Досега за „Великата река” са похарчени, както вече казах, около 20 милиарда долара. Водопроводът се строи от стоманени тръби 4 метра в диаметър, 70 тона тежи всяка тръба. Возят ги специални камиони с товароподемност 100-120 тона - германски и американски мощни машини. С водата от „Великата река” ще се извърши превръщането на Либия в обетована страна на модерното земеделие. Така се предполага.
Ишпеков ми даде една книга (ксерокопие) на Павел Шатев, един от солунските атентатори, който след залавянето му бил изпратен да излежава присъдата си в разположения сред пустинята затвор „Фезан”. Книгата е издадена 1927 година, описани са страшните мъки на заточениците и там прочетох някои интересни за мене неща, като например, че ръководителят на Македонската революционна организация Сарафов дал на Симеон Радев 15 000 франка от комитетската каса за ръководената от него печатна пропаганда. Няколко пъти са давани по 1000, по 2000 златни лева на Петър Манджуков за организиране взривяването на Отоманската банка в Цариград (Виж по този въпрос записките на лесовъда-революционер). За взриваване на Отоманската банка в Солун са били дадени на Орце 10 000 златни лева, плюс 1000 кг динамит. С други думи, Сарафов е седял зад тактиката на терор, финансирана от комитетската каса. Там са отивали събраните пари за пушки в Среднородопието, а не за въстание. Остава да се види дали изобщо сарафовистите са имали намерение да вдигат народа на въоръжена борба.
В сладки приказки стигаме Гадамес. Това е либийски старинен град, втори такъв едва ли има на света. Застроен е с кирпич, отделни „апартаментчета”, всъщност – дупки, прилепявани с течение на времето, доизграждани и вграждани в един грамаден блок, ако трябва да си послужим с наша дума, но „блок”, който обхваща целия град. Не личи отделна постройка, всичко е гигантски кошер, купище от кирпич с отделни в него клетки, т. е. жилища. Някои от тях са само по една стаичка.
През този кирпичен лабиринт кривуличат улиците на града-мравуняк, преминават водопроводът и канализацията, правите и „обратните” води. Вънка е слънце, вътре - полумрак и хладина. Всъщност това е главното преимущество на обитателите на този безкраен лабиринт. Тръгнахме по главната улица, не видях с какво е застлана, защото краката ни тупаха в една педя жълтеникав прах. При всяко тупане на всеки крак се вдигаше гъсто облаче прашуляк. Деца около нас тичаха, гонеха се, играеха, възрастни хора се движеха и произвеждаха непоносимо гъстия пушиляк, който обитателите на кошера дишат, без дори да се замислят, че може да им съкращава живота.
Малко отклониш ли се от главната улица, загубен си! Няма излизане, толкова са оплетени второстепенните улички, от които се влиза направо по стълби или без стълби в клетките на тоя кошер. Прозорци не забелязахме нито в едно помещение, а само дупки-отдушници, колкото да промушат един юмрук, и това е и за прозорец, и за виделина, и за вентилация.
Гадамес се обитава от едно племе, което е доста различно от така наречените либийци. Всъщност, в Либия живеят стотина по-главни племена, едно от които е „кадафи”, на което принадлежи и вожда на страната. Племето, обитаващо кирпичения град в Гадамес, се нарича бербери. Старо племе, известно от римската епоха като упорито и войнствено.
Освен с хора, в кирпичения град е пълно с кошари за овце. Блеят горките и те в тези спарени подземия. Там, където са трябвали греди, строителите са си послужили с палмови дървета. Те, като поостареят, се разнищват, но държат.
Вътре, в кошера, има и джамия, а също малки площадчета, където на пейки се събират хора, белобради, с тояжки в ръцете, които седят и мълчат или си приказват.
Страшен затвор би бил Гадамес за всеки жител, свикнал на слънце, но ето какво значи да се родиш някъде и да си навикнал. Както ескимосите свикват със своите ледени дупки, както къртиците не страдат от липсата на виделина.
