Нова Зора

Приижда неверие – тъмни талази напират.

Поете на вярата, искам на теб да приличам,

но вече потънаха бившите наши кумири

и аз се променям, и ставам неволно скептичен.

Разбирам по-ясно от всякога, че идеалът

не е във портретите, дето висят по стените,

не е във докладите, чути в тържествени зали -

той трябва да бъде дълбоко у нас, във душите.

И вгледан във своята, виждам, че будена дълго

с големи, но празни слова днеска вярата крета.

Ти знаеш добре водолаза, останал без въздух,

това без мечта и без вяра е всъщност поетът.

Макар че да дишам в сравнение с теб ми е леко,

аз пак ти завиждам сега за килията мрачна -

с мечтата за дните честити там пеел човекът

и с вярата своя по-силен бил той от палача.

Поете на вярата, дай ми ръка да премина

през тази река, придошла на жестоки талази,

измокрен до кости и мъртъв дори на половина!

Но вяра – пшеничено зърно – поне да опазя.