Нова Зора

За технологиите и практиките на царя на  Нумидия, защо загина Рим или кой колко струва и колко печели ако предаде БСП?

След такъв текст, пък бил той и подписан като редакционен, човек може само да поклати глава и да си каже с думите на Вапцаров: „Затуй и народът със нас е на „Вие” -  не чувства ни свои, но близки!“ Става дума за статията „Как САЩ успяха да инфилтрират БСП или просто така ни се струва!?“, поместена в електронната платформа „Поглед инфо“ на 30.06.2020 г. Написана като еманация на щенията и идеите на т.нар. вътрешна опозиция, статията не само подръпва завесата относно вътрешно-партийните баталии, но издава и истинския ужас на „петата колона“ на несъгласните и застрашените от преизбирането на Нинова за председател на БСП, при предстоящото общо-партийно гласуване, на 12.09.т.г.

Преди 2 броя, в статията си „Народът е нашият съюзник“, почти телеграфно споменах, че при Третото заседание на 49 конгрес, през февруари 2017 г., бе утвърден и новия Устав на БСП. В него, по предложение на Комисията за промените, бе записано, че председателят на БСП ще се избира от цялата членска маса на партията, че всеки партиен член ще посочи с гласа си своите предпочитания, за демократично издигнатите кандидатури. Конгресът тогава утвърди това положение, а тези, които Румен Овчаров нарече „бароните в партията“, проспаха, нямаха време да се организират или просто късно осъзнаха „как свети като слънце в гилотината“, острието на едно стаявано и дълго отлагано широко партийно възмездие, от страна на обикновените хора в БСП.

30 години многохилядната и многотърпелива членска маса на БСП бе залъгвана и мамена с мантрите за „демократичен социализъм“, за „пазарна икономика“, за „държавата като лош стопанин“... Принуждавана бе да се съгласява с перпендикулярни на нейните ценности решения като „плоския данък“, като влизането във военно-политическия блок НАТО, като погромите в земеделието, промишлеността, здравеопазването, армията, службите по сигурността и пр., и пр. Списъкът нито е пълен, нито има смисъл да бъде изреждан. Но на членовете и симпатизантите на БСП и през ум не можеше да им мине тогава, че перестроечните авторитети на новото демократично летоброене, бяха най-обикновени предатели. Предатели  на всичко, в което те вярваха: в партията, която служи на народа на България, за неговото добруване; в идеала, за който най-неоспоримото свидетелство в българската история завинаги ще остане многохилядният мартиролог на падналите в борбата за него; на отговорностите, пред бъдещето на децата им, които бяха поемани с надежда и доверие, и от тяхно име.

Как отговаряха на всичко това упълномощените с върховната партийна пък и държавна власт?

В Пловдив, например, в многолюдната партийна организация на БСП, зад волята на която сега някои прикриват основанията за своята разколническа дейност, по времето на управлението на Демократичната левица, е поискано обяснение за т.нар. „Програма „Ран-Ът”. Андрей Луканов, мир на праха му, най-нагло отрича, че такава програма съществува, че тя нито някога е писана, нито пък е издавана в книга.

Присъствалите на това събрание, заедно с него, вътрешно партийни опоненти на Жан Виденов, здравстващи и днес известни партийни другари, услужливо се гневят пред настръхналата и очакваща отговор, изпълнената със социалисти до краен предел зала. Те размахват Устава, в който пише, че е недопустимо членове на партията да тиражират клевети. И в случая, да се поставят под съмнение „партийната преданост на другаря Луканов“.

Но, както е казал поетът: „Ще оттекат през обедния кръстопът годините,/ и пак ще се върти по стародавния си път земята! Ще има пак звезди. И кучета ще има, виещи към тях като преди!“ Животът на България ще поеме по пътя на нищетата, на мизерията, на разрухата и уви, на перфидното изтребление на българите като народ.

Андрей Луканов отнесе в гроба позора не само на тази своя лъжа, както и мерзостта на своето предателство, защото тъкмо той, лично бе поканил Ричард Ран и останалите икономически килъри, които запратиха България там, където тя е и днес, дори не в Третия, а в Четвъртия, свят! И ако припомням този малко известен или позабравен случай, то е, за да повторя и сега онова, което „Зора“ написа само две седмици след трагичната гибел на бившия министър-председател на Република България.

