Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 52 (31 декември 2019) ЗДРАВОТО СЕМЕЙСТВО Е БЕЗЦЕННО БОГАТСТВО

ЗДРАВОТО СЕМЕЙСТВО Е БЕЗЦЕННО БОГАТСТВО

Е-поща Печат PDF

• Законът за социалните услуги е излишен, пагубен и отваря широко вратата за корупция

• Необходима е политика, центрирана върху целостта на семейството и благосъстоянието на децата в него

 

Зачестилият натиск към обществото да приеме за правилно въвеждането на разделение между интересите на детето и интересите на семейството му създава у народа социално напрежение и се засилва усещането за институционален произвол. Лиспва прозрачност на процедурите, по които е разработен и приет Закон за социалните услуги (ЗСУ). Тъй като в обществото не е налице консенсус по отношение на новите регулации в социалната сфера, а същевременно в чл. 1, ал. 1 от Конституцията се гарантира произтичането на властта непосредствено от народа, е редно законодателната и изпълнителната власт да изтеглят заявката си за въвеждане на новите регулации – ЗСУ, защото те пораждат смут и напрежение, и противопоставят едни обществени групи на други. Подобно разделение е пагубно за държавността.

 

Законът за социалните услуги бе приет стихийно от 44-то Народно събрание

 

след протестите на НГИ „Системата ни убива“ (родители на деца и младежи с увреждания). Прие се и закон за личната помощ, който касае именно хората с увреждания и начина на ползване на подкрепа от държавата чрез социална работа, за която държавата плаща. Отделно съществува и действа изобилие от по-стари регулации: Семеен кодекс; Закон за социално подпомагане; Закон за закрила на детето; Закон за семейните помощи за деца; Закон за хората с увреждания; Закон за защита от домашно насилие; Закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни и т.н., които също регулират семейните отношения. Следейки публикациите по темата за въвеждането на ЗСУ, възникват няколко въпроса:

1. Кому е нужно едни родители да бъдат противопоставяни на други родители чрез въвеждане на спорни постановки в законите?

2. Идейните ръководители на новите регулации осъзнават ли, че детето е човешка личност, чийто статут в обществото е специален по отношение на развититето му и степента му на отговорност, именно поради факта на незрялост и необходимост от устойчива семейна среда за развитие на психиката, поведението и здравето?

3. Държавата признава ли презумпцията за невинност?

4. Бедността порок ли е в РБългария?

И накрая: големият въпрос е какво се цели със създаването на масово обществено напрежение?

Заявявам мнението си на специалист, който дълги години обучава спецалисти по социални дейности да прилагат Центриран върху семейната цялост подход в социалната работа в един от университетите в България. Опитите да се подмени моделът на социална работа, центриран върху запазване на семейната цялост с институционален модел, е връщане назад към тоталитарните прийоми от близкото минало, чиито негативи са крещящо отчетливи и видими до днес. Всяка неестествена структура, каквато е ранната институционализация на детето, визирана в ЗСУ (и не само), изисква много повече ресурси, за да съществува. Закони, които противопоставят детето на неговите родители, са именно такава противоестествена, изключително вредна за обществото и ресурсоемка идея.

Законът за социалните услуги в своята същност създава няколко

основни противоречия, спрямо които обществото се разделя:

1. Чрез предвидените формулировки смислово, но алогично, се отделя детето (или лицето), нуждаещо се от защита, закрила, подкрепа и/или насърчение, от неговото биологично семейство. Създава се впечатлението, отново алогично, че дете (или лице) в риск е всяко дете (или лице) изпаднало в бедност. Предлагаме да се изработи Закон за борба с бедността, вместо да се въвежда закон, който създава тежък конфликт на интереси между гражданските организации и самите граждани.

В ЗСУ в чл. 9, ал. 3 гласи, че при предоставянето на социални услуги за деца се зачита мнението на детето, родителите и/или лицата, които полагат грижи. Това означава, че мнението се зачита едва, когато детето вече ползва социалните услуги, а не преди то да бъде включено в системата. Зачита ли се мнението на детето и на неговите родители преди да се пристъпи към задължително ползване на социални услуги? Визирани в чл. 11, една от които е „приемна грижа“ или услуги от резидентен тип, например! Отговорът е не. Налице е задължителност на ползване на социални услуги за деца по преценка на социален работник и директор на дирекция социално подпомагане в общините (чл. 10, ал. 5 от Правилника за приложение на Закона за закрила на детето).

