Приижда неверие – тъмни талази напират. Поете на вярата, искам на теб да приличам, но вече потънаха бившите наши кумири и аз се променям, и ставам неволно скептичен. Разбирам по-ясно от всякога, че идеалът не е във портретите, дето висят по стените, не е във докладите, чути в тържествени зали - той трябва да бъде дълбоко у нас, във душите. И вгледан във своята, виждам, че будена дълго с големи, но празни слова днеска вярата крета. Ти знаеш добре водолаза, останал без въздух, това без мечта и без вяра е всъщност поетът. Макар че да дишам в сравнение с теб ми е леко, аз пак ти завиждам сега за килията мрачна - с мечтата за дните честити там пеел човекът и с вярата своя по-силен бил той от палача. Поете на вярата, дай ми ръка да премина през тази река, придошла на жестоки талази, измокрен до кости и мъртъв дори на половина! Но вяра – пшеничено зърно – поне да опазя.