На 16 октомври 1996 г. излезе дълго подготвяната преди това статия „За какво плачете, лицемери?“. Надявам се читателят да ми прости

едно отклонение,

което струва ми се, не би му било безинтересно, още повече, че случаят е сгоден да кажа няколко думи за един човек, който като никой друг в моите очи не е бил мярка за честност и преданост, към каузата на Отечеството.

По това време издавах вестник „Зора“ като глас на Политически Кръг „Зора“, но заемах в БДЖ длъжността главен редактор на списание „Железопътен транспорт“. Почти два месеца преди убийството на Луканов, (2 октомври 1996 г.), в кабинета ми влезе достолепният български офицер от запаса полковник Борис Дерибеев. Безукорен патриот, бивш политзатворник, той често сътрудничеше на в. „Зора“. Беше прям, открит и честен човек, и когато веднъж го запитах защо рядко подписва статиите със собственото си име, той впери в мен немигащи очи, помълча малко, и от упор, буквално ме закова на бюрото: „Момче, казва, ти знаеш ли какво е това клетва?“ Не помня кимнах ли с глава, отговорих ли, но той продължи: „Аз съм български офицер и съм се клел пред гроба на убитите си другари. С техните имена подписвам статиите си, за да сме заедно и в тази битка, както бяхме неразделни в другата, в която извоювахме победата. Не мога да понеса сам мъката от убийството на България! Погледни това досие, което съм ти донесъл.“ – и сложи пред мен обемист том, в непривичен за представите ми за книга, формат.

Така и наченах през далечната 1996 г., знаменитата рубрика на „Зора“ - „Досие за убийството на България“. Под тази рубрика, за първи път в българския печат, се появи обширна, изобличителна статия за т.нар. Конституция на прехода. Бащите на тази Конституция на разрухата, икономическите килари Ричард Ран и Роналд Ът, в споменатия обемист том с непривични размери, не се бяха лишили от изкушението да се изгаврят с туземните наивници. Те бяха нарекли своя труд с дългото име: „Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика“.

Тази статия на Борис Дерибеев, освен всичко друго, което изнасяше, беше опасна и с това, че поместваше автентичното, изобличаващо  свидетелство на ръководителя на екипа Ричард Ран, от което ставаше видно, че „Програмата” е поръчана от първото правителство на Андрей Луканов. В онези условия на победилата на изборите на 18 декември 1994 г., с близо 2 милиона и 300 хиляди гласа БСП, подобно изобличение съвсем не беше безобидно. Но ето и свидетелството: „По подобие на новоосвободените си съседи, пише г-н Ран, и България е избрала пътя на демократичния капитализъм, и е направила редица стъпки в тази насока, но има да се вършат още много, много неща. Признавайки този факт, новото правителство на България се обърна за съдействие към Фондацията на Националната камара на САЩ...“

От тази публикация, която тогава вървеше от ръка на ръка, гражданите на България и най-вече българските социалисти, разбраха за първи път, че собственото им правителство, още през 1990 г., е предало тях, партията им и бъдещето на цялата държава, като е избрало пътя към капитализма. И че този ход е извършен тайно, зад гърба на обикновените привърженици на социалистическата идея,  също както щяха да бъдат извършени в последващите години и стотици други фундаментални за ценностите на тази партия „клетвонарушения“. Струва ми се, че някъде в тази територия трябва да се търси основанието на Корнелия Нинова да се обърне тя към делегатите в своето слово, при закриването на 49-я конгрес на БСП, с поръката,  че обикновените редови членове на БСП няма да бъдат предадени.

Аз няма да утежнявам този текст с разказа защо не излезе още в края на месец юли статията

„Защо плачете, лицемери?“.

Няма да се спирам на технологията на най-елементарната подлост, чрез която Андрей Луканов тогава научи за подготвената публикация. Нито пък ще повтарям неговите яростни заплахи за собственото ми унищожение. Не смятам това за героизъм, и винаги ме е отвръщавал „героизъмът“ със задна дата.  Който иска обаче може да провери, че тогава, през август 1996 г., „Зора“ престана да излиза в продължение на цял месец. А пишещият тези редове, скромно, но достоверно, и съвсем не на шега, прекара два непълни месеца в „подполие“, както биха се изразили руснаците.

Споменавам това за първи път след толкова години, не като някаква заслуга. Един главен редактор винаги е изложен на риск, особено във времена, когато здравите фундаменти на ценности и принципи, които е следвал, и в които е вярвал, са се превръщали в нещо като картонени декори, разпилени от вихрушката на интереси и личности, управляващи процеса на прегрупирвания в корпуса на морала. Това е само моето скромно впечатление от изпадналия в безконтролна ярост Андрей Карлович, вбесен от възможността истината да излезе наяве.

