Нова Зора

“Да владееш себе си дотолкова, че да уважаваш другите, както самия себе си, и да се отнасяш с тях така,  както би желал да се отнасят с теб, ето кое може да се нарече учение за човеколюбие.”

Конфуций (551-479 пр.н.е.)

Борбата за ограничаване на пораженията, причинявани от коронавируса Covid-19 изправя идеята за права и свобода като едно от най-великите завоевания на човешкия дух, пред сериозни предизвиктелства. Днес съдбата на човешкия род е изправена пред опасността да стане жертва на пандемия с неизвстен произход. В тези условия човешкият род ограничава живота си до издигане на спасителна стена между човеколюбието и мародерството. Никой не казва откъде, защо и кой постави човечеството в положението, което превръща живота върху планетата Земя в творение по образ и подобие на някаква невидима злокобна сила. В отговор на това здравият разум се опитва да мобилизира целия икономически, научно-технически, финансов и кадрови потенциал на планетата, за да намали до минимум жертвите на тази напаст на човешкото безумие. В същото време, определени среди и категории хора, заразени от също толкова опасна болест – безотговорна свобода, се обявяват срещу мерките, свързани с известни ограничения във всекидневния ни живот. ООН и свързаните с нея институции, както и основните международни организации, с всички средства подкрепят тези мерки и ограничения. Здравият разум ги възприема като безусловно необходими за опазване на здравето и живота на всички, поотделно и заедно, на населението на планетата Земя. Хора, загубили човешкия си образ, и без нужното обществено възпитание, се стремят да провокират органите за контрол и гаранация за спазване на общовалидните мерки и ограничения, ставайки причина за разпростренението на силно заразното заболяване - жертвите от него са стотици хиляди в световен мащаб. При това техните аргументи са ограничената им „свобода”, свеждана до примитивни увлечения и порочни навици, с които застрашават здравето и живота на хиляди хора, в това число и на близките си. Парадоксално е, че определени кръгове с болни политически амбиции се обявяват в тяхна защита - против най-ценния майчин дар – живота.

Беспорно тези кръгове и техните слуги, са чужди на истината, че идеята за свободата на човека и свързаната с нея отговорност, възниква преди около четири хиляди години във Вавилон. Перикъл провъзгласява редица идеи, с които предупреждава, че свободата, към която се стремим, не ни дава право на беззаконие и безотговорност. Това са първите ярки послания, които призовават човека да се издигне до мисълта, че като член на определена общност той носи отговорност за съдбата на установените от нея ценности, правила и норми на поведение, задължителни за всички. Това е и най-важната и съществена разлика между дивака и хомосапиенса.

В съвременния свят се наблюдава странен парадокс. За него предупреждават много древни мъдреци. Те напомнят, че става дума за постоянно оскверняване на основни ценности чрез корупция на разума. В думите се индоктринира съдържание, чуждо на техния смисъл. Именно оттук произтича необходимостта от преосмисляне на автентичния им смисъл. Особено проблемът за „правата и свободите на човека” като идея и практика се нуждае от консенсус относно смисъла, критериите, моралните принципи и ценностите, определящи характера, мотивите, както и целите, и средствата за реализацията на идеите, залегнали в автентичното съдържание на тези думи.

Прави впечатление обстоятелството, че в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., един от първите доктринарни документи, създаден в духа на либерализма, равноправието е обявено за основополагаща ценност, но отговорността е оставена в сянка. Това отваря пътя към нарастваща безотговорност на отделни индивиди спрямо ценности и правила с общочовешко значение. С времето либерализмът издига в култ неразумния хедонизъм и примитивния утилитаризъм, морала на всепозволеността и безнаказаността, нихилистичното отношение към общите интереси. Твърде често дори и най-малкото ограничение, което общественият разум се опитва да наложи на индивида в интерес на общността,

свикналият да живее само за себе си и за сметка на другите, обявява това за диктатура и тоталитаризъм.

