Нова Зора

За да определим мястото на проф. Велчо Велчев в българската хуманитарна култура, трябва да имаме предвид най-значимите факти от неговата педагогическа, научно-организаторска и книжовна дейност. Редица от тях заслужават по-обширно разглеждане, но това не може да стане в рамките на един кратък послеслов. Затова ще се задоволя да изброя съвсем схематично някои по-важни биобиблиографски данни.

Велчо Петров Велчев е роден през 1907 г. в град Враца, в занаятчийско семейство. Дядо му, Ангел Велчев, е участник в Хвърковатата чета на Бенковски; след разгрома на Априлското въстание от 1876 г. е заловен и обесен на Големия мост над Марица в Пловдив.

След като получава средно образование в родния си град, В. Велчев завършва славянска филология в Софийския университет. Започва да публикува още като студент, а също и да работи, за да се издържа. След дипломирането си е гимназиален учител в Кърджали, в Пловдив и в Германското училище в София. Същевременно печата и първите си по-сериозни статии и студии в списанията „Училищен преглед“, „Българска мисъл“, „Родина“. Издава и две монографии: за Константин-Кирил и Методий и за Паисий Хилендарски.

През 1943 г. е избран за доцент в Университета в Скопие, а през 1945 г. става професор в Софийския университет. Той е учредител на специалността „Рус­ка филология“ в България и първият ръководител на Катедрата по руска класическа литература в Университета (1945 – 1965). Член-учредител на Съюза на учените в България и основател на филологическото списание „Език и литература“ (1945), което продължава да излиза и до днес, макар и като призрак на някогашната своя автентична тематика и проблематика.

През учебната 1946/1947 година Велчо Велчев е гост-професор в Московския университет, където чете лекции по стара и възрожденска българска литература. Запознава се с Дмитрий Сергеевич Лихачов (тогава доцент по староруска литература в Ленинградския университет) и се поставя началото на близкото им приятелство и научно сътрудничество, траещо почти половин век. В качеството си на доайен на българската русистика проф. В. Велчев предлага на Д. С. Лихачов да бъде поканен да работи в български книгохранилища. Така се полага начало на трайните връзки на бъдещия академик Лихачов с България и българската литература, на която той отрежда водещо място в развитието на общославянската православна култура. Многобройни са срещите на двамата учени и в Русия, и у нас. Между тях се води и обилна кореспонденция.

В. Велчев е един от основателите на Института за литература при БАН (1948) и ръководител на Секция „Руско-български литературни връзки“ в същия институт (1948-1965). Член е на Националния славистичен комитет и участник във всички конгреси по славистика. Бил е декан на Факултета по славянски филологии и помощник-ректор на Университета.

Заради отказа си да задоволи кариеристичните ламтежи на хора с по-солидни политически връзки, той е принуден през 1965 г. да се пенсионира преждевременно. Ала това не му попречва да продължи научната си работа, сиреч да следва основното си призвание. Проф. В. Велчев почина през 1991 г., без да види издадена книгата си за Й. Йовков, най-любимия му български писател.

Велчо Велчев беше класически тип професор, защото съчетаваше дейността си на обаятелен (по спомените на своите студенти) преподавател с научната задълбоченост на литературен историк. Неговите трудове, основани върху солидна фактология, притежават подчертано изследователски, тоест приносен характер. Да се фиксираме повече върху текста на самата литературна творба, отколкото върху книжнината за нея, беше девиз, който той се стараеше да внушава на своите студенти, аспиранти и следовници.

И неслучайно в научното наследство на В. Велчев заемат толкова важно място именно трудовете му за отделни знакови творби на наши и руски автори, как­вито са студиите му за „Българи от старо време“ на Л. Каравелов, „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов, „Под игото“ на Ив. Вазов, „Демон“ на М. Лермонтов и монографиите му за „На дъното“ от М. Горки и за „Старопланински легенди“ от Й. Йовков.

Диапазонът на научните занимания на В. Велчев включва три основни дяла: стара, възрожденска и нова българска литература; руска класическа литература; българо-руски литературни отношения. Накратко казано, той е историк на две славянски литератури и литературовед-компаративист. А също така е един от съставителите на първия голям, двутомен „Руско-български речник“ (1960).

Основополагащо значение имат публикациите на В. Велчев за Кирил и Методий, Черноризец Храбър, Презвитер Козма, Евтимий Търновски, Григорий Цамблак, Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Ал. Константинов, Ив. Вазов и др. За първи път в нашата компаративистика той мащабно изследва рецепцията в България на Пушкин, Лермонтов, Тургенев, Толстой, Чехов, Шевченко, Горки и др. Тези изследвания, осъществявани в множество публикации в течение на няколко десетилетия, са обобщени в капиталната монография „Българо-руски литературни взаимоотношения през ХІХ – ХХ век. От Фонвизин до Горки“ (1974).

Проф. В. Велчев си имаше любими автори, към чието творчество се връщаше, стремейки се да ги представи по-изчерпателно. Един от тях несъмнено е Паисий Хилендарски. За Светогорския монах той публикува редица статии, студии, монографии: „Неизвестен препис на Паисиевата „История“ в Преображенския манастир“ (1941), „Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата „История“ (1943), „Неизвестен последовател на Паисий Хилендарски“ (1956), „Идеологията на Паисий Хилендарски“ (1969), „От Константин Философ до Паисий Хилендарски“ (1979), „Заветите и традициите на Паисий Хилендарски в българската литература“ (1987), „Паисий Хилендарски. Епоха, личност, дело“ (1987) и др.

В трудовете на В. Велчев като паисиевед се поставят и решават проблеми както от емпирично, така и от концептуално естество. Той издирваше изворите на Паисиевата историография, а също така бе активен участник в споровете за родното място на Паисий, за принадлежността му към идеологията на европейското Просвещение и пр.

Радостен факт е, че благодарение на издателство „Захарий Стоянов“ с родолюбивата му – и много навременна – поредица „Дълг и чест“ представяме пред днешните български читатели рекапитулационната книга на моя баща проф. Велчо Велчев, посветена на великия Хилендарец. Уважението към българското историческо минало е май единственото, което все още ни остава в безвремието, което преживяваме.