Не мина и десетилетие обаче и на най-късогледите наивници, които познавах, им се поотвориха очите. Някои дори проумяха, че разгромът на цели държави не може да се случва току-така. Че съществуват технологии, проверени рецепти и способи, разработвани от цели институти, в продължение на десетилетия; че  в тях е указана като в „Прозорецът на Овертон“, последователността как да бъдат минирани масовите партии на работническата класа, че те сами да се превърнат в свое отрицание, след което да стане незаобиколим и фактът на тяхното изчезване от политическата сцена. Някой сигурно отчаяно много ще да е имал потребност да бъдат изтрити идейните носители за по-добър и справедлив живот, след което светът да стигне до ситуацията, в която се намира сега - вирусните технологии като средство на разрешаване на проблемите пред бъдещето на човечеството. Пред очите ни бяха разчленявани цели нации, за да бъдат хвърлени в братоубийствени войни, но това се оказа вече неефективен способ за необходимото „разширение“ на капитализма. В наши условия, като вектор на българския патриотизъм, ние, в „Нова Зора“ видяхме и преживяхме как в крайна сметка бяха извадени от играта патриотичните сили; как чрез интриги и подкупи, бяха прекупвани и препродавани от туземната ни компрадорска буржоазия и запращани да обслужват интересите на метрополията и на местната олигархия. И как загубите на доверие бяха неотвратими.

По тази причина винаги сме били особено ревниви към процесите в БСП. Дори навремето неистовият Стефан Продев се провикна от страниците на „Дума“: „Защо „Зора“ се е загрижила за една марксистка и комунистическа партия като БСП?“ Въпросът на гръмовержеца наистина би бил резонен, ако и в самата „Дума“ по това време, смятаха, че БСП е „марксическа“ и „комунистическа“ партия. И ако работеха за нейното бъдеще.

Този въпрос обаче е актуален и сега, когато на първа линия, като в онази съветска песен за броневика, стои

поредният ешалон на измяната.

С други думи, нашият интерес към процесите в БСП не изхожда само от параграфите на коалиционния ни договор с тази партия. Истината е, че още с преименуването на БКП, се откри впечатляващият факт, че поради масовия си характер, в нейните редици бяха и огромното число строители и защитници на Нова България, на онази, която, уви, ни предстоеше да загубим. Тези хора съхраняваха онзи актив от добродетели на българския народ, в който чувството за труд и обществена отговорност бяха доминиращи. За пишещия тези редове, макар и нескромно, е известно, че нито интересът, нито платената пропаганда, нито социологическите изследвания или платените дитирамби на социалните антрополози, са били в състояние да го подлъжат и отклонят от истината. По една проста причина: той беше ял коравия работнически хляб, заедно с тези хора, и никога не би скъсал пъпната си връв с огромното море от труженици-патриоти. А те бяха най-много в БСП. И бедата е, че твърде много от тях горчиво се разочароваха през годините. Бързам обаче да кажа, че за това не е отговорна Корнелия Нинова.

За наша чест, ние, в „Нова Зора“, никога не сме твърдели, че БСП е партия на светци. Напротив. Вглеждайки се в нейната история, още преди преименуването й, и наред със светлите образи на борците за идеала, сме откривали и изтъквали многократно, мрачните дела на исторически по своята същност компромиси и политики, равнозначни на престъпления. И сме ги изреждали до степен, че ИБ, по времето на Георги Първанов и Николай Добрев, започваше заседанията си с преглед на публикациите в поредния брой на в. „Зора“. Може би защото и тогава и сега, процесът за разграждане на БСП е особено актуален.

Спасителният за българските условия „ляв консерватизъм”, заложен в днешния политически курс на БСП, вече е представян във въпросната статия, повод за тези редове, не само като белег на политическа неграмотност, но и като подигравка с извечните идеали и традиции на партията.  Според анонимния автор, който в никакъв случай не е Румен Петков, БСП винаги се била гордеела, че е лява, модерна и прогресивна. Подписващият винаги своите статии, колкото и драстични, и крайни да са били те, главен редактор на „Поглед инфо“, би се съгласил, че последното е вярно, доколкото не се отнася до  налаганите в последните години ценности на „лявата резба”, на гнусните гей паради, на разните Истанбулски конвенции и пр., и пр.

