Нова Зора

„О, неразумний июроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...”

Св. Паисий Хилендарски

„Както с приемането на гръцки език и кулутура ние се показахме маймуни... Така и със сляпото подражание на Европа, ние ще достигнеме да  бъдем робове на самите себе си“.

Христо Ботев

Авторът на статията „Родният език“ е завършил е българска филология, философия и богословиев  Софийския университет "Св. Климент Охрлидски". Поет и композитор, владеещ почти всички музикални инструменти, той е и задушевен изпълнител на песни по свой текст. Работил е като преподавател по български език и култура, по логика, философия и психология. Занимава се с проблемите и съвременното състояние на родния ни език. Съставител е на „Смислов речник на думите“, избрани страници от който „Нова Зора“ предстои да публикува.

---

Един от поводите за настоящия текст  е статията „Да спечелим войната срещу българския език“ – публикувана във в-к. „Нова зора“, бр. 2 от 14.01.2020 г., с автор д-р Костадин Костадинов – председател на ПП „Възраждане“. Би било добре да има повече подобни публикации в нашия печат. Авторът открито обявява, че срещу родния ни език се води направо откровена война от външни и вътрешни антибългарски сили, и че нейната цел е унищожаването на нашата реч и писмо. След 1989 г. се правят и опити от „чиновници“ в Института по българистика на БАН, да се ограничи в българския книжовен език употребата на женски род, на пълния член,  формите за звателен падеж и др. Авторът посочва, че главната опасност идва от прекаленото присъствие на английския език в нашето словесно пространство. Проф. Сия Коловска от БАН посочва, че 5000 са само английските чуждици, навлезли в езика ни до 2010 г. Според нея, новите чуждици идват най-вече от английския език – към днешна дата числото  им надхвърля 10 000.

Англоезичната агресия в световен план,

особено от 40-те години на миналия век, не оставя съмнение в това отношение. Заедно с това се води война и срещу държавите, за да не могат те да взимат действени мерки за защита на своя език, вяра и култура. Крайната цел е да се обезсилят и унищожат народите, чрез разрушение на техните основни опори: език, вяра и държава. Родният ни български език е държавнообразуващ език, т.е. той е езика на българската държавност и така е от времето на цар Борис Първи до днес,  независимо от това, че народът е стоял векове под робство и през това време не е имал държава. Но силата на родния ни език и живеещата в него православна вера, надделява над времето,  над вековете  и образува българската държава, когато настава време за това.

Войната, с помощта  на английския език, се води срещу всички народи и техните езици, за да се установи едноезичен ред на планетата. Това е причината  езиците и верите на различните народи да са обект на разединителната глобална дейност.

За целта е разработен механизъм, гарантиращ навлизането на непомерно количество  англоезични чуждици в езиците на всички народи. Така, под действието на чуждите думи и чуждия смисъл, и  чрез чувствата,  които те носят, започва изменението на езика – възприемник, като се  променя смисъла на думите. Оттук се извършва нездравата мутация на целия духовен и душевен строй на хората, подложени на това въздействие. Народите се потапят в несвойствена за тях езикова, верска и културна среда, което в крайна сметка води до загуба на народното им самосъзнание и принадлежност. Така те напускат своя исторически живот подобно на много други изчезнали вече народи.

Езиковата война е сложна война, тя е хибридна, духовна, психологическа и се води за човешкото съзнание като подтиква нападнатия народ към безболезнено самоунищожение. Това е и едната страна, (защото има и други), на анонимните, но все пак известни планове и опити за „редуциране“ на земното население с 90 %. Зад тези думи се крие сатанинското намерение за унищожаване на 9/10 от човечеството. Другият „евфемизъм“ е понятието „златен милиард“. Всъщност, с право на живот се планира да бъдат "дарени"  само 500 милиона души. Тук вече липсват и наши, и чужди думи, за да бъде назована, както й се полага на тази, изскочила направо от ада идея. В резултат народите трябва да изчезнат и на тяхно место да се появят техни преходни,  неточни и лъжливи заместители: „общности“ (едно твърде неустановено и неясно понятие), „етноси“ (учена гръцка дума, която не върши работа) и „нации“ (латинска дума, която претендира да означава народ, но премълчава своето богоборческо и студено съдържание). За съжаление, обемът на настоящата статия не позволява да се разгледат подробно посочените  понятия, което ще направим при евентуална възможност.