За това патологично възприемане на живота има единствен източник наречен „алгоритъм на алчността”. С това започва и  свършва тяхната морална философия „вземай от живота колкото можеш, сега”, без оглед на бъдещите последици. Ръководен от този императив, индивидът смята, че не бива да бъде ограничаван да получава колкото се може повече и то сега, на всяка цена и с всички средства, без съзнание за последиците от това за другите и идните поколения. Този начин на жизнена реализация не само е егоистичен и потребителски, но циничен и дивашки.

Той залага на краткосрочни интереси. В случая историята се сблъсква с един широко разпространен парадокс, който намира израз в истината, че през последните два века анархистичната разюзденост на първичния инстинкт намира поощрение с всички средства, именно в лицето на формиращия се пазарен капитализъм.

Двойните стандарти, които представителите на либерализма неотклонно прилагат в своята практическа дейност, най-ярко се проявяват в отношението им към действия, застрашаващи реалните измерения на идеята за права и свободи на човека. Доказателство затова са въоръжените акции в редица страни, прикривани зад тази идея и ценности като демокрация, социална справедливост и право на свободен избор, за да им наложат безпрепятствено колониален режим. Всичко това завършва с насилствено сваляне на държавни глави и демократично избрани правителства, с физическо ликвидиране на лидерите им и разрушаване на историческото и културното наследство с многовековна давност. Пред лицето на тези престъпни действия, „апостолите” на либералната доктрина навсякъде стават съучастници в агресивни кампании. Крайната им цел е облагодетелстване чрез разграбване на сътворените от поколенията материални и духовни блага. Историята недвусмислено потвърждава, че винаги и навсякъде те са готови да се съюзят с всеки, който гарантира участие в

разграбването на заварените национални богатства в окупираните чужди територии, в съюз с послушни слуги, в лицето на местната олигархия.

Заслужава да си припомним, че Н. Макиавели (1469-1527) пише, че с думата „свобода” много се е спекулирало. Тя се употребява навсякъде за обозначаване на едно скъпоценно, но пределно мъгляво понятие. А Жан-Жак Русо (1712-1778) сякаш го допълва, посочвайки, че „Богатите” предлагат на „бедните” да се институира държавната власт, чиято цел е постигане на граждански мир и да се заздрави спокойствието в обществото, но с цената на загуба на свободата за болшинството от хората”.

Духовност, свобода и отговорност, са трите основни опори, трите екзистенционални императиви на човешкото битие. А елементарна истина е, че човек, осъден на принудително безделие поради безработица, не е свободен; човек, чийто живот, имот и чест не са гарантирани със сигурност, не е свободен; човек, лишен от възможността да се лекува поради липса на пари, не е свободен; човек, който е лишен от възможността да даде на децата си образование, не е свободен. Ето защо здравомислещият човек е принуден да задава законния въпрос: „Какво от това, че ми говорите за човешки права и свободи, след като вече съм престанал да бъда човек!”

Още през 30-те години на ХХ век австрийският автор Йозеф Лео Зайферт отбелязва, че „Със зараждането на капиталистическия търговски дух, който вече познавал само права, но не и задължения, работниците и селяните все пак добили политически „свободи” и „равенство” след дълги и изтощителни борби – но заедно с това и свободата да умрат от глад”. (Зайферт, Й. Л. „Световните революционери (от Богомил през Хус до Ленин)”. С., 1994, 158-159). Във всеобщата Декларация за човешките права и основните свободи, приета в Париж на 10 декември 1948 г., както и „демократичните конституции”, провъзгласени от правителтвата под зоркия надзор на агентите на свтовната финансова олигархия има текст, който гласи: „Всеки има право на собствено жизнено равнище, включително облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържането на неговото и на семейното му здраве и благосъстояние”. Правата на човека и основните свободи подробно са описани и в „Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи” (1992). Както пише Бертранд Шнайдер: „Пропастта между тези високопарни думи, под които прилежно са се подписали всички членове на ООН, и скандалната реалност, е шокираща”. Демагогия е за сегашното апокалиптично състояние на Земята да се обвиняват народите от изостаналите й краища затова,

че се размножават по-бързо от своите господари.

Резултатът е задълбочаващото се неравенство между бедни и богати, което хвърля 75-80% от човечеството в борба за оцеляване, докато другата малка част живее в изобилие и разточителство. Според данни на ООН в света има над 1 млрд. гладуващи хора и един милиард милиардери, съсредоточили в ръцете си 80% от световното богатство.