Третоешалонната „пета колона“ обаче е избрала друга тактика. Тя не се трогва от безумията, корупцията и скандалите, превръщани в норма на управлението на ГЕРБ, а води нестихващи сражения за изплъзващата й се власт вътре в БСП, от позициите на мним защитник на социалистическите ценности. Това е причината да каже и „Нова Зора“ мнението си по въпроса, защото няма нищо по-поразително от безсрамието на партийните барони, които се представят за автентични носители на скрижалите на идейните ценности. И на последния социалист му се гади само като си помисли, как особено след „4 февруари”, се превърна в практика безсрамието да се гледа на

розата като на кокал.

Партийните барони вече повече от 2 години съчиняват своето „Писмо на деветнадесетте“. Те така и не го написаха, но аргументите, които звучат пред микрофони и камери, са като извадени изпод индиго от старото писалище на Стратега, мир на праха му. В техните изявления могат да се видят пак онези познати аргументи, които целяха да съсипят Жан Виденов и неговото правителство. И за съжаление, успяха. Пак „спад на доверие“; „блокиране на диалога“; „разминаване с обещанията“; „лоша кадрова политика“... И понеже, както отбелязах, те не блестят със своята писмовност и оригиналност, натовариха Нинова с отговорността за „провал в информационната политика“. Каквото и да означава това! Те, които не излизат от студията, и които не слизат от екраните на телевизорите, търсят обяснение от Нинова за негативния образ на БСП, за който всекидневно и всекичасно допринасят! И не се срамуват дори, че успяха да стигнат единствено до нивото на Антон Тодоров и Спас Гърневски.

Ако крадецът не викаше „дръжте крадеца!“, бих казал, че може да се потърси и зрънцето истина във формения им обществен донос. Не е маловажен проблем, наистина, старанието на всички „несъгласници” непременно да внесат смут и разкол в редовете на партийните членове и организации. Но колкото и добронамерен да бъде подобен подход, няма как да се избяга от обобщението, че макар и трето поколение „съсипители на БСП“, те носят пряка вина за всичко, в което обвиняват председателя на БСП Корнелия Нинова. Освен разбира се, „за топлите й кафяви очи“.

В безвремието от Георги Първанов до Нинова, те забравят, че винаги са били „белия кокал” на тази партия. И, че  това ги е правело част от нейния ръководещ елит. И е жалко, и смешно, да ги гледа човек как се правят на изненадани марсианци, които наблюдават от летящата си чиния странния процес на сваряване на бавен огън на собствената си партия, подобно на жаба, в тенджера. Те, които изгаряха години наред градените с десетилетия мостове на доверието към сърцето на този народ; те, които имаха партията като дойна крава, за личните си далавери и обогатявания, просто нямат право да говорят днес за социалистически идеали и история; за опозиционност срещу настъплението на неолибералния капитализъм. Обратното означава,  че подценяват не само партийната памет, но и паметта на народа, който никога няма да им издаде индулгенция за греховете.

Не са ли те същите, които като несменяеми народни представители гласуваха послушно и под строй отдаването на българската територия на САЩ за т.нар. „военни съоръжения за съвместно ползване“?

Нинова ли ги накара да направят това? Кой обаче да ги попита „Почему вы нам голово марочите?“. Защо намесвате в своята скверна борба за власт и най-топлото, най-съкровеното и непомръкващо чувство на любов на българина към освободителката Русия? Георги Гергов може да има много качества, но ако обикновените социалисти не го приемат, а ведно с тях и Нинова, то едва ли е затова, че е почетен консул на Русия. Ако се зачетете в изследванията на Иван Хаджийски може би ще откриете и генетичните причини, поради които българинът не обича хора като Гергов. Дали това е наследство от вековете, дали е заради „паметта на кръвта“ или атавизъм някакъв, не зная. Бил съм на „Копривките“, на пламналата от червени знамена партизанска поляна, пред паметника на загиналите Антонивановци. Дивом съм се дивял от видяното! През 2018 г., когато обявиха името ми от трибуната като гост, при мен дойдоха десетки хора. Поздравяваха ме за вестника, за честната позиция, наслушах се и на много съвети, и препоръки. Забелязах обаче, че някои от тях, ме гледат изпод вежди. Сякаш искаха да ми кажат „И ти ли, Бруте!?“...