В нашите съвременни учебници по литература, история, география и пр., някой планомерно и тихомълком е отстранил  важната българска  дума „народ“, като я е заместил с горепосочените преднамерени и лукави понятия. Става ясно, че за да бъде подменена дадена  дума, тя вероятно пречи на някого и  затова я премахват. Бившият министър-председател Иван Костов, в едно свое изказване, след продължителния обет за мълчание, който бе дал, след като загуби управлението на страната, изрече много ясно тревогата си, относно „опита да бъде реабилитирана думата „народ“. Целта очевидно е чуждиците да изместват ценни наши думи, носещи чисто български, народни характеристики. Така например, вместо нашата дума „да“ изразяваща съгласие, вече масово се използва английското „ОК“. Българското възклицание „О!“, вече не се чува в ежедневието, защото бе  заместено  от английското „УАУ“. Когато празнуват рождени дни, много  нашенци, вместо да си пожелаят дълъг живот с православния напев „Многая лета!“, си вият езика с английския рефрен „Хепи бърт дей ту ю!“ Вместо нашата дума „юноша“, средствата за масова информация  налагат в ежедневието ни английската дума „тийнейджър“. За народа не е видно, каква роля играе държавата в тоя беззаконен театър, но както изглежда тя не е положителна. Думата „юноша“ идва в наше време от старобългарския език и означава – млад (юн). Как би звучало в известното стихотворение на Христо Смирненски „Юноша“ английското „тийнейджър“? Според мен – неморално и разрушително. Тази чужда дума нищо не говори на българина. Английското „уикенд“ измести нашите думи „неделя“ и „почивни дни“. „Неделя“ означава ден за почивка, т.е. „не на делата“ и този смисъл е пряк, и точен. „Уикенд“ означава край на седмицата, което сравнено с „неделя“ е далеч по-слабо и смислово неточно. Английските чуждици не издържат нито фонетично, нито смислово сравнението с изместваните от тях български думи, но въпреки това завладяват нашата жизненоважна езикова територия. Ако това продължава с тази английска и упорита настойчивост, и с подозрителната изпълнителност на нашата колониална администрация, ще започне промяна на българската народност в опасна за нейното съществуване посока.

Може да се каже, че

езикът е самият народ,

защото човек е много повече духовно, словесно същество, нежели телесно и материално. Затова, днес, най-наложителната обязаност на държавата е да се заеме  с нелекия въпрос за българския език, носител на нашия народен дух. Защото, когато духът отслабне, слабее и силата за живот. Старобългарската дума за народ е език, което сочи, че ако народът загуби родния си език, то той губи себе си.

Езикът е основната духовна сила, която формира съответстващия му народ и начина на неговото световъзприемане, тъй като човешката кръв е една за всички земни племена и няма пряко отношение към езика. Народите се изграждат по езиков белег, като родният им език определя тяхното мислене, чувствата и формира  ценностната им система. Езикът, на който говори даден народ, до голяма степен е показател за мястото, което заема той като територия и географско разположение върху земята. Затова едни народи са огрявани от слънце, докато други са изгаряни от слънцето. Трети пък са лишени от слънчевата топлина и светлина. Те прекарват по-голямата част от живота си всред дъждове и обвити в мъгла. Това отговаря на тяхното мислене и настроение, а в отношенията им към другите хора има хладина.

Езикът притежава необозримо пространство на всеобщо действие в битието – т.е., в обществото и природата. Той присъства при самото зачатие на човека. Впечатляващият класик на английската литература Лоренс Стърн дава в своя роман „Жизнеописанието и мненията на Тристрам Шенди – джентълмен“, крайно интересен пример в това отношение: как езикът, действащ чрез думите по време на човешкото зачатие, се отразява и върху самото него. С това езикът надарява бъдещия човек с положителни, или отрицателни физически и психически качества, в зависимост от изречените думи при този процес. По-нататък езикът участва във вътрешноутробния живот на човека и неговото раждане. Насочва го в течение на земното му странстване, а впоследствие отива с него и отвъд, защото мисленето, словесността е присъщо свойство на човешката душа. Така личността живее и без своето физическо тяло, но не и без своя език. В този смисъл езикът съществува в два свята плюс още един, който е нетварен.

