Нова Зора

Продължение от брой 5

Но през есента на 1944 г. този път бе прекъснат и фашизмът не можа да осъществи намеренията си. Той бе осъден и заклеймен от целия свят, но капиталът предвидливо и, защото не престава да се стреми към своята заветна цел, го консервира, давайки му от време на време възможност да ни напомня, че е жив и че е готов, щом бъде необходимо, триумфално да сложи ред в Европа и света.

Непосредствено след края на Втората световна война намесата на САЩ и НАТО във вътрешните работи на другите държави и особено в страните-производителки и износителки на петрол, отвори невиждани преди проблеми за местното население. То бе заставяно да промени рязко начина си на живот, да се откаже от традициите и религията си. В резултат на честите кървави държавни праврати срещу неудобни на Запада местни лидери и на разпалените кръвопролитни граждански войни, в Арабския свят и в цяла Африка започна масово изселване, но и на създаване терористични армии с модерно въоръжение. Те поведоха терористична война със Запада и САЩ и нарушиха напълно спокойствието на всички останали народи и държави.

Духът излезе от бутилката.

Тази нова ситуация не може да бъде разрешена от тези, които я провокираха и създадоха. Световните организации също са безсилни да го сторят. Отговорът със сила на силата е нелеп и не доведе до нищо друго освен до ескалация на напрежението и опасностите. Създава се ситуация, в която фашизмът, който бе победен, разобличен и заклеймен след Втората световна война, отново да бъде реанимиран. В началото плахо и като стихийни акции на екстремисти, но после все повече се организираше и с подкрепата на големите държави придоби нова сила и започна да се използва от тях по предназначението, което в началото на ХХ век му бяха определили. Но вече в други условия и като постепенно му отнеха агресията, от коята сами бяха пострадали. Те, така да се каже, го опитомиха.

Италианският фашизъм на Мусолини и германският националсоциализъм на Хитлер бяха идеологии и политически практики. Те имаха свой модел на общественото устройство и функционирането на държавата и механизъм за взамодействието между общество и държава. Силна бе социалната им политика, гарантираща трудовите права на наемните работници. В сериозна степен в тях бе залегнал принципът на социалната обезпеченост на хората и на ролята на държавата в изпълнението на този принцип. Но това са десни идеологии, понеже в тях изключително силен е националистичният елемент, расовият принцип при определяне кому колко и какво да се даде. И защото фашизмът е идеология и практика, съхраняваща капитализма и цялата социално-икономическа и обществено политическа система, но не чрез демокрация и либерални практики, а с тоталитарни методи. С тези методи капитализмът се опитва да притъпи и премахне класовите противоречия и класовата борба. Т.е. да излезе от непреставащата гражданска война.

Неолиберализмът уби идеологиите.

Той уби дори левите идеологии като убеди левите политически субекти да се откажат от марксизма и да заклеймят комунизма като тоталитарна идеология и практика. Затова и лявото се разми толкова и фактически престана да бъде онзи фактор, който беше в края на ХIХ и през целия ХХ век.

Не е за вярване, но неолиберализмът деидеологизира и фашизма.

За сметка на това деидеологираният фашизъм се натовари с още повече национализъм и расизъм, като се настрои още по-агресивно и безкомпромисно в реакциите си срещу противника, когото, без да е ясно защо, избира в един или друг случай. А може би му го посочват. Тази негова  идеологическа необремененост го прави крайно опасен. Много по-опасен и жесток, отколкото докато имаше някаква стройна и последователна идеология, каквато му бяха изработили Мусолини и Хитлер. Тогава се знаеше срещу кого е тръгнал и какво цели. Сега просто е лесно манипулируем и използваем за целите на капитала, който успешно го държи на дистанция от себе си.

Защо днес на капитала отново е нужен фашизмът, след като достатъчно е обезсилил политическите партии, лишил ги от идеологии и съзнание за класовата борба?

Капиталът се догажда, а и знае „по навик“, че колкото и да отрича класовото съзнание, класите и класовата борба, те обективно съществуват и не могат да бъдат премахнати. Той представя партиите изопачено, обезсмисля ги и ги неглижира в пропагандата, обявява ги за анахронизми, но няма как нито да ги забраня, нито да ги изхвърли от обществената реалност. Поне не веднага, защото не смее все още открито да ликвидира рязко буржоазната демокрация. Прави го постепенно. Защото тя, буржоазната демокрация, колкото и невероятно да е, е един от най-големите врагове на капитала, защото го контролира, държи  го под своята власт и изисква от него да служи на социални цели. Капиталът обаче се изплъзва все повече от нейната власт и контрол. Защото за съжаление в днешния политически свят няма автентична левица и това е негова огромна беда с непредвидими последици. И защото класовите борби излизат изпод политическия контрол на тези, които трябва да ги ръководят и се превръщат в неуправляема стихия способна да помете всичко пред себе си. Тази стихия не знае какво иска: тя просто недоволства и мрази. Тя разрушава, без да има намерение после да изгражда и създава. Ако стихията се остави изцяло на самата себе си и не срещне преградата и съпротивата на левицата, а за нейното ограничаване се грижи единствено държавата чрез полицията и другите репресивни органи, последиците ще бъдат страшни. Тя ще мине през всичко. За да останат единствено капиталът и капиталистите. А после? После – нищо!