Сложна е душата на българина. Но всичко е свързано. Нито един факт не е сам за себе си. И аз сам сега не мога да си обясня защо и как я подкарах натам. Нейсе.

В България и пъдарите знаят, че хората на Луканов държаха

икономическите и криминалните лостове на държавата.

В споменатата далавера „Ран-Ът“, когато се наливаха основите на криминалния капитализъм в България, те не бяха просто наблюдатели. Ако се говори за инфилтриране на БСП от страна на САЩ, необходимо е да се уточни, че това стана по време на управлението на „престъпното семейство Клинтън“ (ако трябва да се позовем на думите на президента Доналд Тръмп) и на г-жа Мадлин Олдбрайт“, сиреч по времето на управлението на Демократическата партия, еквивалент на американската „дълбока държава“, миязмите на която едва сега светът осъзнава.

В едно интервю на посланик Монтгомъри, което само по памет цитирам, той споменава с дипломатическа сдържаност, все пак, удивлението си от самопредлагането на новоутвърждаващата се политическа класа на България, на което сам е бил свидетел. Рим, разбира се, не плаща на предатели, но Рим едва ли  би се поколебал да си осигури надеждна туземна колониална администрация. И той го постигна чрез ребусите и практиките на Нумидийския цар Югурта и в БСП, далече преди Нинова да стане председател. Флуидите на „дълбоката държава“ и на Джордж Сорос, като неин специален агент, пътуваха към БСП обаче по твърде сложния маршрут през Москва, може би защото за задачата, която имаше да свърши американската агентура,  й трябваха, и връзките, и опита на „перевьорташите“ от бившия Голям брат. И макар, че и в Русия, и в България, схемата бе една и съща, преподчиняването на агентурата изискваше особен инструктаж. Дебелите книги на теоретиците за тази особена конвергенция изискваха атакуването на утвърдените ценности, на моралът, на традициите, на авторитетите; те твърдяха, че трябва да се торпилира крепостта на духа и да се дамгосват всички, които са нейни защитници или носители. За да се разгроми БСП например, беше необходимо да се деформира нейната същност, да се оплюе нейната история, да се сатанизират нейните компромиси и грешки и да се прогласи образът й на черен потисник на народа. „Картата на България с черепите”, която хиперболизираше хилядократно безконтролните самоупрства на саморазправата в първите дни на 9 септември 1944 г., беше само епизод от онази очернителска стихия, която направи възможно по-късно изписването на имената на изверги и детеубийци по паметниците на „жертвите на комунистическия терор“. В същото време, всяка саможертва в името на идеала се превръщаше в повод за присмех! Едва ли е случайно, че огняро-интелигентът Никола Вапцаров, който  бе отказал помилване свише току пред дулата на екзекуторския взвод, ако това помилване не се отнася и за другарите му, бе специално подложен на разтерзание. Целево бе поръчана и спонсорирана книга със заглавие „Третият разстрел“. Авторът, Марин Георгиев, лично пред мен, години по-късно, почти хленчещ, посочи като плахо извинение своята мечта, задето „винаги е искал да бъде частник“.

Какъв частник е, вече никой за нищо не се интересува от него, но общо взето, той си остана частен случай. Струва ми се, че след падението му, вече никой не би се заел с подобна литературна Херостратовщина. Бог да е с него!

Ренегатската паплач обаче, която растеше под крилото на партията на бившите комунисти в БСП, прерасна в откровено архитектурно бюро на разрухата и на плановиците на грабежа. И тази паплач не е отговорност на Корнелия Нинова. Защото не Корнелия Нинова деформира същността на БСП. Други, преди нея, първо осакатиха, а после се отказаха от ценностите и идеологията на тази партия. Други оплюха нейната история и лишиха от заслужената им почит („не от привилегиите“) героите на социалистическия труд, народните учители, тружениците на културата, героите на Съпротивата... И станаха причина не само за тяхната материална нищета. Други прехвърляха собствените си грехове върху широкия гръб на офицерите, на хората на дълга, с такава лекота, че ги отвратиха и просто ги отказаха от БСП. Което, може би, бе и целта на социалните психолози –

да бъде отслабена БСП възможно най-ефективно.

И до днес не е изяснено участието на Организационния отдел на БСП след 1997 г., в разрушаването на структурните и организационни принципи на тази партия. Не е известно как и защо така бе пригоден Устава й, че да не може да бъде изключен нито един ренегат и да е невъзможно да се изхвърлят от нейните редици откровените негодници, босовете на тъмните групировки, прекупвачите, спекулантите и крадците на обществено имущество и народно богатство?