Основното действие на езика е в плана на обществото като водеща сила, от която зависят всички човешки отношения и, без която съществуването на обществото е невъзможно. Като такъв езикът е предисторическо, а оттам и историческо явление, стоящо непосредствено в началото на човешката предистория. Той не е донесен на земята от т.нар. „извънземни цивилизации“, защото космически явления изразени с това понятие и по този начин, просто не съществуват. Много хора мислят, че има такива „извънземни“, главно поради атеистично-суеверния им начин на мислене, който не им позволява правилно да разберат лукавия характер на някои недобронамерени, надпространствени и надвременни явления. Последните, за съжаление, намират място в световната история по вина на човека.

Продължителността на присъствието на един народ на историческата сцена се определя от двете основни народни сили: роден език и живеещата в неговите думи вяра в Бога, Създател на всичко видимо и невидимо. Третата сила, която произтича от тях е държавата, даваща законовото основание на обединителното за народа действие на езика и вярата. Тази духовно-силова триада произвежда народното самосъзнание, което обединява и държи народа, като не му позволява да потъне надолу, до нивото на населението и общността, които са по-ниски форми на обществен живот и организация.

Поради тази причина е толкова важна

чистотата на родния език,

защото не езикът съответства на народа, а народът се изгражда от езика и му съответвства. Надпределното количество и качество чужди думи в даден език разрушава фонетичното му и смислово равновесие, а това означава и разпадане на народа. Губи се естественото значение на родните думи, което обуславя недействителното възприемане на себе си, на другите и на света. Така народното самосъзнание отслабва и историческото положение на народа става критично.

По време на близо 45-годишния период 1944-1989 г., учениците и студентите у нас не учеха смисъла на българските думи. Те се занимаваха със граматически - синтактични и морфологични правила, даваща им възможност да говорят и пишат правилно, което не е малко. Но да разбират дълбокия смисъл на родните слова те не бяха учени. Затова и си мислеха (а така мислят и днес), че смисълът на думите се разбира от само себе си. Това, обаче, е невярно и неубедително твърдение, защото оставя българското общество без ясна способност за разсъждение пред новите световни промени. Така отдалечаването на българите от техния език, се засили особено много след 1989 г., когато в този антинароден процес открито се включиха и външните „доброжелатели“.

През последните години в България се преследва от посочените по-горе външни сили и въвеждането на двуписменост т.е., употребата и на латиницата. ЕС, например е фактор, който тегли нещата в тази посока. Това се вижда ясно в ежедневния ни печат, където наред с кирилицата много се пише и на латиница: имена на хора, фирми, романи, музиканти и прочие. Когато в един език се пише на две азбуки това показва, че азбуката-агресор цели да прогони местната народна азбука. Тревожно е, че имена на наши музикални състави и изпълнители, имат не българско, а англоезично звучене и изписване. Явно тези хора започват да губят българското си самосъзнание и  отново се сблъскваме с неразумност и юродивост. Днешното незавидно положение на нашия език може да се оправи сравнително бързо, но в това отношение държавата не си е на мястото. Общественият живот и управление не са селскостопански или промишлен двор, в който преобладава само материално-телесната дейност. Освен тяло, човек има и душа, и дух, като духовната му страна е определяща спрямо материалната. Това не можаха да разберат управляващите в България до 1989 г., а за съжаление още повече и другите след тях. Те имаха и имат любими изрази, които употребяват без да  разбират: промишленост и селско стопанство, брутен вътрешен продукт, жизненото равнище на народа и пр. А  човешката душа и нейната роля в живота на човека те въобще не си я и представяха и не я споменават. Но Духът твори материята и телесните връзки, а езикът, словото, е негов израз, определящ всички обществени отношения. Самото мислене се явява свойство на духа, а не на тялото и, следователно, е езиково, словесно. То е и зрението на водача по призвание. Тялото и неговите сетива са ограничени, и не стават за водене. В този смисъл можем да окачествим периода 1944-1989 г. (а и до днес) в България, като царство на тялото, като телесно управление, откъдето духът, езикът, вярата и красотата на словото бяха по правило прогонени. Последствията от това ние търпим днес.

Тогава, вследствие на прекомерно голямата телесна маса на идеологията, която унищожително се вреше навсякъде, в обществото се появи духовен вакуум и най-вече в пределите на културата, литературата и изкуството. И този вакуум беше запълнен с англоезична култура – музика и литература, защото конкурентоспособни такива ние нямахме. Липсваха ни идеи -  бяхме прекалено телесни. Оттогава, някъде през 60-те години на миналия век,

англоезичният троянски кон

започна да се окопава и у нас, и в другите страни, за да се стигне до днешното безхарактерно положение: когато  като излезе човек на улицата има чувството, че се намира в Лондон. Навсякъде се виждат надписи и реклами на английски език, а тези на кирилица са ограничени до крайност. Хора от различни възрасти носят фланелки, якета и панталони с изщампосани в едър план английски и американски знамена със или без латински шрифт. Щом влезнеш в магазин или кафне, нямаш избор и слушаш само англоезична музика, донатъкмена с интимни въздишки. Ако попиташ дали може да пуснат нещо българско ти отговарят стереотипно, че не може, защото такава била търговската политика на заведението. Общо взето нашето ежедневие не е на български език. То е англоезично. Това е тревожен белег, който показва трагичното изменение на българското самосъзнание.

