В своята забележителна книга „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ Карл Маркс остроумно формулира начина, по който историята неизбежно се повтаря: „Хегел отбелязва някъде, че всички събития и личности се появяват, така да се каже, два пъти. Той е забравил да добави: първия път като трагедия, втория път като фарс“. (Карл Маркс. Фридрих Енгелс. Избрани произведения в десет тома, т. 3, стр. 152, С., стр. 152, подч. м. – П. А.). Повторението по Маркс е все пак добрият вариант, защото е възможно това да стане или по обратния ред, или вторият път да бъде още по-голяма и по-кървава трагедия отколкото първия.
Но като глобално значение той е прав, защото фарсът в историята е поради липса на въображение и, за да се накажат с присмех и презрение онези негови автори, режисьори и актьори, които в крайна сметка не са способни на нищо друго, освен да имитират. Въпреки самомнението им, че са велики в своята оригиналност и мащаб на мислене. Имитаторът, дори когато това му се налага поради неизбежност, въпреки способностите му на политически лидер, е по-жесток и по-смешен, само заради това, защото историята му подсказва и налага да свърши, което сам не може да измисли и направи.
Кризи и повторения
Не само събитията и личностите се появяват два пъти в историята. Най-малко по два пъти се повтарят и явленията и тенденциите, които от своя страна пораждат събитията и личностите. Затова по-важното е да разберем защо все пак „всички събития и личности (а аз ще добавя и явленията и тенденциите, та дори и причините, които ги пораждат!) се появяват, така да се каже, два пъти“ – все едно как и по какъв механизъм. Хегел го е формулирал като закономерност и то наистина е закономерност. Особено в буржоазно-капиталистическата епоха.
Капитализмът е такава икономическа и социално-политическа система, която създава стандарти в производството и във всички останали сфери на икономиката, държавата и обществото. Това улеснява функционирането им, а още повече взаимодействието между националните им проявления. Така произведеното или създаденото в резултат на дълъг опит става пригодно в икономика и държава на по-млада възраст, която иначе трудно се приспособява към новите обстоятелства и начини. Благодарение на тези обстоятелства големите държави оказват силно влияние и държат под контрол целия свят.
Производството в системата на капитализма е съпроводено от постоянни кризи, които трудно могат да бъдат предвидени, а още по-малко да бъдат отсранени. Тези кризи са периодични, повтарящи се на определена цикличност и макар новото време да е различно от старото, причините им в тяхната основа и смисъл са едни и същи. Едни и същи са и параметрите и последиците – но пак въпреки различията в обстоятелствата и проявленията им. Карл Маркс е забелязал, изучил ги и е обяснил механизмите на кризите в капитализма. Кризите са и едни от най-важните причини за повторяемостта в историята на модерната епоха.
Другата причина е това, че буржоазното общество съществува постоянно
в условия на гражданска война.
Тя не винаги е кръвопролитна, не винаги се води с оръжие в ръце и не винаги противостоящите едни срещу други „вражи армии и съсловия“ стрелят и убиват. Най-често протича сравнително спокойно, а понякога изглежда, че е прекратена завинаги – толкова тихо е в обществото и държавата. Но причината не е, че хората са се сдобрили и подписали мирни договори. Тази война приключва окончателно едва тогава, когато войската на господстващата класа бъде победена от тази на потиснатата и се установи нова обществено-политическа и икономическа система. Защото гражданската война е другото име на класовата борба. Тя е нещо като социално „пертуум мобиле“.
В това „перпетуум мобиле“ протичат процеси, които рязко усилват кризите, а с тях задълбочават социалните конфликти. Понякога кризите са толкова дълбоки и продължителни, че поставят под съмнение изобщо съществуването на системата. Тогава се налага да се търсят защитни средства, които да отслабят натиска, да притъпят конфликтите, за да се съхрани статуквото. Системата въвежда в употреба идеологии, задейства пропагандната си способност, а твърде често и репресивната си държавна машина.
В буржоазната епоха историята ускорява своя ход. Съкращават се периодите между големи политически събития и научно-технически открития; извършват се революции, водят се унищожителни войни, в които загиват много хора. И понеже вече властта не е от Бога, умножават се превратите, а самата власт е нетрайна и подложена на постоянно оспорване и дискредитации от нейните противници и съперници.
