото човечество признанието за тайните си намерения: „Дали съм направил достатъчно, за да се разбере, че Общността, която създадохме, не съдържа в себе си своя край? Суверенните нации от миналото вече не са рамката, където могат да се решават проблемите на настоящето. И самата Общност е само етап към формите на организация на утрешния свят“. Тоест, Европа не е цел, а спирка към Глобалността. И има да се измине дълъг път, за да се влезе в този нечуван порядък на едно технически организирано и обединено човечество. Програмата - тялото на замисъла, е вече тук, в тези няколко реда: постепенно заличаване на националните държави, които принадлежат на старите форми на мислене; предвиждане появата на един универсален град, който един ден ще обедини човешкия род върху принципите на ООН за свободно движение и смесване на населенията в планетарен мащаб. Целта се състои в това да се подготви появата на едно „световно правителство, да се избавим от старите атрибути на суверенитета, следователно от демокрацията и народите“. Моне е бизнесмен, той не вярва на автономията на политиката. Той повтаря афоризма на своя приятел Валтер Холщайн, немският преговарящ по договорите: „Дори природата на света, който идва, налага предефиниране на това, което обикновено разбираме словесно като „политика“ и „икономика“, и пределимитиране, дори премахване на семантичната разлика между двете“.
Другият „Баща основател“ на „европейската конструкция“ е Робер Шуман.
Неговият род произхожда от Лотарингия, анексирана от Германия след Френско пруската война от 1871-1872 г. Изправени пред избора на френско или германско гражданство, неговите предци, братята Жан-Батист, Жан-Пиер и Фердинанд, избират второто, тъй като държат да запазят своята фамилна ферма. В последствие баща му напуска Евранж и се преселва в Люксембург, където се оженва за местна девойка. Така майчиният, любимият език на родения през 1886 г. Робер Шуман, става люксембургският, а не френският. Твърде скоро той усвоява и немския език, езикът на Империята. Владее немски по-добре от френския, дори получава германско бакалавърско звание. Записва се в престижния Хумболтов университет в Берлин. Впрочем, той има и доста роднини германци, с които поддържа оживена кореспонденция. През 1912 г., на 26 години, като млад адвокат Робер Шуман се записва в Мец „силно укрепено място, чиято функция беше да защитава западните граници на Германската империя срещу френска агресия, която обаче е твърде невероятна“. В адвокатурата на Мец той пледира на немски. Скоро среща монсеньор Бензлер, бенедиктинец, дарен с митра за голямо усърдие, номиниран от император Гиьом II. Германският епископ се безпокои от успеха на френските благотворителни дружества (патронажи), които допринасят у младежта да се поддържа пламъкът на реванша. Тогава решава да създаде една „Диоцезка федерация на младежките групировки“, за да изкоренява националистическите кълнове (les germes). Поверява председателството на тази съвсем нова организация на младия (messin) адвокат Робер Шуман, чийто темперамент клони към неутралитета. От архивите на Мозел става ясно, че към края на своя университетски курс, той се присъединява към прочутото германско дружество на учените-католици „Гьоррес Гезелшафт цюр Пфлеге дер Визеншафт“. „Така младият мъж следвал несъзнателно пътя на германски интелектуалец католик“, пише Филип дьо Вилие. Шуман става последовател на Марк Сангниер, който започва да кръщава Силон в едно демократично християнство. Обръща се към ценностите на универсалното братство, проникнат от идеята, че „демокрацията е с евангелска същност, защото има за двигател любовта“.
„През юни 1912 г. ще се роди една „Асоциация за правата на човека според християнските принципи“. Тя воюваше за един универсален католически пацифизъм. Делегации от всички европейски страни се събират в Лувен. Германската делегация беше водена от един млад адвокат – Робер Шуман“, продължава Дьо Вилие. Скоро той щеше да бъде избран за втори секретар на местния комитет на „Католикентаг“ в Мец. Тук среща германски личности с голям потенциал, с които ще завърже трайни приятелства. Сприятелява се с един млад юрист католик, Хайнрих Брюнинг, бъдещият германски канцлер. Един от биографите на Бащата основател, който се учудва на посочването на Робер Шуман за водач на германската делегация на срещата в Ловен, подхвърля любопитна фраза: „Едно от причините, и не единствената, за неговото завръщане в края на август 1940 г. в Мец, анексиран фактически от нацисткия Райх, беше унищожаването на неговата компрометираща кореспонденция“.