Деидеологизираният фашизъм, който аз наричам „неолиберален фашизъм“, единствен е способен да бъде контрапунктът на класовата борба в посочения й вид. С тази цел постоянно го реанимират и пускат да покаже неограничените си възможности. Задават му някаква разбираема политическа и икономическа определеност на тази задача и той си знае по-нататък работата. Например: тези изяждат националния ни доход. Или тези са виновни за мизерията. Тези ще ни вземат държавата. И още от този род уж конкретни, а всъщност неопределени заплахи; уж нямащи нищо общо с класите и класовата борба, но насочени именно към тяхната ликвидация или поне значително ограничаване. Те действат върху първосигналната система, не се нуждаят от обяснения и палят бързо кръвта на примитивния човек и на съставената от негови себеподобни маса.

Днес Западът използва успешно фашизма и за възбуждане на русофобски настроения в държавите от Източния блок, както и за тяхното пълно икономическо и политическо саморазрушаване. Това той прави, защото те са руската зона на влияние и рано или късно ще трябва да отстъпи от тях и ги „върне“ на Русия. Когато те, с неговите съвети и икономически и военни помощи се  саморазрушат достатъчно и станат абсолютно безсилни и крайно нуждаещи се от огромни помощи за своето възстановяване, той ще ги върне на Русия, за да я постави в трудно положение. Защото също се нуждае от огромни средства за своята военна и икономическа мощ, за да отделя за другите. Ще й бъде трудно да ги възстанови и в тях ще се нагнетява политическо напрежение. В крайна сметка, бедни и разрушени, ще бъдат вечно опасни зони, които лесно ще могат да се манипулират и привлекат отново към Запада при едно бъдещо евентуално преначертаване зоните на влияние.

Фашизмът ускорява тези процеси и ги задълбочава. Той нищо няма да реши, но едва ли ще му позволят да си извоюва правото сам да решава. Поне засега, докато капиталът е способен да изземе цялата власт и да не позволява никому да я разколебава и отслабва. Но това едва ли ще продължи вечно. Фашизмът е като Дракула – той се храни с кръв и бързо расте и възмъжава. И кой го знае утре как ще изглежда и какъв ще бъде.

Източна Европа е „тайната“ политическа и геополитическа лаборатория, в която се обмислят и залагат експериментите по прилагането на фашизма като свръх разрушително оръжие срещу статуквото, в което капиталът е ограничен от буржоазната демокрация и идеята за диктатура на пролетариата. Както и срещу увеличаващата се мощ на Русия и евразийските икономики.

Фашизмът е напълно реален и в България. Може би не чак толкова, колкото е в Украйна или Полша, но въпреки това не бива да се подминава и подценява. Защото ние тук сме в зоната на въпросната политическа и геополитическа лаборатория, в която той се въвежда в експериментално действие, проверя се пригодността да бъде фактор в отделните източноевропейски държави.

Затова ако оставим утре да се занимаваме с него като с реална опасност, ще бъде късно. Тогава той ще изглежда на много хора като единствено спасение и изход от безнадеждността.

Да, България наистина има своя история на фашизма и свой механизъм за неговото въдворяване в управлението на държавата в периода между двете световни войни. Опитът й е поучителен, защото тогавашната българска държава е показала умения да прикрива симпатиите си към него и да го използва сравнително дискретно и в „по-меки“ форми. Този опит е поучителен и аз не съмнявам, че ще бъде отново използван.

Страшното е че в България все повече се създават условия и обществени настроения, подобни на тези, които бяха характерни за 30-те години на ХХ век.

Расте недоволството от състоянието на образованието, здравеопазването, доходите, безработицата. У младите се е вселила неудовлетвореност, безнадеждност и отчаяние. Икономиката е в тежко положение. Обществото вече е открито безнравствено; престъпността, особено организираната, достига изключително високо равнище и вече е невъзможно да бъде овладяна и пречупена. Икономиката не се развива, липсват инвестиции, пазарите пред нея са ограничени. Обществото не вярва на своята държава и е враждебно настроено към нея. С други думи, картината наистина напомня предвоенното минало. На всичко отгоре за това не се говори изобщо и никой не я анализира като обстановка, в която фашизмът се чувства най-добре!

Изчерпани са вече механизмите на пропагандата да брани системата и да обещава промяна към по-добро. Все повече са недоволствата и все по-остри и по-масови са протестите на различните съсловия. Търпението на населението е почти на пределни стойности, отвъд които не се знае какво ще настъпи. Вярно е, че самата система още не е заплашена, но опасността пред нея е да бъде силно разклатена, след което ще бъде трудно да се успокои и да се върне към някаква, дори и относителна стабилност. Рисковете за държавата отвън и отвътре са все повече и е трудно да бъдат предвидени, камо ли отстранени или преодолени.