ЗСУ постулира „гарантиране правата на потребителите на социални услуги“ (чл.2 т.6), но гарантира ли правата на всички лица (чл. 13, ал. 2), които са описани като евентуални потребители, без оглед на наличието на рискове? Не, не поема гаранция за спазване на избора на детето (например), тъй като деца се изслушват в съда под специален режим, само ако са навършили 10 години и по преценка на съдийския състав, а директорът на Дирекция социално подпомагане не се занимава с изслушване на деца.

В ЗСУ се определя понятие

„право на социални услуги съобразно най-добри интереси“. По отношение на правата на децата понятието „най-добър интерес на детето“ е формулирано в допълнителните разпоредби на закона за закрила на детето, § 1., т. 6. Според него „Най-добър интерес на детето“ представлява преценка на:

а) желанията и чувствата на детето;

б) физическите, психическите и емоционалните потребности на детето;

в) възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето;

г) опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена;

д) способността на родителите да се грижат за детето;

е) последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата;

ж) други обстоятелства, имащи отношение към детето.

Оценката се извършва от екип специалисти – водещ случая социален работник, психолог и др. Родителите тук нямат никакво касателство. Противоречието е очевидно и оставя широка врата за злоупотреби със служебно положение на заинтересованите страни в системата на социалното подпомагане и социалните услуги, особено когато детето е на такава възраст или в такова състояние, че не може да изрази ясно волята си.

Определянето на риска в ЗСУ

постява още една широка врата за злоупотреби със служебно положение чрез уязвимостта както на детето, така и на неговото семейство, например изпаднало в бедност. Примерът с чл. 12, ал. 3 от ЗСУ посочва, че „настъпването на определен риск“ е пусков механизъм за задействане на процедури, при които директор на Дирекция социално подпомагане (по чл. 10, т. 6 от Правилник за приложение на Закон за закрила на детето) може, по своя преценка и при анонимен сигнал, да задейства процедура за извеждане на дете от семейството му, поради наличен риск. В ЗСУ думата „риск“ е употребена 17 пъти, като при един от тях ниското качество на живот е риск (чл. 12, ал.3, т. 1). Ниско качество на живот по данни на Националния статистически институт за 2018 година в Р България имат над 2,5 млн. души, а при тях деца с недохранване са около 300 000! Защо Народното събрание и изпълнителната власт не се наемат с проблемите в системата на пазарна икономика и не обявят борба с бедността; със социалното изключване и излация; с насилието и превенция на увреждането, а изливат милиони да насърчават социални услуги за хора с ниско качество на живот, е въпросът, на който нито един от политиците не може или не иска да отговори честно.

Законът за социалните услуги е устроен върху търговски принципи и конкуренция между "търговци" на услуги, което е анормално при условие, че социалните дейности и социалната работа се основават на принципите на солидарност, антидискриминация и доброволно участие. Състезанието за привличане на клиенти между отделните доставчици и създаването на конкуренция за получаване на държавни средства противоречи на изначалния смисъл на солидарността, антидискриминация и добрата воля на членовете на обществото.

В ЗСУ е допусната отново (както и в Закона за закрила на детето), съвсем умишлено т.нар. „резидентна грижа“ (преходна разпоредба § 1., т. 15). Този термин включва настаняване извън семейството на дете (или лице), за което са изчерпани възможностите за грижа в семейна среда. Настаняването е резидентно, т.е. за 24 часа 7 дни в седмицата, но може и за цял живот. Видовете социални услуги от „резидентен тип“ са изчерпателно изброени в Правилника за приложение на Закона за социално подпомагане чл. 36, ал.2, т. 4, а именно: „социални услуги от резидентен тип“:

а) Център за настаняване от семеен тип: аа) Център за настаняване от семеен тип за деца без увреждания; бб) Център за настаняване от семеен тип за деца и/или младежи с увреждания; вв) (в сила от 01.01.2018 г., изм. относно влизането в сила - ДВ, бр. 17 от 2017 г., отм. - ДВ, бр. 89 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.), гг); Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства; дд) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с деменция; ее) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с физически увреждания; жж) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с умствена изостаналост; зз) Център за настаняване от семеен тип за стари хора;

б) Център за временно настаняване;

в) Кризисен център;

г) Преходно жилище;

д) Наблюдавано жилище;

е) Защитено жилище: аа) Защитено жилище за лица с психични разстройства; бб) Защитено жилище за лица с умствена изостаналост; вв) Защитено жилище за лица с физически увреждания.

