Нова Зора

Какво си ме зяпнал? Какво като имаш диплома на висшист по история? Като те слушах какви ги дробиш, направо ми се заповръща. Този кетап или си го купил, или при византийци си учил как се майстори лъжата. Аз пък имам близо деветдесет години живот на тая земя. Не ми пробутвай с подли лъжи надеждите за сиромасите. Те са чисти и доверчиви хора, като детенцето от оня филм: „Татко ще ми купи колело, ама друг път.” През моето детство щяхме да кажем: „Тейко шъ ми купи кундури, ама на кукуво лято.” И в двата примера има надежда за децата, историко! И запомни: надеждата трябва да се отглежда и възпитава!

Но да се върнем назад. Ти чувал ли си за флорентинеца Данте? Той в неговия „Ад” има друго мнение за думичката надежда. Но това и светът го знае. Нека да видим защо нашият Дякон Левски увисна на бесилото: ”За чиста и свята Република!” Апостолът хранеше надежда, че в Българско хората ще живеят честно и дружно, в труд и мир, през идното време. И девет годин не позна ни сън, ни покой. Примитивите обаче не обичат думата честно. И вместо „чиста и свята“, докараха Цар! И крадливото им Царство показа как се дои народ и как се присвояват горите и земите му. А Дякона все така виси със страшна сила в хорското съзнание с едно тефтерче и дълг от седем маслини. Какво, не съм ли прав?

Ами оня гений Христо Ботев?! Него пък каква надежда го прати на Вола? Ако да беше седял в хладните механи пред оката с червено вино, нямаше и досега да търсим „бели му меса по скали, черни му кърви в земята“. Но той и мъртъв днес е нужен на всяка власт, която няма народа за нищо, и хич не я е еня за мъките му. Предвидливите, те винаги са като лой във ведро с вода, отгоре плуват. Те и заради това са пратили Войводата да събаря империята с 200 барутлии сърца като неговото. Дори и капитанът на кораба „Радецки”, немецът, и без превод разбра само по очите на поета светлата му надежда. И помогна. Но народът нали си е свикнал на робията и една стомна с вода не даде на другарите му, тръгнали с кръвта си да откупят изгубената свобода на дедите ни. Сега все още много млади хора правят поход по стъпките на неговата чета. Но ти кажи, историко, за прослава на гения или да да разхвърли собствената си гузност върху младите, чисти сърца, властта все още не е забранила това? Съгрешил бил, казват, щото само шушумигите не грешат, понеже са безнадеждни. А той, геният, написа сякаш е провидил собственото си безсмъртие: ”Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…” Повтарят песента му властниците, леят крокодилски сълзи по тържествени зари и телевизии за него, санким гузната съвест не е шега работа. И все бързат да я маскират. Гнусничко, нали, но пък хваща дикиш! Но да знаеш: надеждата на този народ не свършва ни с Вола, ни с Ботев и неговият пример! Те само я усилваха. И „дядо Иван” нагази през Дунава и разбута рахата на падишаха. И хиляди млади, любили-недолюбили момчета легнаха в Мъртвата долина край Плевен, по чукарите и овразите край Шипка и Шейново!... Там останаха те, нашите братя. И там, и до днес „от урва на урва…” се мята простреляната им надежда. Нали е писано в Евангелието, че да паднеш за „други своя“ е най-върховният дълг? Че „Смертю смерт поправ” след своята саможертва, те ще възкръснат и ще живеят в благодарността на цял един народ. Затова ми е черен света, да ти кажа. Затова и ти си ми черен, историко. Защото гнусотата на шепа еничари прехвърля на гърба на народа ни собственото им лицемерие и неблагодарност. А от туй по-страшен грях няма. Народ е това. Като му лепнат едно „неблагодарен“ и с пясък да се търка, не може да го изличи. Но ти мълчиш, знаеш истината, но мълчиш! Но мъка такава, не е до века! Това запомни от мене.

Много е препатил народецът ни. Комитата Стамболов беше го хранил с надежда и с пламени песни: „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари! / Най искаме свобода, човешки правдини.” Колко му е вярвал народа, не знам. Не знам и Стамболов с какъв кураж и надежда е взел властта. Но ти кажи, защо е забравил и песни, и клетви? Кажи и как нагази навиците на Кобургите и те как насъскаха кучетата си връз него. Другото го знаем. Знаем как Хальо и Гальо развъртяха тесаците. И ако още помни този народ Стамболовата песен, то е защото е жива надеждата, че може да се роди българин, дето да му служи безкористно и честно. Иначе алчната фамилия няма да се умори да граби и коли. Ти нали знаеш, след Стамболов и Стамболийски бе заклан като овца; на моряка-поет Вапцаров завързали очите, да не би да запомни убийците си, щото и убийците, и палачите, били имали надежда, че служат честно на цар и Отечество! А те носеха набити на колове отрязаните глави на други българи, които бяха тръгнали с надежда за един по-добър свят. И властта и царя високо оцениха тяхната преданост и старание – възнаградиха си с по 50 хиляди лева за отрязана глава! Не се извръщай! Мене гледай! И по турско толкова не са давали за набита на кол глава! Направо да ти кажа – сами си вярваха, че ще убият надеждата на този народ, но не успяха. Тя оцеля и той оцеля, дори под бомбите, с които си бяха наумили да превърнат София в картофена нива.

И дойде Видовден. Този, същият, дето ти се чудиш преврат ли е, поврат ли е, въстание ли е? Или е революция? Какъвто и да е, той е ден на надеждата! Тя, надеждата, на унизените мене ме прати да правя светлина, щото много мъка беше легнала в очите на хората. И България светна, защото като свещ, заради тази надежда, изгоря младостта на хиляди като мене. В студ и пек по скели и по строежи. Но орис ли е това, заговор ли е? Не оставиха народа да добрува! Правиха-струваха, уж демокрация да бъдело, уж демократска република, а царят се върна пак. Още тогава си рекох: изтънял му е вратът на Кобурга, няма да имат наяждане той и неговите лондонски юпита. И се започна - дворци, гори, ливади... Да го ожали човек. Толкова имане носи ли се? А онези – оглозгаха де що бе останало от Мавъра. От мен да го знаеш, – където стъпят Кубургите, след тях царедворците са като комари, а глутницата на олигарсите чет няма! Как да посърне надеждата на този народ! И едните, и другите, само на тъмно налитат. На тъмно се крадяло, на рахат и куче влачи, диря няма!... Такава е истината, историко! С този византийски кетап, ако ти искаш да я потърсиш, тръгни по тази пътека на надеждата, покрита с бели кости и кървав мъх, с много пот и с много труд е окъпана тя. Там се скитат болките на този народ, очакванията му за справедливост и правда. И запомни - все някога неговата надежда ще прекрачи отсам своя Дантев праг и ще разкаже истината на деца и внуци за онзи огън, на който е печена, и на който и до днес я пекат. И ако не ти е червива семката, запиши я! Може тогава и Господ да ти прости греховете.