По това време Робер вижда често чичо си Фердинанд в Страсбург. Последният е избран през 1912 г. в ландтага на Елзас и Лотарингия. Според архивите на германската администрация, която наблюдаваше поведението на всички избрани, тя не е изпитвала недоверие към Фердинанд Шуман: „Това е човек, абсолютно лоялен и отстъпчив (conciliant)“.
Робер ще прекара цялото си детство и младостта си на кон, по границите, сред триъгълника „Люксембург-Мец-Страсбург“. Със своите семейни връзки той гледал към Белгия. Швейцария също го интересувала. Католическата му преданост го водела до Рим, майката на църквите. За разлика от своите лотарингски другари, той не култивирал реваншистки дух. Не вярвал в идеята за справедливата война.
„Но, ето я голямата проверка от 2 август 1914 г., продължава авторът. Приятелите му с френско самосъзнание симулират заболяване, и, за да избегнат преследване, скачат в първия влак за Люксембург или Франция. Робер Шуман нямаше никаква причина да се безпокои, защото никога не е произнасял и най-малката дума на враждебност към Дойчщурм. Той бе свидетел на спешното заминаване на всичките си другари и на собствения си братовчед на фронта. Разстройството в Лотарингия бе в своя апогей. Никоя фамилия не виждаше войната другояче, освен като колективна, но и лична драма. Всеки изпълняваше своя дълг. Изборът, който направи през 1914 г. Робер Шуман, не беше същият, както на много от лотарингците по произход, които гледаха към „синята“ линия на Воге“.
На 3 август 1914 г. макар и обявен за „негоден за военна служба“, той е зачислен и взет като обикновен германски войник, придаден към канцеларията на едно не бойно формирование на германската армия, стационирано в Мец. Тук Шуман скучае, четейки еднообразни телеграми и техните коментари, далеч от бомбардировките, кланетата, течащата лотарингска кръв, мрачните съкратени екзекуции на цивилни и страданията на войната. Той е прост войник и носи германска униформа. Някои, обаче, твърдят, че е бил капитан в германската армия. Във всеки случай, той е за помирение между Германия и Франция. Според Ален Пейрефит, когато отишъл в Берлин да представи своя план, носещ неговото име, германската преса го приела иронично: „Хайл, хер хауптман!“, тоест „Привет, капитане!“. Самият той признава, че „съпровожда събитията“, вместо да се опита да ги направлява. Не осъжда идването на Хитлер на власт в Германия, дори твърди, че той „трябва да бъде разбран“, и подкрепя Мюнхенската капитулация от 1938 г. пред нацистка Германия. А през Втората световна война, когато германците отново нахлуват в Елзас и Лотарингия, той ще посъветва правителството във Виши, начело с маршал Петен, да не се съпротивлява. Впрочем, в една статия, публикувана във вестник „Ла Лорен“ на 11 ноември 1938 г., той осъжда всякаква форма на превантивна война. Приемлива му изглежда само „отбранителната война“. Трябва да се спаси мирът, който е застрашен. Как? Като се направят „отстъпки“ на Германия. Шуман е французин по национална принадлежност и поданство, но не е такъв вътрешно, както селяните от Сейл. Той се чувства у дома си в цялото лотарингско пространство, в Лотарингия, Елзас, Белгия и страните край Рейн. Национализмът, чийто смъртоносни рискове той е измерил, му е чужд. На 21 март 1940 г. е посвещението за католика от Мозел. Той, който, воден от своя трансграничен темперамент, толкова се е ангажирал с проблема за бежанците сред диващината на войната, се сдобива с министерски пост: назначен е за помощник-държавен секретар за бежанците в период на голямо безпокойство. Дошъл е часът на избора. Шуман декларира, че „войната не ще може да бъде продължена, и, че правителството не трябва да изоставя националната почва. То трябва да сложи оръжие“.
След оставката на Пол Рейно, вечерта на 16 юни 1940 г. президентът Лебрюн ще поиска от маршал Петен, вицепрезидент на Съвета и водач на привържениците на примирието, да формира ново министерство с цел да преговаря с Германия. Петен ще приеме незабавно и ще извади от джоба си списъка на министрите. Сред тях се намират двама подсекретари на държавата, прикрепени отново към председателството на Съвета: Робер Шуман, който ще запази своите прерогативи „за бежанците“, и Рафаел Алиберт, който става един от главните съветници на Маршала през тези решителни седмици. Примирието с Германия е подписано на 22 юни и влиза в сила на 25 юни. Поради липсата на място и невъзможността да намери зала, за да свика Националното събрание, правителството решава да напусне Клермон, за да отиде във Виши.