Наскоро в медиите излезе статистика относно качеството на живот в подобен тип „услуги“. Оказва се, че в масовия случай доставчика не може да осигури качество на живот и устойчиво развитие на своите „потребители“, поради недофинансиране на системата, ниско заплащане на труда на заетите лица и висок риск от текучество на песонала. Към кого се привързва, за да расте здраво и щастливо едно дете, когато в неговия Дом от резидентен тип го бият и тормозят системно, няма на кого да се оплаче, а родителите му са обезправени чрез закон? Настаняването в дом Център за настаняване от семеен тип много често отговаря на смисъла на насилие по формата „неглижиране“ от Допълнителните разпоредби (т.1-3) на Закона за закрила на детето, но също така и на някои от съставите на физическо и психическо насилие, определени в Правилника за приложение на Закона за закрила на детето.

Т.е. държавата е моделирала и финансирала множество начини за изкуственото отделяне на член от семейството

(дете или възрастен), чрез приложение на гореспоменатата формулировка „най-добър интерес“, но начините семейството да запази своята цялост са формулирани като „превантивни“. И забележете, могат да се извършват под форматата на „общностна работа“ извън знанието на родителите целево с уязвимите деца (ЗСУ, преходна разпоредба § 1., т. 9).

Кой определя кое дете или лице да бъде отделено от семейството си – разбира се, това са т.нар. „заинтересовани страни“ (ЗСУ от чл.2, т. 8), в които влизат именно доставчиците на социални услуги. Те „доставят“ услугата и получават бюджет, стига да има на кого. А за това да има на кого да се предоставят услуги, се грижи именно ЗСУ, където единствено потребителите са със зачетени права, но не и хората, които още не са влезли в системата, но са попаднали в „риск“ (според определението за „риск“, което бе коментирано по-горе).

Още една много широко отворена врата за възникване и утвърждаване на модел на всякакви корупционни схеми и търговия с власт и влияние представляват формулировките в чл. 104, 103 и 104 от ЗСУ, касаещи заплащането на социалните услуги. Например, в чл. 104 всички видове превантивни „услуги“ не се заплащат от „потребителя“, но доставчикът на услугата получава финансиране за труда си. Т.е. доставчикът, за да получи финансиране, трябва да предостави така или иначе услугата на някого по свой избор! Този търговски принцип, съпоставен с принципа за задължителност на потреблението на социални услуги от децата, създава много тежък конфликт на интереси на търговеца – доставчик на консултативната услуга и интересите на семейството да запази своята цялост, ако е в трудна ситуация („риск“).

Всяко човешко поведение може да доведе до риск.

Това означава ли, че всяко дете би могло да бъде ходеща касичка за консултантските услуги на различни търговци на социални услуги? Отговорът на този въпрос е „ДА“. А защо държавата насърчава този модел на „институционализиране“ още преди самото семейство да е имало шанс да се справи с проблема си? Това също е тревожен въпрос. Нима проблемите в съвременното българско семейство са малко – безработица, трудова миграция, ниски доходи, невъзможност за качествено лечение, липса на достъп до КАЧЕСТВЕНО образование (защото задължителното образование не е равносилно на КАЧЕСТВЕНО образование), семейни драми, предизвикани от промени във възрастовата група на масовия родител, изневери, неразбирателство с имоти и хиляди други?! И докато състоятелни граждани в „риск“ могат да си позволят качествена юридическа защита, то гражданите в бедност не могат. Как тогава държавата гарантира презумпцията на невинност при гражданите в бедност?