Проява на цинизъм е милиони жертви на ненаситната алчност на шепа милиардери да бъдат затворени в гета като „излишни същества”, а зоните на благоденствие да бъдат оградени с високи „защитни” стени, издигнати с парите на същите жертви. Ожесточаващата се конкуренция и ненаситната алчност на малка част от човечеството подкопават неговите основи. Но т.нар. защитници на правата и свободите на човека подминават това с предателско мълчание. Те упорито премълчават и историческата истина, че реалното решаване на това противоречие е възможно в онова общество, което се управлява в името на общото благополучие, осигурявайки на всеки разумна равнопоставеност, сигурност, ред и дух на съзидание.

И победителите, и победените във Втората световна война обещават, че в бъдещия свят няма да се повтарят грешките на историята, тъй като хората ще престанат да живеят в страх, насилие и недоимък. Студената война поглъща милиарди щатски долара, повече отколкото струва Втората световна война. Десетилетия оттогава до днес човечеството живее в още по-голяма несигурност, нестабилност и недоимък за милиарди хора. Ценностите и условията, присъщи на културата на сигурността, бързо отстъпват място на мъгляви културни параметри и на спонтанни реакции пред опасността от нарастване на несигурността.

В съвременната либерална интерпретация на човешките права се премълчава идеята на Джон Лок, че „никой не трябва да застрашава живота, здравето, свободата и собствеността на другия”. Това изискване означава, че трябва на всеки да се даде естественото право върху неговия живот, свободомислие, чест и собственост, въпреки че към всеки се предявява и естественият дълг да уважава живота, свободата и собствеността на другия. Пренебрегва се истината, че не може да бъде свободен този, който застрашава здравето и живота на другите. Същото послание отправя към човека и древнокитайският философ Конфуций.

Съществуват безспорни доказателства, че днес идеята за права и свободи на човека се използва за прикритие на един от основните пороци на съвременната либерална демокрация. Още през ХIX век тази идея се превръща от доктрина за свобода на човешкия дух

в диктатура на богатото малцинство.

Днес вече тя не се възприема като възможност да се върне свободата на бедните, а като трайна и безвъзвратна тенденция на постоянно задълбочаване между бедността и богатството. От анализа на наличната система (матрица) за мониторинг на основните човешки права става очевидно, че въпреки шумното и демонстративно позоваване на идеята за правата и свободите на личността, в много държави (в това число и в държавите, самообявили се за гаранти на демокрацията в света) грубо и масово се нарушават елементарните права и свободи на личността. Това се отнася от правото на достоен живот и неприкосновеност на личния живот до правото на труд, правото на образование и спокойни старини. Двойно обеднелият не става два пъти по-свободен.

Преди всичко проявите на всепозволеност и безнаказаност са привилегия на управляващото малцинство и щедро финансирания от него лумпениат и ренегати - привърженици на висшия ешелон на управлението, начело със самозабравил се едноличен властелин. Така се задълбочава един процес, крайният резултат от който е засилване властта на безотговорната свобода на управляващия елит чрез постоянно профанизиране на правата на всички останали граждани.

Днес вече е ясно, че тези набедени „демократи” се оказват отдавна внедрени в престъпните структури на организираната престъпност.

Така че нарастващата престъпност сред този подкупен електорат, е следствие от причини, произтичащи от корупцията и организираната престъпност, чиито корени трябва да се търсят в порочността на управлението, узурпирано от корумпирана олигархия.

В заключение се налага да се подчертае необходимостта от постигане на национален консенсус относно „изкореняването на наглостта” сред една или друга група от населението не чрез търсене на „външни подстрекатели” и „генетична увреденост” на тази част от нацията, а чрез радикална смяна на системата, която подхранва и поощрява разрастването на тази кървяща рана, чрез установяване на устойчиви принципи за равнопоставеност на всички граждани за равен достъп до истинските плодове на демокрацията, която е несъвместима с приватизираните права и безотговорната свобода, въздигнати в ранг на „европейски ценности” през последните три десетилетия.