И защото помним от твърде отдавна, ще кажем, че гниенето започна още от времето на покойния книжен Стратег Александър Лилов, когато архигенералните директори на далаверите наречени „Кръгла маса“ и „Програма Ран-Ът“, през 1990 г., с едната си ръка пишеха Програма за демократичен социализъм, а с другата, приемаха индулгенцията за старите си грехове. Сред тях блести със своята хлъзгавост и обтекаемост споменатият „сив кардинал“. За мъртвия или добро, или нищо, но случаят е по-особен. Нему нацията и историята едва ли някога ще  простят – Докладът му пред ЦК на БКП от 29.12.1989 г.  Опасявам се, че с него той завинаги ще остане, подобно на Нено Балдьовица, предателят на събранието в Оборище, в черния пантеон на българските отродители.

Темата обаче е

хронологията на гниенето,

отношение към която три години преди да стане председател на БСП имаше и Георги Седефчов Първанов, ако някой е забравил, че той беше ръководител на Идеологическата комисия на БСП. Тази комисия, заедно със Стратегическия център на Лилов, лиши най-идейната някога партия от всякакъв идеал и идеология. И от нея, като духовна храна, и до днес, се поднася постната манастирска чорба на т.нар. пазарна икономика. И тя се сочи като висш идеал на икономическата структура на обществото и бъдещето. Пред такава манджа и Виктор Ангелов, и Мастър шеф, са просто епигони. Колко ефективно е работила тази комисия може да се заключи от обстоятелството, че в битността си на председател на БСП, Георги Първанов изповядва своята семейна гордост, че в неговия род никога не е имало комунисти! Това за членовете на БСП,  буквално означаваше в къщата на обесения да се говори за въже! А това го вършеше председателят на партията.

За това наследство не е виновна Нинова. И орехавелите редици на БСП ясно разграничават наследствата.

Защо обаче са толкова активни „петоколонниците“ от Третия ешалон на измяната? Защото очевидно имат задачата да подготвят разгрома на БСП на задаващите се парламентарни избори през март 2021 година. Заслепени от своята атавистична омраза на обречени, на отхвърлени и забравени от собствената си партия утре, бивши величия, те усилено предлагат услугите си надясно, където виждат формулата за своето спасение. Лявата, консервативна партийна маса обаче, както и селяните, доколкото са останали, вече отдавна са отписани от тях. Блазни ги някаква нова далавера на правителство „ала Беров“, внушава се интелектуална и кадрова немощ на БСП, която не можела да управлява. Да сте чули някой от „готовите да управляват със знанието и енергията на цялата нация“ като другаря Кирил Добрев, например, да каже не какво мисли за Нинова, а за оставения сам-самичък президент Румен Радев в битката с Октопода? Не, няма и да чуете! Вместо това се инспирират организационни мероприятия, ехо от които бе и неотдавнашният скандал на зам.-председателя по организационните въпроси с активиста от „Красна поляна“ Евгений Белий.

Едно обаче трябва да бъде ясно на тези партийни „кърджалии в нова полуда”! Те не са благородната плесен на демократичния процес в България. Те са раковите образования от попълзновенията на Демократическата партия на САЩ у нас и в този смисъл напразно се изживяват като незаменими. Днес ситуационен съюзник на честните хора в БСП, в България, пък и в целия свят е самият президент на САЩ, Доналд Тръмп! Като един съвременен Херакъл, той е изправен пред историческата задача да изчисти Авгиевите обори на „дълбоката държава“. И надеждата на света е, че той ще съумее да го направи. А победи ли Тръмп, всички назначенци на Сорос, на г-жа Олдбрайт и на Клинтънови, от Берлин, през Москва и София, ще увехнат. Секне ли притокът на мръсната кръв от Златния телец, пред която като в песничката на Окуджава, се кълнат и домораслите наши чортове, социаллиберали, клинтъноиди и местни карагьозчии, ще настъпи времето на по-ясните контури на живота: мъжете пак ще са мъже; жените – жени; полицаите – полицаи; консерваторите ще са консерватори; комунистите – комунисти… Капитализмът, колкото и нелюбим, ще бъде все пак производствен. И вместо „бели якички“, на вратовете на финансовите спекуланти, животът предупредително ще завързва червените пионерски вратовръзки на „новите поколения, за нова борба, за по-добър живот“. Дотогава обаче, както казва другарят Георги Пирински, „ще преодоляваме капитализма”. А за да продължи да го има човечеството, ще чакаме и новата Ялта!...