Семейството винаги е било ценност за българина

Могат обаче да се зададат още стотици въпроси. В поритвовес на гореизложените рискове от семеен разпад, незнайно защо насърчавани от държавата чрез задължителността на включване на децата в социални услуги (по ЗСУ), може да се посочи моделът на социална работа, който обаче е центриран върху защита на семейната цялост. Българското общество е запозило своята цялост, въпреки претърпените исторически, социални и икономически тежести и загуби. От друга страна, държавите и частните „донори“, които натрапват своите интереси в социалната система на РБългария, никога не са минавали по нашия, български път. Затова РБългария трябва да открие свой уникален път за справяне с бедността и социалната излоция, справяне с насилието и превенция на увреждането. А те могат да се осъществят чрез практики насочени в защита на семейната цялост и добруване на семейния модел.

Семейството винаги е било и ще бъде ценност и основа на обществото, тъй като неговата сила се състои в задоволяване на чувството за принадлежност, което всяко човешко същество има заложено, за да оцелее. Семейният модел на обществото е заложен в природата на човека и от семейната цялост зависи бъдещето на обществото.

Семейството би трябвало да е първата естествено обусловена възпитателна среда за детето и тя винаги е била от съществена важност за цялостното му развитие. Семейството е общност, която дава на детето знания, формира ценности, необходими за включване в социалното пространство. Изследването на семейството извън неговата социална специфика е невъзможно, тъй като то е социален феномен и съществува в даден географски и икономически контекст (начин на живот), както и културен контекст (хабитус - институции, наука, морал, вярвания) и изработва своя специфична система от ценности. В резултат, начинът на живот на родителите, включително техните възпитателни подходи и практики, придобиват специфични измерения със своя история, детерминанти и психологическа мотивация. Животът предлага огромно множество от различия, но модусът на поведение се залага в първите години от живота на човека и, ако семейството липсва или носи белези на непълноценност, детето се развива като личност спрямо тези дефицити.

Как би се променила обществената ситуация в РБългария,

ако поставим семейството и качеството на живот на децата в центъра на всяка тематична политика? Очевидно, подобна сюблимация би довела до силно мотивирано към развитие общество. Силно мотивираните общности имат своите граждански структури и национални обединения.

А силно мотивираното общество е в състояние да избира пътя си, да създава полезни институции, да акумулира приходи, които да реинвестира в благоденствие. Да иновира съществуването си. Такова общество, центрирано върху целостта на семейството и благосъстоянието на децата в него, би харчило пари за запазване на семейната цялост, за училища, за развитие на културата, достъпност на подкрепата за всеки нуждаещ се, за продуктивни и удовлетворяващи работни места, за повече полезна продукция.

Противопоказно за цялостта на държавата е българското общество да бъде принуждавано да се разделя по отношение на безценното богатство каквото е здравото семейство, отглеждащо деца. Може да се твръди, че изявлението на 56-те организации, подкрепящи ЗСУ, не се основава на принципите на солидарност, антидискриминация и доброволно участие, на на търговия с власт и влияние. Тяхното мнение е израз на интерес към получаване на финансиране и търговия с власт и влияние. Това е несъмнено и недопустимо.

От казаното дотук, може да се направи извод, че

Законът за социалните услуги е:

Излишен – той дублира други, вече влезли в сила, закони и правилници;

В този си вид ЗСУ отваря широко вратата за корупция, води до окрупняване на търговията с влияние, чрез финансово подчиняване на гражданското общество от страна на държавата, която в случая е само инструмент за „външни донори“ с неясно заявени интереси, и насърчение на „фаворити“ след гражданските организации.

 

Здравият граждански сектор трябва да влияе чрез обединение на обществото за общонационално благосъстояние, а не чрез разделение и нездрава конкуренция от търговски тип между гражданските организации и самите граждани.

По тези причини считам, че ЗСУ трябва да отпадне, и пче трябва да се обмисли законодателна инициатива за повишаване благосъстоянието и качеството на живот на народа – борбата с бедността е от особено значение, за да се избегнат повечето рискове за семейната цялост.

 

Полина СТАВРЕВА-КОСТАДИНОВА,

доктор по специална педагогика,

университетски преподавател,

председател УС на СНЦ „Родители за Варна“