Най-тревожното е, че днес политическите партии и най-вече левите са напълно неспособни да овладеят своите членове и симпатизанти, за да вкарат в нормално русло недоволствата и протестите. Затова и все повече те ще се ожесточават и не няма да е неочаквано, ако се пролее кръв и загиват хора. За счупени витрини и запалени коли по улиците да не говорим.

Просто няма кой да спре или поне да забави тези процеси.

Няма адекватен на потребностите на настоящето и бъдещето политически субект.

Освен фашизмът.

Веднъж той бе използван със същата цел и показа своята пригодност.

И все по-често ще се напомня, че превратът от 19 май 1934 година сложи край на продължителната политическа агония и отстрани от властта изпадналите в немощ политически партии. С него започна десетилетието, в което в българската държава и в нейното управление се установява фашистката идеология и се въвеждат като политическа практика нейните основни принципи: ограничаване до максимална степен гражданските свободи и права на личността, премахване на политическите партии, репресии срещу несъгласните, диктатура на монарха, тотален контрол над личния живот на гражданите, насаждане на една-единствена идеология, на която се подчинява образованието и цялата духовна сфера, монопол над информацията и въвеждане на цензура. Т.е. положиха се основите и започна изграждането на тоталитарната държава.

През 1934 г., а и след това, съпротивата срещу фашизма както от ляво, така и от дясно, е осезаема и все по-нарастваща. Политическата действителност тогава е политизирана в достатъчна степен, за да бъде възможно той безпрепятствено да се разполага в нея. Макар че това той прави с щедрата помощ и съдействие на държавата с всички нейни институции. Голяма част от партиите осъзнават какво носи фашизмът на държавата и народа и с цената на доста рискове му се възпротивяват.

Ала днес картината е диаметрално различна. Парадоксално е, че дори  социалистическата и социалдемократическата левица е подчертано антикомунистическа и понеже са изгубили чувството си опасност от фашизма и реално не го разпознават като свой реален враг, по същество отварят широко вратите пред фашистките идеи и практики да навлизат безпрепятствено у нас и да поразява съзнанието на младите. Младите, които са недоволни от живота си, виждат във фашизма някаква сила, способна да разруши политическото статукво и установи власт, която да е ангажирана с техните безпокойства.

Никоя протестираща маса, когато не е поведена от политически субект с ясна идеология и политически цели, не може да формулира точно и разбираемо за обществото своите намерения, желания и оплаквания. И да поведе хората към справедливост и солидарност, към висок материален стандарт и нравственост. Затова и настроенията на масата и тълпата се променят постоянно през цялото време, докато трае съответния протест или демонстрация. При повишено напрежение вътре в нея, и най-малката провокация може да възпламени такива страсти, че тя да стане неуправляема.

Капиталът обаче точно това иска и към това непрекъснато насочва политическите партии. На него му е необходим фашизъм, задоволяващ се с малко, но хранещ се от безредици, чупене на витрини, разбиване на глави, викове и крясъци. Така се създава видимост, че обществото не е безразлично, че „гласът на народа“ не е заглушаван, че всеки има правото да протестира и изразява мнението си. Нека протестира народът, а ние ще си правим, каквото знаем и искаме – тази логика подчинява обществено политическия живот в България днес. Държавата пък ще наказва „терористите“, които „на своя глава“ създават безредици и нарушават спокойствието на гражданите. Така и едните, и другите, ще бъдат доволни.

Когато казвам, че днес дори и фашизмът се е деидеологизирал, не значи, че такъв той ще бъде винаги. При задълбочаващите си кризи на капитализма и поради изхабяването му, но и при липсата на политически субект, който съзнателно и целенасочено да работи за неговото отхвърляне и за установяване на нова система, най-бързо ще се осъзнае „за себе си“ фашизмът. Той води след себе си не класа, а огромна недоволна маса, която при умен и подготвен идейно, политически и управленски водач, ще се превърне в могъща революционна сила, която ще овладее държавата и напълно ще я подчини на себе си. И понеже въпросната криза е всеобща криза на системата в цяла Европа, а и в целия свят, нищо чудно фашизмът, ако роди умни и енергични водачи, да успее да постигне целите и намеренията си от преди Втората световна война и, заради които, запали тази война.

Повтарям, за да подчертая: никоя държава не е способна да се справи с тази опасна тенденция, ако левицата е социалдемократическа, антикомунистическа, деидеологизирана и отказала се от своя класов характер и отричаща класовата борба. Защото тя самата се е превърнала в част от изпадналата в криза система. Такава левица ще търси по-скоро начини да се съюзи с фашистката революция отколкото да й се съпротивлява ожесточено. Нали така беше в Германия и Италия, след идването на власт на Хитлер и Мусолини!

Това ще бъде вторият път, когато събитията и личностите ще се появят в историята.

И затова ще бъдат просто „като фарс“.

Но не ще бъде смешно, а последиците му ще са „като трагедия“, на която краят кой знае кога ще дойде.

Край