Информацията се разпространява мигновено и сред огромен брой хора, а човек придобива усещането, че всичко е около него и с неговото участие. Няма отдалечени точки върху земното кълбо. Ще каже човек, че животът му е постоянно разнообразие, промени, резки обрати. И това е така, но тези промени и обрати си приличат все повече с вече станалите преди – най-малкото типологично. Защото са породени от сходни причини и са довели да приблизително същите резултати. Макар да се мъчат да създадат впечатлението, че са напълно различни.
Затова и Хегел казва, „че всички събития и личности се появяват, така да се каже, два пъти“.
И точно защото „се появяват, така да се каже, два пъти“, те би сладвало да се прогнозират и очакват. Хегел не казва, а и Маркс също, в каква периодичност става това появяване, но познавайки историята, би следвало да знаем какво евентуално би се случило в едно близко или възможно за прогнозиране бъдеще. Стига да познаваме историята.
Тази динамика е по-скоро усещане, че
времето тече прекалено бързо,
защото информацията за събитията в целия свят е достъпна за всички и човек си мисли, че сам участва едновременно във всичките – или поне в тези, за които има информация.
Но тя и напълно реална, защото рязко се съкращава периодичността на големите и радикални промени – особено на социално-политическите революции, бунтове, протести. Това създава твърде обезпокояваща несигурност за системата и капитала. Несигурността става болезнена в края на ХIХ и началото на ХХ век, когато капитализмът навлезе, по определението на Ленин, в своя последен стадий, а именно в империализма. Ленин систематизира и подреди тези белези. Става дума за обособяването на огромен капиталов ресурс по целия свят, който трябва да се използва, но и да се пази от посегателства и пропадания. Капиталът се е превърнал в субект на историята, нейна главна движеща сила. В него се генерира огромна социална енергия, чието освобождаване или неволно изпускане би имало ефект на гигантска ядрена бомба.
Сам по себе си капиталът е мъртъв и няма съзнание за опасностите, пред които е изправено човечеството и, които са породени от него. Парадкосалното е, че такова съзнание нямат и тези, които го притежават и управляват, и които най-силно мечтаят той да се увеличава. А дори и да го имат, те го пренебрегват и се мъчат да го потискат. Защото за печалбите си са готови на всичко! На нечовешки престъпления дори. Ненаситността им и несъобразяването с човека безпощадно и неудържимо ерозира системата, но и поощрява недоволствата и съпротивата. В едно човешко общество не е възможно, а и е недопустимо, безлична сила, колкото и огромна да е нейната мощ, да поставя в абсолютно подчинение човека, да си играе с него и да го обезчовечава. Затова се търсят и се намират защити и съпротиви срещу нея!
Капиталистическата система не е само капиталистът с неговия капитал. Срещу буржоата-капиталист е изправен и води класова борба пролетариатът. Отбелязвам само, че капиталът е далеч по-изобретателен в средствата срещу своя смъртен враг, отколкото пролетариатът срещу капитала. Това му дава много предимства в класовата борба, но въпреки това изобщо не му гарантира толкова желаната от него окончателна победа. И капиталът няма да я постигне. Но не защото е слаб и немощен, а понеже историята не на негова страна и
времето не работи за него.
Както посочи Маркс, източникът на социалните неравенства и липсата на социална справедливост е алчността на буржоазията и притежателите на средствата за производство. А в епохата на империализма, още повече и днес – във времето на неолибералния капитализъм, този източник са владелците на финансовия капитал. И днес те купуват работната ръка на възможно най-ниската за момента цена и не са склонни да увеличават възнагражденията му над нормата на „екзитенц минимум“. Неолибаралните идеолози, а и левите, се опитват да докажат, че тази несправедливост вече е отстранена и че сега няма пролетариат. Пролетариат има, но цената на труда се е повишила, както и нормата на „екзестенц минимума“, затова и във високоразвитите държави заплащането в сравнение с бедните е високо. Но пак не толкова, колкото реално струва трудът на работника. Тази диспропорция може да предизвиква недоволства, които да преминат в протести и бунтове, създаващи опасност за капитала и системата. Виждаме ги дори в Западна Европа, където уж равнището на живота е високо и, уж нямало пролетариат. Виждаме ги все по-често и у нас.
Неолибералният капитализъм от края на ХХ и ХХI век е подложен на огромни изпитания. Той трудно се преборва с кризите, в които все по-често изпада; рязко забави темповете на растеж в целия свят; технологичното обновление също намали своя интензитет. Големият му проблем обаче са суровините, петролът и газът. Производителите им вече не приемат диктата на големите икономики и категорично поставят свои условия през тях.