В цялата тази бегло защрихована картина, която с пълно право може да бъде наречена утопия, реалната историческа заслуга на Корнелия Нинова ще бъде, че даде простор на правдата, на стаяваната воля за демократично възмездие спрямо всички, които се учеха да бръснат на главите на широките народни слоеве, както се казваше някога. Най-напред в БСП, а по-после, дай Боже, и в цяла България. За да я опазим. И, за да ни има!

Но, за да се случи това, е необходимо очищението от всички, които през тези 30 години виеха с вълците. Пък после, ще видим!

Преди да сложа точка и да добавя: „писа рука Минчева“, се досетих за нещо, което пазя вече години наред. Дълго търсих, но намерих писмото на интелектуалеца Христо Ганев, чиято съвест на непокорен и неподвластен на догми и запрети човек, бивш партизанин, дух свободен и волен, бях скътал като нещо много ценно. Открих го, все пак, а сега искам да цитирам поне една част от него.

По своята същност това писмо е звънка плесница по бузата на някогашния главен редактор на „Дума“ – гръмовержецът Стефан Продев. На няколко пъти споменавам името му, лека му пръст и светла му памет, голям терорист беше! Правя уточнението („вътрешно партиен“), и го слагам в скоби, защото принадлежи на безкомпромисния д-р Илия Илиев, едно от най-забележителните пера в българската журналистика, в последните 30 години.

Та ето какво пише Христо Ганев за времето, когато идейно и организационно разкостваха и транжираха неговата партия. Не моята. Не и партията на Корнелия Нинова. А неговата! - на човека залагал живота си в Съпротивата, идеен вдъхновител, на която бе партията, в която вярваха и след която вървяха хиляди като него: „Какво искат от нас? – пише Христо Ганев - Да се извиним, че сме социалисти, че ни наричат червени боклуци, че невръстните ни деца ни карат да подскачаме? Или да се пречистим като Николай Камов, който напускайки Висшия съвет на БСП преповтори пред телевизорите, че който на 20 години не е социалист, няма сърце, а който на 50 години е социалист – няма разум!... Или като доц. Драгомир Драганов, който ни поучава: „Който преди 10 ноември напускаше БСП, беше ренегат, но който след 10 ноември остава в БСП – е дегенерат!“

Днес, дисидентстващите в Националния съвет на БСП отново тласкат партията си в калта. Те търсят консенсус и сътрудничество с господстващата в парламента партия. И представят това като висша форма на политически разум. А в онази партия са петимни за подобен съюз. И работят за него, зер удавникът и за сламката се хваща. Да уловят сламката обаче им пречи Корнелия Нинова. Пречи им, за да могат елегантно да заметат под килима всичките зулуми от своето тримандатно управление. Пречи им, защото е непримирима и, затова се обединяват срещу нея! А Георги Гергов направо заявява, че е „вредна за БСП”. Още повече, че синът й,  добавя и неизвестният, но все пак разпознаваем автор на статията,  е работил за „Голдман Сакс“, банката на световните изедници!  И пита уж себе си, а всъщност инсинуира съмнението в членовете на БСП, което винаги ги е поставяло нащрек, защото предателството е най-голямата болка за тях: „Как САЩ успяха да инфилтрират БСП или просто така ни се струва!?“ Да го оставим да се стряска и насън, додето си мисли, че ще остане скрито името му за хилядите социалисти и симпатизанти на тази партия. Нищо на този свят не остава скрито.

Аз не зная как точно царят на Нумидия Югурта, в древността, е решавал ребусът с покупко-продажбите на политиците от Римската република. И дали заради това тя все пак е загинала? В Република България обаче, всичко е като на длан. 12 септември непременно ще покаже дали в БСП този презрян занаят, на покупко-продажби на съвести, на дребни велможи и алъш-вериши продължава, както винаги е било след 4 февруари 1997 г. Или на „Позитано“ 20, като продължение на надеждата, че и варварите на Кавафис, са все пак алтернатива, вече са изоставили практиките и технологиите на Нумидийския цар Юргута.

Сиреч големият въпрос, съвсем по социалистически, е: има ли почва надеждата за промяна или само така ни се струва?