Надникнахме в магазините на Гадамес - видяхме, че са празни. Олио, брашно, захар - няма. Откакто Кадафи отворил границата с Тунис, оттам нахлуват дребни търговци и изкупуват всичките хранителни продукти, защото в Либия са евтини за тях. Отварянето на границите с Тунис извършил лично Кадафи като сам е срутил с булдозер граничната барака. Той е цар на подобни театрални жестове. Видях, например, на един късометражен филм, как от втория етаж на Държавната сигурност в един град той къса книжа пред събралата се тълпа и ги хвърля на земята, за да оповести унищожаване на политическите досиета. Разрушава дори затвори по същия артистичен начин. Направи си театъра и след това изгражда на старите основи двойно по-голям и, разбира се, модернизиран. Изобщо, той е човек на жеста, каквото и да прави - изиграва го до съвършенство - едно безценно качество за политик от неговата класа.
Кадафи е който сваля от трона му крал Идриз, последният крал на Либия. Свалили го заговорниците, начело с Кадафи, пиян в банята (добре си попийвал Идриз).
Забравих да кажа: температурата беше около 39 градуса, но понеже въздухът е сух, топлината не се усеща. Диша се леко. През цялото време, докато бях в Либия, навътре в страната, всъщност в пустинята, аз се радвах на чист, кристален въздух и на широки шосета, по които колите карат поне със 150 километра в час. Добре си починах на тоя чист въздух, въпреки че преминавахме понякога по 1000 километра дневно.
На 21 октомври бяхме в Гадамес, а на 22 октомври потеглихме с кола да разгледаме римския град Лептис Магна, който се намира на 120 километра от Триполи.
Тръгна с мене, по нареждане на посланика едно момче от „Кинтекс”, но първо се почерпихме в трапезарията със самоделно направена от бракувани български компоти ракия. (Алкохол в Либия не се продава и е забранен.) Голямо чудо се оказа това Лептис Магна, макар че е само отчасти разкрит (разкрива се улица по улица). Улиците прави, широки, с калдъръм застлани, а отстрани - основите на сгради, зидове с едри дялани каменни блокове. Видяхме улицата на проститутките - един пенис, изрязан в ъгловия камък, служеше за показател на посоката. Централният площад - форумът е с огромни размери, сградите са величествени, все каменни, дву- и триетажни, строени за хилядолетия. Бродихме, гледахме и се опитахме да си представим какво чудо е било.
На следващия ден, 23 октомври, понеделник, ме качиха на един „Боинг” и отлетяхме за града Севка в пустинята Сахара, която много исках да видя. Билети за самолета се взимат много трудно, ако легацията нямаше връзки, изключено беше да заминем по-рано от една седмица. Разписание не се спазва. Закъснения от час, три до пет и седем часа, са нещо обикновено. Опашките по аерогарите - страхотни, понякога билет имаш, а се оказва, че самолетът е вече препълнен от хора, всадени в аероплана без билети и т.н. По три-четири проверки се правят на пътниците преди всяко качване в самолета, обръщат ти багажа наопъки. Чиновниците са надменни, самовластни, знаят че са непоклатими, саморазправят се с пътниците, както си искат. Може би най-лошо се пътува със самолет в Либия от целия останал свят. Пътувал съм и в Нигерия, и в Монголия, но в Нигерия закъсненията и обслужването бяха все пак човешки.
Трябваше да се отпътува в 6 часа заранта, та станах в 4,30, събуден от страшни гръмотевици и трескотевици. Оказа се дъждовна буря, която така бързо утихна, както и почна. На аерогарата, разбира се, не тръгнахме навреме, два или три часа минаха, докато авиаторите се наканят. Гледах от прозореца на самолета каква е отдолу земята. В началото под нас - все равно и се виждаха, макар и мънички, селища, но по-нататък, започнаха да оредяват, земята става нахълмена и все по-жълта и пуста. Личат ясно зелените кръгове от напоителните въртящи се съоръжения, където „зелената революция” е заела терен. Но това са редки, весели кръгчета като жълтички сред необозримата пустиня. Виждат се изящни дървесни пояси под форма на клетки и отново пясък. Хребетите, планинските възвишения, имат направление изток-запад, личат си и отделни храсти с купчинки пясък около тях, събран все повече, личат и браздите на вятъра, където пясъкът е по-дебел - навътре в страната.