Английското езиково робство, чрез което ние сме езикови роби в собствената ни родина, в собствения ни дом, с необходимост предполага още политическо и икономическо робство, които са повече или по-малко прикрити. Така е било и при двойното турско-гръцко робство (15-19 в.). Ние и днес носим в езика си огромна маса от гръцки и турски чуждици, които понижават качеството на езика ни. Защото чуждиците нямат словесно-звуковата и смислова стойност на нашите думи. Не става въпрос за езиково чистофайничество, но когато използваш векове наред чужди думи, твоите изчезват от съзнанието ти. Така нашият народ е изгубил не малко хубави слова, които са си отишли безвъзвратно. Не ни стига значи гръко-турското лошо езиково наследство, та сега мъчим езика си с хиляди не безопасни английски чуждици.

Какво тогава ще стане с родния ни език?

„Какво ще остане от мене тогава?

Миг след грабежа ще бъда разнищен!

И още по-ясно, и още по-право,

миг след грабежа ще бъда аз нищо!“

Н. Вапцаров, „Вяра“

Но ние явно сме ученици със слаба успеваемост в училището на историята, където учебният ден е по един век, а часовете по двайсет години. Много учебни дни и часове се мъчихме в това училище, но не се вижда много да сме научили нещо.

Ето и един пример със загубената наша дума за варено ядене, в което течността преобладава. Днес ние го означаваме с чуждиците "супа" и "чорба". Едната е френска и още немска, а другата – турска. Има още един френски синоним – бульон, който присъства в езика ни. Това обаче не е утешително. Естествено е всеки народ да има дума за течно-варено ядене в лексиката си. Ние също сме имали, но вследствие на чуждото езиково и друго робство (а не присъствие), вече сме я забравили. Така ние продължаваме щафетата на езиковата си недостатъчност и безхарактерност като я предаваме на децата си. С това ние самите, (което е тежък грях) възпроизвеждаме нелекото състояние, в което се намираме, защото езикът определя и икономиката, и политиката, и културата, и образованието, и т.н.

Ние не разбираме

спасителния смисъл

даден от Бога, в родните ни думи и съзнанието ни няма яснота, за да видим накъде да хванем, та да излезем от мъчителното си положение. Това се засилва и от неясните и мъгляви понятия налагани ни отвън като: национална идентичност, цивилизационен избор и пр. Защо национална, а не народна идентичност? И защо идентичност, а не тъждественост? Каква е разликата между народ и нация, за да видим коя дума е по-точна, та нея да използваме в книжовния си език?

Що се касае до латинската дума „идентичност“ ние си имаме по-доброто наше слово „тъждественост“ със значение: точно това, абсолютно същото, без разлика. Кое тогава налага да се махне нашата дума и да се използва чуждата? Езикова причина няма и е ясно, че причината е политическа. Затова държавата и отговорните езикови и образователни институции мълчат пред издевателството върху родния ни език. Вазов е написал голямата истина в това отношение:

„Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни!“

Чуждиците унищожават красотата и смисъла на родните думи. От такива езикови „помагала“ ние нямаме никаква нужда. Те разрушават нашия синтаксис и значение на думите. Внасяйки западни речеви звуци и чужд смисъл в българските слова, чуждиците променят естествените и здравословни за нас езикови вибрации и ритъм. Това не въздейства добре на българската душа, а чрез нея и на тялото.

Великото дело на св. св. Кирил и Методий не би принесло плодове, ако не беше подпомогнато от държавната сила в лицето на третия велик участник в това промислително начинание  св. цар Борис Първи.

Днес отново е нужна помощта на държавата, за да запазим българския народ и неговото духовно съдържание – родния ни език, носител на православната вера. Но за това е нужна и подкрепата на народа, та да не се налага св. Паисий Хилендарски да ни подсети отново и с основание: “О, неразумний июроде...”